Public Republic Art Studio

Газова криза

4 март, 2015 от · Няма коментари

Веско Михайлов

galaxy
Photo: Hubble ESA

„Какво толкова яде бе, човек? Какво толкова яде?” – се питах разтревожено, недоумявайки, какво точно става. Също толкова разтревожено, някак по своему, стомашно-чревният ми тракт сякаш си задаваше същите въпроси и понеже не намираше желания отговор, в корема ми бавно се надигаше бунт, който се канеше да изригне всеки момент.

А вечерта вървеше прекрасно. С нея излизахме за първи път. При това сами, вечерно, след работа. В офиса много пъти сме си говорили на терасата при пушачите. Тя пушеше. Но само леки цигари. Бяхме ходили и на обяд два-три пъти в компанията на други колеги. Но не е същото.

В последно време се сближихме малко повече. Усещаше се. Дори и околните го бяха видяли. Имало химия между нас, отбелязаха някой от тях с лека нота на завист. Аз обаче не им обръщах внимание. Правех каквото трябва, а и не само – всъщност правех каквото си искам. И нещата се получиха.

Така е най-хубаво. Тя ми отвръщаше по същия начин и всичко вървеше като по ноти. По принцип не съм мъж тип „сваляч”. И аз имам своите флиртове, но умерено, подбрано, със стил. Смея да твърдя, че имам успех с жените. И сред жените-колежки също. Бил съм с доста красиви жени, но не съм се сближавал с тях по онзи примитивен начин, по който го правят пошлите свалячи.

Падам си по–романтик човек. Не ползвам заучените реплики, които се срещат в сайтовете за запознаства или когато си в дискотеката в Китен, Приморско или Студентски град. Винаги съм преценявал обстоятелствата и съм реагирал според ситуацията без да изпростявам. Гледам малко по-философски. Ако нещо е писано да се случи между двама души, то рано или късно ще се случи. Проявявал съм и търпение. Изчаквал съм подходящия момент, когато се е налагало. Така де – хубавите неща стават бавно.

На това свалячите, онези от дискотеката в Китен, му викат „пълзящ куфраж”. Така се получи и с нея. Започна работа при нас преди близо година и половина. Още тогава с появата си предизвика фурор. Цяла седмица се говореше за новата колежка. Дори колеги от другите етажи, чули за нея, идваха да я видят. Определено имаше защо.

Беше много красива. Стройна с дълги прави крака, висока около 1.80 м завършена млада дама на 28 години. Черната й коса на бретон, елегантно подчертаваше небесносините й очи. Имаше чаровна белоснежна усмивка като от рекламите на паста за зъби. За телосложението – без коментар. Всичко си имаше колежката. Бог давал, давал при нея, за малко да прекали. Имаше невероятен вкус. Винаги съчетаваше много умело облеклото, чантата, дрехите, парфюм, бижута, прическа. Без забележки.

Удоволствие ми беше да я наблюдавам. Не всяка жена се справя толкова добре с това и затова тя мигновено правеше впечатление. Естествено в началото по-разтропаните колеги, известни с набезите си веднага се пробваха и при нея. Без особен успех. Тя умело успяваше да ги отклонява. Манипулираше ги. Буквално ги водеше за носа сякаш си играе – ту се сближаваше с тях и после в един миг увеличаваше дистанцията.

А те сякаш се чувстваха доволни от това. И отново и отново едно и също. Висш пилотаж. Сякаш това я забавляваше. Но само в началото. От един момент нататък явно й писна и започна да им реже от рязко мераците. „Големите играчи” постепенно подвиха опашка и се оттеглиха неудовлетворени. Някои даже започнаха да злословят срещу нея – колко „тъпа била”, „много надута, бе колега”, „за коя се мисли?”. И така нещата се уталожиха. Колегите се наиграха и дойде моят час.

Принципно през цялото това време си правех пас и наблюдавах с интерес случващото се, водейки си виртуални бележки.

Първо си поговорихме на Коледното парти. Дадох всичко от себе си да изглеждам чаровен. Проявявах завидно остроумие. Много се смя тогава. После се видяхме за по-дълго на тимбилдинга ни пролетта. Полежахме на шезлонгите пред хотела.

Продължих с „пълзящия куфраж”.

Беше цяло удоволствие за мен да ръчкам мозъка си, да бъда изобретателен в разговора, за да й направя впечатление. Видно беше, че и това й допадаше. Там се разбрахме да обядваме заедно и от дума на дума, обяд на обяд – стигнахме до вечеря. Дълго време избирах мястото. „Къде да я заведа, по дяволите”? Исках да я впечатля или по-скоро не исках да се изложа – въпрос на гледна точка.

За мен тя имаше отличен вкус. Трябваше да е нещо „по-така”. На обядите беше лесно – около офиса изборът не беше кой знае колко голям откъм места за хапване. Виж, вечерята е нещо друго, по-лично. Не толкова корпоративно. Там инициативата е изцяло твоя. Трябва да се представиш като истински кавалер. Няма как.

Два дена си вадих очите по всички възможни сайтове за ресторанти. И коментари четох. Голяма грешка. Двама напишат хвалебствия и веднага третия пуска една критика и те връща в изходно положение. Не исках да питам колегите – ще ме заподозрят и ще почнат да ме питат – къде, кога и най-вече с коя. И естествено на другия ден задължителното – „Как беше?”.

Мислих, мислих и накрая реших да направя резервация за рибен ресторант. Рядко ходех на подобни места, но реших да е нещо по-екзотично. А и на един от обядите тя ми беше казала, че обича морето. Ресторантът беше супер. Аз обаче риба не ям по принцип и за това се хвърлих директно на миди и скариди. Щеше да е нелепо да я водя на такова място и да боцкам салата цяла вечер. Все едно да отида на пицария и да си поръчам пържени картофи. Мидите и скаридите нямат кости. Имам проблем с костите в рибите от малък. Доста ги подъвчих тия миди и скариди. Но пък вървяха с виното тези мекотели. Много добро вино – Шардоне.

По време на вечерята всичко се случваше не по план, а направо по мед и масло. Лафихме като луди за какво ли не. Много общи неща открихме. Театърът – обича го. Оказа се, че и тя обожава Камен Донев – бил й любимият актьор, режисьор и т.н. Също като мен два пъти беше ходила на Възгледите за народното творчество в НДК. Много се смяхме, преразказвайки си някой от неговите щури скечове.

И по чалга не си падаше – също като мен. Не ги харесва чалгарите – „неестествени й били, силикони, тонколони, простотия”…. напълни ми душата. И на U2 беше ходила в Загреб, т.е. били сме на едно и също място по едно и също време. Чудо! Абе наше момиче с други думи. Как да не я вземе човек!

С всяко подобно съвпадение се екзалтирах все повече и повече. Виното ни вървеше и на двамата. 2 бутилки си изпихме като за добър ден. Или добър вечер, ако трябва да сме точни. Очевидно и на нея й допадаше моята компания. А това ми даваше криле да бъда все по-остроумен и все по-оригинален. С леко блеснали погледи така се бяхме заприказвали, че не усетихме, кога са си тръгнали останалите клиенти и сме останали последни в ресторанта. Трета бутилка не ни дадоха – затваряли вече, смотолеви иначе стараещият се да бъде изискан сервитьор.

Аз обаче бях на гребена на вълната и при отказа му, затворих очи, помислих за миг и директно я поканих у нас да за по още една чаша вино. Бях се подготвил – ако ми откаже, утре щях да й се извиня под предлог, че съм бил прекалил с алкохола и съм станал по-дързък. Ако пък се навие – джакпотът е мой.

И тя се нави. Взехме първото читаво такси и право към нас. Докато пътувахме взех нежно ръката й в моята. Не се дръпна, което беше добър знак. Пред вратата на блока, докато търсех ключовете, спрях за миг, погледнах я и я целунах. Първо леко, после не чак толкова. Би било евтино да го коментирам, но се целуваше много добре. Още във входа бях минал и втора база. Третата оставаше за у нас, но като гледах развоя на нещата можеше и в асансьора да я покоря. Влязохме с гръм и трясък. Добре, че съседите не излязоха. Страстта си е страст. Директно се метнахме върху спалнята.

Продължавахме да се целуваме горещо, като атмосферата се нажежаваше все повече и повече. Паднаха първите дрехи – тя сваляше моите, а аз нейните. Когато останахме само по бельо, тя ме попита за банята. Показах й я и тя се запъти натам. Душът заработи. Аз останах на спалнята в очакване. Представях си как водата се стича по нежната й кожа. Докато лежах сам, адреналинът ми спадаше постепенно. И на негово място, явно потискан досега от бурните емоции, се обади друг елемент от моята физиология.

Внезапно стомахът ми изкъркори по начин, по който меко казано ме притесни. Беше сякаш палиш автобус Икарус. Усетих тежест в червата, които сякаш се бяха издули и станали двойни и тройни. Също като в рекламите на Еспумизан. Като се пипах по корема имах чувството, че съм глътнал малък глобус – и на размер и на твърдост го докарвах.

„Егати чудото!” – помислих си аз. „Какво ще правим сега?” И докато асимилирам ситуацията още един залп ме разтърси. Нещата ставаха по-лоши. Едва се сдържах. Капки студена пот избиха по челото ми. „Какво правим сега? Тая работа не може да продължи така.”

Дадох си сметка, че приятното ми изкарване до този момент е на път да се превърне в приятно прекарване. В най-голямото ми прекарване в живота. В банята се къпеше уникална красавица, в очакване да сподели леглото ми в ласки, а аз се къпех в пот и мрачни мисли за евентуалния ми вселенски провал.

Имах чувството, че малките мидички заедно с калмарчетата се бяха наредили в редичка и си правеха слаломчета някъде из червата ми, като така се засилваха накрая, че още малко и ще излязат навън. Нелепа работа.

Инстинктивно се завъртях и легнах настрани свит на кравай. Превантивно. Сигурно да не прелея. Голяма тъпня. Без коментар. От банята все така се чуваше шумът на течаща вода. „Дано да не спре скоро, защото ще последват близки срещи от трети вид с моята добре сгърчена особа.

Опитах се да овладея паниката. Все пак съм мъж. Трябваше да се взема в ръце. Трябваше да направя нещо. Но какво, мамка му? Какво да направя? Така формиращият се мисловен процес внезапно бе прекъснат от нов лек повик на природата. Казват, че газовете, които отделял човек били метан. Имах чувството, че се превръщам в голямо метаново находище. Всеки момент щях да изригна. Стегнах се здраво откъм задните си части сякаш се намирах в турска баня и сапунът ми се беше отплеснал, летейки към пода. От банята все така се чуваше шумът от течаща вода.

„Дано да продължи да се къпе!” молех се аз. Но ясно си давах сметка, че това няма да трае вечно. В един момент водата ще спре, тя ще се появи и всичко ще лъсне и аз ще се пръсна. Ако се пръсвам, нека поне да се разпльокам целия по стените, за да не видя изражението й от гледката. Скапана работа. Дали да не опитам да отпусна малко газ, може да ми олекне леко? Но пък щеше да се усети. Този газ се разпространява за милисекунди в атмосферата. Тя просто ще припадне до мен. Ще отида в хола да се пробвам там с газотделянето. Така газта ще има време да се абсорбира от въздуха.

Речено, сторено. Станах и леко превит се отправих към хола. Минах покрай банята. За мое щастие оттам продължаваше да се чува познатият шум. Влязох в хола, отпуснах се и зачаках. Нищо не излизаше, мамка му. Защо така? Целият бях издут от газ и когато исках да му дам свобода да излезе, той се беше барикадирал някъде вътре в мен. Стегнах коремните мускули. Един вид леко да го побутна, да го подсетя да се ориентира навън. Да, ама не. Седи си застоял, като в някоя блатиста местност и си бълбука без да му пука.

Напънах се по-смело. Пак нищо. Цели струи пот се стичаха по гърба ми. Все едно бях във фитнес. Или в сауна по-скоро. И как няма да е така, като от близо година се каня да си сложа климатик и все не ми остава време. Сега берях плодовете на моето бездействие. За да улесня напъните приклекнах, все едно ще правя патешко ходене.

Концентрирах се, стегнах цялата си мускулатура, участваща в процеса и пробвах пак. Усилието беше сякаш ще изтласквам 200 килограмова щанга. Даже издадох и лек звук „Ъпп”. Точно като щангистите. Очите ми щяха да изскочат. Усещах, че газта напира да излезе. Бях на финалната права. Иииииииии. Хоп. Какво, по дяволите беше това? Имах нагласата едва ли не да изригна като вулкан, а се чу едно анемично, кратичко, едва доловимо „пуп” и едно малко газче излезе в атмосферата.

Как така? Това си е подигравка. След всичките тези усилия да има подобен резултат беше повече от разочароващо. Нямам шанс. Отчаянието беше пълно. Отиде ми хубавата вечер. А и не само това. Така щях да се изложа, че надали тя повече щеше да иска да излезе с мен. Как щях да е погледна в офиса след подобно фиаско? Не мога. Ще трябва да си сменя и работата.

И всичко това от едни тъпи морски дарове. Големи дарове. Да си ги заврат всичките тия дарове отзад, откъдето всъщност после не искат и да излизат, мамицата им. Бях абсолютно безсилен. Безиходицата не ми даваше покой. Нямаше и какво толкова да направя. Сега тя щеше да излезе от банята, отворила всичките си чакри готова за секс и аз нямаше да мога да направя нищичко. Акълът ми беше съвсем другаде, скътан там някъде отзад. Как да правиш секс, било то и с Анджелина Джоли след като си под газова обсада. Под достойнството ми беше да започна да й се обяснявам, че ми е станало лошо и т.н. Тъпа работа.

Майната му. Въздъхнах, но не от облекчение и се отправих към спалнята. Да става, каквото ще. Ще се изложа като пълен тъпак и нека поне всичко приключи в един миг. Легнах в завивките и зачаках. Ето че водата най-накрая спря. Дойде мигът, в който ще ми ритнат столчето под бесилото. Лежах примирен със съдбата си на обречен. Поне да свърши бързо. Ще й викна такси и ще заспя после.

От напрежение виното се беше изпарило. На другата сутрин нямаше да имам махмурлук. Поне една добра новина на фона на поредицата от гадости, които ме сполетяха в последните 15-20 минути. Вратата се отвори. Свих очи. Коремът ми си беше на топка и от преди. Сякаш бях на изпит и идваше момента да застана пред преподавателя. Тя се появи в стаята.

Беше си увила хавлията около тялото. Косата й също беше мокра. Красива както винаги. Ухаеше на свежест. Чудех се как да започна. Думите, също като газа, не си даваха зор да излизат. Усмихнах се леко пресилено и понечих да й кажа първото каквото ми хрумна, а именно „Честита баня”. Умът ми определено беше загубил оригиналността си, с която я бях запленил на предишните ни срещи.

Давах си сметка, че тази реплика е доста глупава и не на място, но бях блокирал. Нищо друго не ми хрумваше. А и предвид това, което предстоеше да се случи, надали щеше да е от голямо значение. „Ч”-то от честита беше на върха на езика ми, когато внезапоно тя ме прекъсна. „ОК ли си, ако тази вечер не правим нищо? Не ми е добре на стомаха. Може да е от храната. Сега съм малко по-добре. Нека просто поспим. Пък утре ще видим.” завърши тя умолително.

Бях като ударен от мълния. „Ч”- то от честита все така си беше на езика ми, но с ловка маневра го трансформирах в „ч” на „Че естествено!” Изправих се за стотни от секундата в леглото и уверено продължих. „Щом не ти е добре. Най-добре е да поспиш. Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да ходя до аптеката? Има денонощна наблизо.” „Мисля, че няма нужда. Наистина съм малко по-добре. Просто искам малко да поспя.” „ОК, нямаш проблем! Ще спинкаме.” Казах й аз с възможно най-успокояващия тон и я прегърнах нежно през рамото. По кожата й имаше капчици вода, които ми подействаха ободрително. „Само отивам да си взема един бърз душ и идвам при теб. Става ли?” „Да” кимна ми тя, гледайки ме с чувство на вина. Влязох в банята. Затворих вратата, пуснах водата и издадох едно мощно, но тихо „Йесссссссс” сякаш бях вкарал гол на финал на Шампионска лига. Музика звучеше в ушите ми. Точно онова величествено „де шаааааампионс” от химна на Шампионската лига.

В банята имаше още пара от нейното къпане, която правеше момента още по-мистериозен и приказен. От напрежението ми нямаше и следа. Успокоих се. Ето че и метанът също бе така благосклонен и напусна тялото ми без особени усилия. Олекна ми. Физически и ментално. Бях готов да ходя по тавана от щастие. „Странно нещо е животът.” Замислих се аз. „Колко много радост, може да има в едно малко изпускане на газ!” После се облякох, гушнах колежката, която между впрочем се казваше Соня и спокойно заспахме.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена · Хумор

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай