Public Republic Art Studio

Събина

2 април, 2015 от · Няма коментари

Станислава Тодорова


Снимка: EladeManu

Казвам се Събина. На 18 години ходех с едно момче, по което бях луда. Това беше толкова отдавна, но го помня добре. Да можех да го забравя. Онази сърдечна, изгаряща, поглъщаща любов. Потокът на съзнанието ми беше с константна величина: ТОЙ.

Правех всичко с постоянната мисъл за него – къде е, как е, какво прави, с кого, какво ще прави, с кого, кога ще се обади, дали ще се обади, кога ще се видим, дали ще се видим, обича ли ме, има ли друга, иска ли ме, колко силно ме иска, докога ще ме иска. Лягах с него, ставах с него, закусвах с него, учех с него, пазарувах с него, дишах с него. Проглушавах ушите на приятели, роднини, близки и далечни познати с приказки за него.

Как се държи с мен, колко често ми се обажда, защо и кога не ми се е обадил, защо не ми е вдигнал телефона, колко е готин, как не мога без него. Това бяха основните теми, които ме занимаваха. От дистанцията на времето сега виждам връзката по-бистро. Аз бях влюбена в него до уши, летях по него, обсебена, загубена, очарована, разочарована, погълната, захвърлена. Той просто ме харесваше. Естествено, че всичко приключи. Аз бях в пъти по-желаеща, по-изискваща, по-отдадена. Неравностойна връзка, която се изчерпа. Той не държеше повече да ме вижда. Не бях подготвена за такъв удар.

Не можах да повярвам, че всичко между нас е приключило. Надявах се, че пак ще можем да се съберем. Търсих го, пресрещах го, молех го. Това мина.

После го намразих. Скъсах всички наши снимки. Разкарах всичките му подаръци, едни изхвърлих, други подарих, написах със спрей на блока му – Мразя те, Теодоре! И това мина.

После дойде болката. Шурнаха сълзите. По всяко време се появяваха, можех да гладя, да плащам покупки в магазина, да съм с приятели на кафе, сълзите не подбираха момента – просто шурваха изведнъж и спираха, когато си пожелаят. Последното реване за него беше много дълго. Споням си, че бях коленичила върху мокета в стаята ми и плачех може би час, първо силно, с хлипания и възгласи, с отправени молби и жаления, след това потокът намаля, накрая просто стоях вторачена и тиха, а големите солени сълзи бяха се изваляли. Останаха само мънички капчици, които се търкулваха от лицето на мокета. Чак тогава забелязах голямото мокро петно от сълзи. И това премина.

След това започна мъката. Мъка от спомени, мъка от невъзможно бъдеще, мъка от несподелена любов. Тя премина във физическа болка. До тогава не знаех, че това може да се случи. Всяка сутрин започнах да се събуждам с различна болка. Събуждам се, главоболие. Събуждам се, стяга ме сърцето. Събуждам се, боли ме корема. Събуждам се, болят ме зъбите. Събуждам се, ставите на краката ме болят. Всеки ден майка ми ме водеше на различни доктори, защото се плашеше от тези внезапни силни болки. Лекарите вдигаха рамене. – „Нищо й няма на дъщеря ви. Ще й мине.” И наистина минаваше. На следващия ден пак се появяваше някъде другаде. И това мина.

С отшумяването на болката, отшумя и мъката по момчето. Сърцето ми се изпразни. Мисълта за него напусна през казанчето и изтече.

Настани се тя, най-тихата, най-коварната, най-бездънната. Апатията. Тя толкова бързо ме покори, съюзи се с депресията и ме стиснаха силно за гушата. Не изпитвах емоция към никого и нищо. Чувствах се празна.

Беше ми непрекъснато студено. Нямах обич. Спомням си, че непрекъснато си повтарях тази мисъл. Топлото чувство, което до скоро беше ме изпълвало и преливало, сега се беше измъкнало и оставило една бездна от нищо. Не виждах смисъл в ежедневието, не виждах смисъл в довчерашните хобита, нямах желание да се обличам, да се виждам с хора, трудно ставах от леглото. Сякаш някой беше спуснал сиво-черна завеса пред очите ми и аз не виждах опора, за която да се хвана и да се чувствам добре. Близките ми се чудеха какво да измислят, за да ме разсеят. Разходки, покупки, подаръци, вкусни храни – нищо не даваше резултат.

Ако ме оставеха сама вкъщи, единственото, което ми даваше някакво странно чувство на временна утеха, беше да отворя хладилника, да намеря една тенджера с ядене и да я изям цялата. Поглъщах огромно количество храна. На крак. На големи парчета. Ледено студена храна. Не можех да се спра докато не изям всичко. Минути по-късно се чувствах гузна, отивах – бърках си в гърлото и повръщах всичко. Това продължаваше всеки ден. Нашите бяха безсилни. Гледаха по възможност да се редуват, за да не оставам за дълги периоди сама. Замисляха се да сложат катинар на хладилника. Непрекъснато разговаряхме. В пълно съзнание бях, че така не бива и въпреки всичко си го причинявах. Някакъв гаден глас в мене ми крещеше, че най-добре е да изглеждам грозна и дебела. И без туй на никой не му пукаше за мен. Без туй не ми се живееше.

Стигнах и до тази мисъл. Тя се загнезди като проклета въшка и почна да ражда гъмжило от гниди в мозъка ми. Не можех да се боря. Не исках да се боря. Чувствах, че всичко се случва извън мен. Чувствах се безкрайно самотна, не исках да се виждам с никого, понякога даже ме беше страх да изляза навън. Започнах да кроя как да се отърва от живота. Така или иначе не ми пукаше за него. Прехвърлих различни видове смърт. Скачане от високо – твърде смело за мен. Катастрофа – голяма възможност да се осакатя вместо да приключа с живота си, прерязване на вени – твърде болезнено, за да го направя. Отравянето с лекарства ми се стори най-възприемчиво. Чух за въздействието на преспивателните и една сутрин просто си ги набавих от аптеката. Да ги имам за всеки случай. Отвращавах се от отражението на огледалото. От целодневното лежане и спане изглеждах ужасно – дебела и подпухнала. От постоянните черни мисли лицето ми беше бледо, изпито и мрачно. Не можех повече да понасям ежедневието. Не изпитвах любов към нищо, към никого. Смисълът го нямаше. Беше излязал в безсрочна отпуска. Един ден просто ги взех. Нагълтах се с 30 хапчета. Сега, като се сещам, беше много страшно.

На третия ден отворих очи и видях болничната стая, бях с абокат на лявата ръка и на подвижната стойка до мен висеше шише с глюкоза, с което ме подхранваха. Бях облечена с болнична пижама с избелели цветове.

Сетих се какво е станало. Сърцето ми се сви. Дойде доктор и строго ме информира за нещата, които бях проспала. След натравянето съм извадила късмет. Голям късмет. В този ден майка ми се е върнала по-рано. Явно майките наистина усещат кога се случва нещо лошо с децата им. Линейката дошла за 20 минути. Слава богу. Някой път идват и за час и половина поради недостиг на коли и екипи. Била съм в кома. В Пирогов са ми направили вливания, пречиствания, стабилизирания. Докторът завърши разказа си с това, че майка ми и баща ми ще дойдат след час, след което ще имам среща с психолог. Боже, майка ми и баща ми! Сърцето ми се качи в гърлото и застана на буца. Горките. Сигурно не са на себе си.

Емоциите ме обляха. Сетих се, че не съм изпитвала емоция от месеци към никого. Сълзите потекоха. От благодарност, от обич, от признателност към тях. Светът отново беше в цветове, различни от сиво-черните. Отново виждах в живота възможности, а не край. Искаше ми се да живея с всички сили – във всичко намирах пълнота. Усетих се, че благодаря наум поименно на всеки, който ми е помогнал да изляза от комата. Упреквах се за глупостта си, за това как бях наранила близките, за това докъде бях стигнала. Сега нещата се бяха преобърнали – чувствах се способна да направя всякакви неща в живота, спомних си за приятелите и хубавите изживявания, които преди това бяха абдикирали от мозъка ми. Заболя ме от това, че съм можела да си помисля съзнателно да приключа със себе си. Помислих си за доктора и изпитах обич и благодарност. Онзи черен момент наистина бе избягал. Душата и тялото ми се съвземаха. Смъртоносният коктейл с име „Опасно за живота“ беше неутрализиран. Водовъртежните сили – самота, апатия, студ и депресия бяха разхлабили примката. „Докторът, докторът да дойде“, помолих се аз.

Сега съм щастливо омъщена и работя към ЮНЕСКО. Колегите ми ме намират за много жизнена, енергична и позитивна. Те, естествено, не знаят за случилото се.


Разказът е от сборника “”Нещо в мен, нещо в теб” I (Милена, Събина, Димитър, Спиноза)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай