Public Republic Art Studio

Портрет на комшията като умрял

11 март, 2015 от · Няма коментари

Христо Димитров


Снимка: frankieleon

Обявиха края на историята, но ние не знаехме какво да правим с това знание.

Дълго бяха мълчали бащите и майките, после отприщиха гласове и в хор ни казаха, че зло било е всичко минало. Гласове ехтяха вкъщи и по улиците, и по площадите. Хора негодуваха от миналото и ликуваха в сегашното. Защото са свободни – обясниха ни.

Мислехме улиците на Пловдив за наше място. Там на воля да играем по цял ден без да срещнем никого. От време на време градът да се събужда от лятната си дрямка, да ни поръсва със златен уличен прах и да се усмихва унесено.

В края на историята усетихме, че Пловдив не само е пълен с хора, но и с различни народи. Ефесяни, пергамци, сардийци, филаделфийци, тиатирци и лаодикейци. Имената им дори не бяхме чували.

Защото забранени бяха! Казаха.

И ни забраниха да излизаме сами на улицата.

Времето преди за нас вървеше в кръг и всяка част от пътя беше безопасна: закачливият следобед в училище, дългите вечери пред блока на пейката или зад блока – в тайнствения, пълен със загадки храсталак. После, в събота, топлите ръце на баба, която живее „на вилата” в село, а две седмици през лятото – игривият пясък и ласкавата прегръдка на морето. Какво ти минало? Не знаехме, че времето течало е, а те ни казват, че е било зло. Обясниха ни как през цялото време са ни пазели от истината и никога повече не ни заведоха на море.

Тогава забелязахме различията помежду си. Не само, че сме различни от момчетата! За тях след смяната във времената се появиха повече възможности, а ние трябваше да се възхищаваме на телесата и на златните им украшения.

През зимата видяхме как в самото начало на града, където започваше големият път, до отбивката на един прелез, излязоха други деца. Момичета с помътнели очи и насинени хълбоци. Пристъпяха от крак на крак и като ранени птици пърхаха с ръце към преминаващите коли. Щом спреше кола, хлътваха вътре.

С усмивка ни обясниха, че това е нещо нормално, но все пак всички трябва да сме щастливи. Човечеството няма повече да се развива. Оставаме каквито сме. На хората ще трябва да се радваме.
По това време хората, на които искахме да се харесаме, седяха в кварталното ни кафене „Сайлона”, но ние нямахме пари за там.

Обезсърчихме се.

Нямаше отде да търсим упование. Коста Страшимиров не говореше даже.
Изчезна златото на летните улици и заглъхна плисъкът на солените вълни.
Разбрахме, че светът, логично е, ще глези синовете си.
Откъде изникна „Сайлона” ли?

В началото на всеки героически разказ е гневът, от него възникна и „Сайлона”.

Една сутрин бай Милчо се разгневи на безполезността на своя гараж, разположен в самия ъгъл на блока. Колата му отдавна бе на бунището. Пари за нова нямаше.

Милчо излезе по работа, но не пропусна да хвърли един презрителен поглед на гаража си. Оскърбена, металната му врата ръждясало простена. В този ранен час на деня покрай същото място преминаваха още стотици разгневени хора, които даже и не забелязваха гаража и това допълнително ядоса Милчо.

И веднага след това го озари вдъхновение.

Ритна с крак вратата на гаража и я подпря с една каса бира, за да стои вечно разтворена. После сложи отвън, върху плочника пред блока, две пластмасови маси и съответния брой столове. Разбързаните хора поспряха, дори се заседяха.

Мястото се сдоби с името си, когато в студеното време бай Милчо спретна пред вратата на гаража дървен навес, облицован с плътен строителен найлон. Тогава мълвата кръсти това ново заведение „Сайлона” – в памет на изобретения от Джон Дюпон първи синтетичен полимер – коренно променил облика на нашия свят.

Масите се увеличиха, но по принцип в „Сайлона” много място няма. Затова хора седяха нагъсто в студеното време и говореха, за да се стоплят.

Всички с изключение на Коста Страшимиров.

Той стоеше сам на своята маса извън навеса и от време на време отпиваше от голямата си водка, овкусена с две три капки мента.
И ние минавахме хиляди пъти покрай „Сайлона” и всеки път да седнем там копнеехме.
Привиждаше ни се, че там са спрели шансове. Красиви бяха шансовете, лекокрили. Но ние нямахме възможност да седнем при тях. Или нямахме пари, или търчахме по нечия заръка.
Шансове, изчакайте ни, милички!

Понякога се отбиваше и Веско – съседското момче от шестия етаж на средния вход.
Този гъвкав и източен Веселин, с дългите си крака и немирни ръце!
Отбиваше се, изпиваше едно кафе на крак, казваше: ”Попаднал съм в ситуация!” и хукваше нанякъде като хала.

Колкото по-студено ставаше времето, толкова повече се разпалваше разговора в „Сайлона”. Хора спореха за всичко, но най-вече за или против отхвърлената вече тирания.

Говора Коста Страшимиров намираше за жалък.

Възхвалата на демокрацията смяташе за неуместна. Там, където хора управляват други хора, винаги ще има арогантност.

Коста Страшимиров е изучил Историята и знае, че Духът никога не е свободен. Суетен до кръв и даже до смърт е човешкият дух. Гори от желание да излезе извън себе си и да се въплъти в нещо от външния свят. През цялата човешка история искаше духът нещичко да построи, да нарисува, да напише и после да изложи върху сергията плодовете на труда си.

До болка познаваше Коста Страшимиров този стремеж и освен това бе го проследил исторически. Затова, когато дойде краят на историята, той седна в „Сайлона”, поръча си една голяма водка и замълча.

Никой не го канеше да чете както преди.

- В тия самотни времена интелигентите трябва да потърсят себе си – бръмчаха гласовете в „Сайлона”. – Ако сме хора на духа, ще намерим ключа към собствената си индивидуалност.

Коста Страшимиров ги хулеше безгласно.
- Последните хора сте вие в края на историята! Индивидуалност. Какво значеше тази дума за Първите и Прекрасните! Нека питаме онзи класически човек от дълбоките чисти векове, преди още да се роди празнословието. Индивидуалност ли!? Ще се изсмее той. Тука нямаме такова нещо, варварино! Ние плачем и пеем все заедно. Ние, това сме Градът!

Би извикал Коста Страшимиров в посока на празнодумците, но вместо това още по-гръмогласно стисна устни срещу тях.

- Кой е тоя, бе! – спогледаха се младите.
- Коста Страшимиров. – казаха по-старите. – Един писател, дето никой вече не чете. Погледнете как се е вдървил вънка на масата си. Ни жив, ни умрял.

Не задържаха те злорадството в себе си.

Защото преди, когато историческите романи на Коста Страшимиров излизаха един през друг от печатницата, искаха да са на негово място.

При нас завист нямаше – само благоговение. Помним, трепет ни обземаше, когато чуем фамилията и зърнем изпънатата му като по конец фигура.

Колко тържествено звучеше името му в списъка от гости на училищния празник! Колко мъжествено седеше той винаги на първия ред. Придърпвахме надолу по бедрата си ръба на плисираните поли и руменеехме.
Защото колкото и важни хора да присъстват на празника, писателят разбира се е най-важният от тях. Щастливи бяхме, че живее в квартала ни.
Да, самият Коста Страшимиров е избрал да живее при простосмъртните, на втория етаж от третия вход на нашия блок!
Според нас такъв човек трябваше да живее в огромна непристъпна къща в планината, до която води отделен път, а огромните стъкла на къщата блестят величаво с планинския залез.
Свещени са писателите, знаехме…

- Ей, бай Коста, няма ли да издадеш някоя нова халтурка? Я виж какво време е дошло -всеки дращи. – подвикнаха му грубияните.

- Оставете човека на мира. Свърши тя неговата. – каза бай Милчо и му сервира нова водка с мента.

Само че грешеше, защото Коста Страшимиров бе само на петдесет и три, и здрав като минотавър!
Нямаше какво толкова да влоши здравето му. Отмина времето, когато пиеше свирепо.

Тогава можеше да се налива с литературни деятели (и любовници) цяла нощ, да спи един час и да се събуди в зори с бесовската радост, че има за какво да пише.

Но преди, когато Коста Страшимиров разполагаше с енергия, тя се различаваше съществено от енергията на Веско – онзи неудържим младеж от шестия етаж. Веско хвърчеше като младия Хермес и се забъркваше в истории, която от коя по-интересни. Коста Страшимиров съзерцаваше и натрупваше.
Същият този Веско, дето още на шестнайсет години имаше любов с учителката по рисуване!
Малко след това Веско задигна жигулата на баща си и милицията го прибра след два дни чак от Самоков, от някакъв див хеви метъл купон. Цели три часа прекара тогава в подземието на Четвърто районно, но изяденият бой не успя да го закроти.

Веселин, дето отмъкна мадамата на най-големия баровец в махалата!
За минути само се задържаше Веско под навеса на „Сайлона” и после го нямаше по цели седмици, но всички тука го обичаха.
„Пичове, изпаднал съм в ситуация”, казваше той и въртяха се очите му весело.
Да бъдем в тази ситуация жадувахме.

За него се сещаше и Коста Страшимиров със замислени, засмени очи в предишните славни дни, когато героите от романите се надпреварваха да шептят и крещят думи в главата му.
„Аз те познавам още от преди да се родиш. Подготвил съм за тебе добри времена.”, шепнеха устните му.

Първата среща между Коста Страшимиров и Веско се осъществи, когато последният беше само на десет години, а първият бе мъж в разцвета на силите си, какво говорим, истински атлет, защото всеки ден плуваше по два часа в оризарския язовир.

Познаваме го! Мястото е приказно и нас са ни водили.

През лятото всички момчета от махалата се качваха на колелетата, въртяха педали пет километра, минаваха по горската пътека, където клоните на дърветата немилостиво шибаха лицата им, после се друсаха по един застлан с чакъл селски път, но накрая ликуваха сред водите на язовира. Мястото ги напояваше със слънце и с веселост, и с мирис на тиня, и момчетата се пренасяха в романите на Дивия запад. Стояха на язовира целия следобед, а понякога оставаха и вечер.

Една такава привечер Веско и тайфата тъкмо се гонеха по чакълестия бряг, когато водите пред тях се раздвижиха и сред тях се показа язовирно чудовище с лице зеленикаво от тинята, с широки рамене, увенчани с водорасли.

Момчетата се разпищяха. Остана само Веско, неговото тяло тогава тъкмо тръгваше да расте и беше слабо и жилаво, същинска тръстика. И гладко също като нея. Тогава още той бе изпълнен с обичайното си любопитство към света, което го подтикваше непрекъснато да преминава граници. Какво толкова, не сте ли виждали гол мъж, подвикна Веско на приятелчетата. И заслони залязващото слънце с ръка, и с интерес се взря в новодошлия.

Капки вода се търкаляха по мощните му гръдни мускули, надолу към гладкия му корем, и блестяха на слънцето като бижута.

Необикновеният плувец приглади коса и изтри тинята от лицето си.

- Аз съм бе. – каза той с усмивка. – Не ме ли позна?

Следва продължение

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай