Public Republic Art Studio

Вторник, 10.03.2015

11 март, 2015 от · Няма коментари

Велиана Желязкова

Вали като из ведро цяла сутрин. Един от онези дни, в които ти се иска да останеш по пижама цял ден и да пиеш чай или горещо какао в компанията на някой хубав филм. За съжаление обаче трябваше бързо да закуся и да тръгвам за работа (от няколко месеца работя в един офис в Бон – малко градче, което се намира на 20 минути от Кьолн).

Обичам да пътувам с влака за работа. Пъхам слушалките в ушите си, заглушавам всичкия шум около себе си и си представям, че пътувам във вълшебния влак за Хогуъртс от книгите за Хари Потър. Тридесет минути по-късно моят за съжаление невълшебен влак ме оставя в Бон и така започва всеки обикновен работен ден.

Работните ми дни виждам някак като през сива призма. Те са почти винаги едни и същи – рутинни и скучни. В офиса съм сама, така че ми е относително спокойно. Днес трябваше да подготвя доста писма, времето мина бързо и докато се усетя, беше два часа на обяд и вече заключвах офиса. Във влака по пътя за вкъщи ми се обади Филип с предложение да обядваме в един китайски ресторант, който исках отдавна да посетя.

Филип е мой германски приятел, с когото се запознах на една от лекциите в университета. Храната беше страхотна и ние й се наслаждавахме, говорейки за комунизма в България и за фашизма в Германия. С Филип човек може да говори за всичко и с това той е невероятен събеседник.

От темата за комунизма изпитах желание да му разкажа за любимата ми книга от българската литература, „Тютюн” на Димитър Димов. Прочетох романа за първи път в десети клас и то на един дъх. Четях навсякъде, в клас, на спирката, в автобуса, жадно поглъщах написаното върху страниците. Спомням си, че след като завърших романа, една седмица не можех да мисля за друго.

Не знам дали заинтригувах Филип, не ме и интересуваше много. Аз просто обичам да говоря за тази книга и всъщност за книги по принцип.

След като се сбогувахме с Филип, влязох в една книжарница наблизо с идеята да си купя нова книга. Много обичам книжарници и понякога имам чувството, че бих могла да живея в някоя и че освен книгите, друго няма да ми трябва. След известно лутане си избрах нова книга – „Старецът и морето“ от Ърнест Хемингуей – и с книгата под ръка и широка усмивка на лицето се качих във влака за вкъщи.

Щом се прибрах, се почувствах внезапно много изморена, напъхах се в пижамата ми и включих телевизора, колкото да убия малко време. В девет часа вече не можех да си държа очите отворени и се предадох на съня.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай