Public Republic Art Studio

Математиката на стария бакалин

1 април, 2015 от · 3 Коментара

Стефан Бонев


Снимка: chrstphre ㋛ campbell

Слънцето отдавна се беше скрило някъде зад върховете на боровете, но сиянието му още осветяваше силуетите на огромните дървета. Павел седеше на грубо скованата дървена пейка пред магазинчето си и си мислеше, че е време да затваря и да се прибира. Вече минаваше осем и по това време едва ли някой щеше да дойде да купи нещо от селската бакалийка.

Нещо обаче не му се ставаше. Хубаво му беше тук да си седи и да изпраща слънцето. Пък и беше излязъл хладен вечерен ветрец, който изсушаваше потната риза на гърба му. Някаква приятна премала минаваше по застаряващото тяло и правеше мускулите лениви и мързеливи. „От годините ще да е”, мислеше си Павката.

Вече беше минал седемдесетте. И макар пред себе си да признаваше, че е остарял, пред другите не го показваше. Генът му беше такъв – младееше. Косата му нито беше побеляла, нито оредяла. А леките бръчки, които пресичаха скулите, му придаваха повече мъжествен вид, отколкото да го състаряват.

Още мъкнеше сам касетките и нагърбваше чувалите, когато от града докарваха стоката за магазина. Тежката работа не можеше да го уплаши, само дето му трябваше доста повече време, за да възстанови силите си.

Но най-много го мъчеха сметките. Още в прогимназията математиката му беше най-трудният предмет. Едвам връзваше тройката в края на срока. Докато беше жива, жена му го отменяше по тази част. Но сега трябваше да се оправя без Мария. По десет пъти пресмяташе и всеки път резултатът му излизаше различен. Броеше на кокалчетата на пръстите си, отмяташе с чертички, дори и едно старо училищно сметало с топчета изрови от избата… Но и това не помогна кой знае колко. Затова, когато оплескаше нещата, грабваше бумагите, и срам, не срам, отиваше при младата даскалица, която от година и нещо преподаваше на децата в селото.

Неудобно му беше някак – да не си помисли младото, че си търси поводи да я задиря. Нали никой не му даваше годините, пък вдовец и хубавец си беше още Павел. Та, като седнеха в класната стая двамата над сметките, гледаше все да е по-встрани от нея и като жерав протягаше шия към книжата. Пък и тя май нещо си го беше харесала… И тръгнаха едни приказки из селото. Той – вдовец, Юлия – стара мома. Както да го въртиш, все си излиза сметката, както две и две правят четири.

Като се сети за тия работи, Павел се размърда неспокойно на пейката и се смръщи, въпреки приятната прохлада, която лъхаше откъм реката. Като ходи до града да пазари стока другата седмица, ще вземе да купи един учебник и един сборник със задачи за четвърти клас. То се е видяло, че на дърти години математика трябва да учи, че вече стана за кашмер на селото. Поне свободно време имаше достатъчно, пък и докато ходеше при Юлето, поприхвана вече туй-онуй от нея. „Ще се науча, нямам друг избор”, казваше си Павел. Казваше си, ама сега, ако му рекат, предпочиташе да пренесе цял влак чували с брашно, отколкото да оправя сметките, дори и само за един ден зад тезгяха. Пък и пустият му електронен касов апарат още повече го объркваше.

И както си мислеше за тези неща, ето ти я и Юлия, задава се току срещу му. Млада и хубава, с прокъсани по модата дънки, които откриваха тук-таме хубавата кожа на бедрата и. А нагоре… Що ли се заседях пак, упрекна се Павел, ама вече нямаше накъде да бяга. Щракнал беше капанът. За какво ли идва хубавката даскалица по това време? Седеше и чакаше присъдата си.

А тя дойде, поздрави го и приседна до него. Сякаш тръни поникнаха в един момент от дъските на пейката и се забодоха в седалището на Павел. Едно беше да стои до учителката в празната класна стая, където беше облечена по-строго, нали е на работа. Пък и училище си е там, сериозна работа! А съвсем друго – тук, на площада, дето зад всяка завеска тайно надничаха очите и ушите на селото. Сега Юлето беше с тези окъсани дънки и с блузка, от чието деколте надничаха свежи праскови…

Не знаеше какво да прави Павел. Ако я покани вътре в затворения вече магазин – лошо! Кой знае какви още ще тръгнат. Сякаш тия приказки досега не стигаха, та…

– Павле! – звънкият и глас го накара да подскочи. – То е много хубаво, дето идваш при мен, ама само това не стига.

Старият бакалин съвсем се ококори. Какво искаше да му каже това момиче? Какво щеше да поиска от него? И Павел наподоби нещо като усмивка, но очите му шареха безпомощно по помръдващите завески на околните прозорци.

– Донесла съм ти нещо! – рече учителката и пъхна ръка в дамската си чанта.

Усмивката на Павел замръзна, а заедно с нея замръзнаха и завеските на прозорците, когато Юлия измъкна отвътре един учебник по математика. За четвърти клас.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • B.G. // 11 апр, 2015 //

    Хубаво, но краят има нужда да се редактира. Учителката просто измъква учебника – разваля се нашeто затаено очакване да се случи нещо. Две-три изречения за градация ми трябват :)
    И още нещо – на 70, той не е ли във възрастта, в която вече няма нужда да се притесняваме какво ще си мислят хората. Барем на 60 да беше, си мисля.

  • Стефан Бонев // 12 апр, 2015 //

    Христос Воскресе, уважаеми B.G. Благодаря за съветите – те са ценни за мен. Разказът е част от новата ми книга “Странните неща”, която е под печат. Редактор на сборника, включително и на тази творба, е проф. дфн Клео Протохристова – ръководител на Катедра по история на литературата и сравнително литературознание в Пловдивски университет “П. Хилендарски”.

  • B.G. // 12 апр, 2015 //

    Во Истина Воскресе! Благодаря за отговора, г-н Бонев.
    Моля, не приемайте казаното по-горе като критика – това беше моята спонтанна реакция. Разказът е увлекателен, както, без съмнение, ще бъде и новата Ви книга – моите поздравления и благопожелания по случай издаването и.

Коментирай