Public Republic Art Studio

Водната капчица

28 март, 2015 от · Няма коментари

Весела Фламбурари

editorial_team_prj_on

5

Имаше една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.
- Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчицата. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии… дали няма да ме боли?
- Ние сме длъжни да поливаме! – отговаряха другите капчици от училището за водни капчици. – Какво толкова му мислиш, когато няма нищо за мислене. Ние сме родени, за да поливаме.

- Неее, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! – упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището. – Ще тръгна да пътувам – реши тя. – Само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането. Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч…

- Урааа! – запя си малката капчица. – Аз съм свободна! Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше… Капчицата се умори и заспа. Изведнъж нещо каза “цоп” и я събуди. Стана й приятно хладно.
- Това е живот! Няма растенийца и цветенца, както в училище! Капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, запита реката: – Ей, рекичке, накъде сме тръгнали? – Да напоим една градина с череши – отвърна реката. – Олеле, и тук същото… Я да бягам, докато е време!

Капчицата подскочи силно и пак тръгна с вятъра. – Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да отида до морето! И още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи, които се спускаха над сините плисета на морето. Гонеше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри… Така мина лятото. Брегът опустя. На нашата водна капчица отново й доскуча.

- А сега накъде? – помисли си тя. – Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно… Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от лудите целувки на вятъра. Май е време да си почина… Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа. Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа. След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай