Public Republic Art Studio

Милена

6 април, 2015 от · Няма коментари

Станислава Тодорова


Снимка: tylerhoff

Казвам се Милена. Случи се много рано. Той беше на 20. Красиво момче с перфектна външност и физика. Наистина. Когато ставаше дума за него, винаги ми казваха: „За хубавеца ли говориш?” или „Стрелата си го бива. Не бих му простила насаме.”, или „Този е много красив, сигурно е надут.”.

Стрелата не беше надут, даже обратното, беше дружелюбен. Лесно завързваше приятелства. „Интелегентно момче,” би казала баба ми за него.

Често се обличаше спортно, в марков анцунг, а понякога по небрежен начин подчертаваше привлекатената си жилава фигура с тесни дънки и прилепнала спортна тениска. В училище му викаха Стрелата, защото бягаше най-бързо от целия випуск. Беше в съседен клас, познавах го само по прякор и физиономия.

Станахме близки по-късно, когато бях студентка, а той беше поработил за кратко в един магазин за авточасти. Родителите му даваха пари, та не му се налагаше непрекъснато да работи.

Оглеждаше се за нова работа. Станахме по-гъсти след един купон, който беше организирал у тях. Имахме общи приятели и така се озовах в неговия апартамент. Той се напи и ми сподели колко много харесва една моя приятелка, която пък е била от неговия клас. Изградихме странно приятелство. Той харесваше моята приятелка, която не му обръщаше внимание, а аз го утешавах и крояхме планове как да я спечели. Превърнах се в негов довереник.

Той така и никога не събра кураж да й каже какво изпитва към нея, но пък го споделяше с мен. Платоническа любов. Може би се надяваше аз да й кажа, което не направих. Живееше в самостоятелен двустаен апартамент, обзаведен с всичко необходимо. Техните му бяха осигурили място, където да се развива самостоятелно. Чистотата и подредбата в жилището му правеха впечатление. Той самият беше такъв – чист и спретнат. Не бях виждала толкова добре поддържан апартамент от когото и да е било от мъжете ми приятели.

Нарицателното за ергенска квартира не се връзваше за него. В кухнята приборите и печката блестяха, но не защото не се ползваха. Той пазаруваше, готвеше си сам, чистеше, миеше и това не му беше в тежест. Явно такова възпитание беше получил вкъщи. Създаваше впечатление за ведър човек и бърборино. Никога не ми се е оплаквал. Имаше позиция по много въпроси, обичаше да гледа видеоклипове и да слуша чужда поп и рок музика.

Учудваше ме, че харесва българска поп музика. На момчетата на неговата възраст не им допадеше този стил или по-скоро не му обръщаха внимание. Всяка сутрин правеше лицеви опори, тичаше на стадиона до тях, а следобед спортуваше на лостовете. Докато се срещах с него, никога не видях негови приятели. Знаех, че има брат, по-малък от него, който живееше с техните.

Веднъж ми сподели, че е бил зависим от наркотици. Хероин. Родителите му, когато научили, се опитали да го откъснат, като спрели да му дават пари. Това не помагало. Просил от приятели, познати, непознати, от самите дилъри, задлъжнявал, но си набавял необходимата доза. Сигурно тогава приятелите са го зарязали.
- Успях да се отърва накрая, – ми казваше.

Когато се разхождахме по улиците, ми посочваше кръстовища и светофари, където можеш да получиш всякаква дрога. Безпогрешно разпознаваше дилър на улицата, даже и да го виждаше за пръв път. Припомняйки си миналото, споделяше, че много трудно се е отказал, защото когато ги е срещал на всяка крачка, това го е изкушавало и той си е поръчвал.

- Дилърите имат прекрасна примка – те винаги могат да ти дадат няколко пъти да пробваш безплатно, – казваше ми той.

Откакто се познавахме, Стрелата никога не беше го спирала полиция. Той нямаше вид на наркоман. Беше спретнат и вежлив. Разкошен човек според мен. Много чувствителен, земен и искрен. Виждахме се няколко пъти в седмицата. Запознах го с мои приятели, които преди не познаваше. Сприятели се бързо. Беше точен на срещите, усмихнат, приказлив.

Това, което ми правеше впечатление, бе че не обичаше разделите. Не обичаше да остава сам. Можеше да се разхождаме по цял ден, да хапваме у приятели, да седнем в кафене, да гледаме филм… В часовете, прекарани заедно, той се вкопчваше и винаги отлагаше разделите с още една разходка, с още едно кафене.

Случи се така, че започнахме да се виждаме по-рядко. Стрелата се виждаше по-често с мои приятели и познати, отколкото с мен. Родителите ми ме бяха натирили да си седя повече вкъщи, да уча и да спра да обикалям безцелно по улиците. Създаваха ми ежедневна работа вкъщи, която ме задържаше повече, отколкото желаех. Минаха един-два месеца, не повече. Звънна ми приятелка, плачейки на телефона. Беше същата, която Стрелата харесваше, от неговия клас. Звъннала й съученичка.

- Намерили го на една пейка в пет часа призори, вкочанен и мъртъв, – успя да ми каже през хлипове тя и допълни. – Сигурно е прекалил с дозата или са му дали кофти наркотик.

Бях втрещена. Нямаше как да разпитам родителите му в подобна ситуация. Те бяха съсипани.

Видях ги на погребението, три дни по-късно. Параклисът беше почернял от млади хора. Той беше едва на 20.

Лицето му – неузнаваемо, бяло, променено, чуждо. Лежеше в ковчега, обгърнат с най-цветните от най-цветните цветя, сух и ням. Първо подсмърчахме. После всички ревнахме, заразявайки се един от друг.

Изпроводихме го до гроба. Най-страшна гледка беше майката. Тя се щуреше напред-назад, особено като свалиха ковчега в сухата земя и викаше:

- Детето ми, детето ми.

Бащата не беше готов за такава скръб. Той се опитваше да я прегърне. Тя го блъскаше в полусъзнание и хлипаше.

- Детето ми, детето ми. Господи, защо взе детето ми.

Ние, обкръжението, сякаш бяхме залепили обувките си за земята, не помръдвахме и оставяхме сълзите да се спускат по лицата ни. Беше слънчев топъл ден, стори ми се ненужно слънчев и тягостно топъл. Изсъхналата трева между гробовете се прекършваше и лягаше на земята от горещия вятър. Ние бяхме на последния гроб, издълбан в поляната, която скоро щеше да почернее от нови смърти. Безпомощни. Безхаберни.

Всеки път, когато стане много студено навън, аз се сещам как в ранната утрин Стрелата е стоял на една пейка, посинял, вкочанен и сам.


Разказът е от сборника “”Нещо в мен, нещо в теб” И (Милена, Събина, Димитър, Спиноза)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай