Public Republic Art Studio

Четвъртък, 12.03.2015

13 март, 2015 от · Няма коментари

Велиана Желязкова

Събудих се с гръм и трясък или по-точно казано, падайки от леглото. Телефонът ми отново си правеше шеги, сменяйки мелодията на будилника, която си бях избрала, с някаква, която очевидно на него му харесваше повече и която за съжаление звучеше като барабани и затова буквално ми изкара ангелите. Шегата настрана, време беше да си купя нов телефон. Този ми служи вярно три години, но проявите му на самостоятелно мислене започнаха да ми лазят по нервите.

Четвъртък е вторият ми и последен работен ден за седмицата и преди да се усетя, вече пътувах във влака към Бон. Часовете в офиса се нижеха бавно. Трябваше да отговоря на няколко имейла и да приготвя няколко писма. По някое време се обади майка ми по телефона с новината, че е купила самолетни билети и че тя и брат ми ще ми дойдат на гости през април. Затворих телефона, подскачайки няколко минути на едно място от радост, след което седнах на компютъра с една огромна нелепа усмивка на лицето си и се заех с работните си задължения.

След два часа бях приключила със задачите си за деня, заключих офиса и поех по пътя за дома. Не знам дали малката ми стая в общежитието можеше да се нарече дом, но с времето успях да я направя уютна и някак наистина моя. На стената до бюрото ми и на самото бюро се намираха снимки с лицата на всички важни за мен хора и щом ги погледнех, винаги ми ставаше леко на душата и това къде са или че са далеч, нямаше значение.

Качих се във влака за вкъщи, но вместо да се прибера, реших да се разходя из Кьолн. Нямах конкретна посока, но безцелните ми разходки навън някак си винаги ме отвеждаха на места вътре в мене, в душата ми, някои забравени, други напълно непознати. Ако душата ми беше море, то тези места си представях като малки острови, на които бяха заровени съкровища.

Тръгнах по брега на реката в посока към катедралата. След някое време седнах на една пейка и се загледах в сивото небе. Въздухът беше влажен и сигурно щеше да завали. В този момент градът ми изглеждаше като сянка, сянка, над която бе надвиснала тъга. Няколко минути съзерцавах хоризонта и се замислих за изминалите три години от живота ми и за това колко много се беше променило. Спомних си момичето, което се качи за първи път на самолета за Германия и колко неуверено и ненаясно със себе си беше то.

Но ето че след всички перипетии и спъвания аз все още бях тук. Животът в чуждата държава ме научи и ми показа колко силна, но и колко слаба мога да бъда, изгубвах се многократно през изминалите години, за да се намеря отново и да опозная себе си истински. Животът ми тук беше същинско приключение и въпреки трудностите и самотните понякога вечери в малката ми стая, не съжалявам за нито едно взето решение.

Потупах се мислено по рамото и се усмихнах широко напук на мрачното време. Усетих върху ръката си първите дъждовни капки. Както обикновено нямах чадър в себе си и реших вместо да тичам и да търся къде да се скрия, да повървя малко под дъжда. Прибрах се мокра до кости, но щастлива и ободрена.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай