Public Republic Art Studio

Приключенията на Руби, Друби и други герои, глава втора

18 февруари, 2015 от · Няма коментари

Милена Милева


Снимка: ashraful kadir

Глава Първа: Как с помощта на Руби, Друби се озова сам в гората

Глава втора: Защо Друби помисли, че е сомнамбул и как оцеля през първия ден в гората

Както си спомняте, след като се събуди сам в гората, Друби се чувстваше доста зле. Като начало започна да си задава въпроси, на които не намираше отговор. Как се беше озовал на това място? Защо е сам? Защо е облечен със скиорска грейка направо върху пижамата, а обувките му са обути на бос крак, без чорапи? Най-много го тревожеше обаче въпросът – къде е семейството му и как родителите му бяха допуснали да се озове в това положение.

Спомни си, че когато бяха малки и Руби извършваше някоя пакост, баща им на шега го заплашваше, че ако не стане послушен ще го заведе в гората и ще го остави там. В такива моменти Друби силно се тревожеше за брат си, защото приемаше заплахата за истинска, а и всички знаеха, че на Хензел и Гретел това действително им се е случило – по онова време той гледаше на приказките като на истински истории. От сегашната си 10-годишна възраст естествено не смяташе, че е бил изоставен в гората от родителите си. Чудеше се и защо не си спомня нищо. Последното, което помнеше е, че беше в леглото, изпи чашата с мляко, която Ру му подаде и си легна да спи. Фактът, че нямаше обяснение за абсолютно нищо, доста го ядосваше. Като отличен ученик, държеше да намира отговори на въпросите. Така го беше научила госпожа Смисла, която му преподаваше в училище, а той държеше на нея. Тя беше леко пълна, доста по-ниска от средния ръст, с широко лице и още по-широка усмивка и обожаваше да се облича в зелено. Заради всичко това, във втори клас, Руби й лепна прякора Баба Жаба, който се прие и от останалите ученици. На тази възраст децата обичат да се забавляват за сметка на някой друг. Руби имаше лично отношение към нея, защото заради ненаписани домашни, тя често го оставяше след часовете да си изпълни задълженията.

И така, следвайки в ума си напътствията на г-жа Смисла, Друби не се успокои, докато не намери някакъв сравнително приемлив отговор. Всъщност идеята го осени изведнъж. Ами да, той е сомнанбул. Това беше единственото логично обяснение, затова беше с пижама, нямаше чорапи, нищо не помнеше и т.н. Лично той не беше виждал сомнамбули, но си спомняше разказа на г-н Прахан, как една майка с дете на 8 години беше ходила при него, за да лекува детето си от сомнамбулизъм. Опитният г-н Прахан й отвърнал, че това е физиологична особеност, лечение няма, но могат да се вземат някои мерки. Например да не се гледа телевизия и да не се играе на компютър точно преди сън, за да не се изострят сетивата. Също така й бе препоръчал да премести стаята на дъщеря си от втория на първия етаж. Това се налагало, понеже самият г-н Прахан преди много години видял един сомнамбул, който както си ходел спейки, отворил прозореца на стаята, която се намирала на третия етаж, покачил се на перваза на прозореца и оттам се прехвърлил да се разхожда по един дебел черешов клон, намиращ се в непосредствена близост. Нали си представяте какво би станало, ако се събуди точно в този момент, по средата на черешовия клон и каква опасност за живота му би представлявало едно такова събуждане.

Дру с радост си помисли, че общата им стая с брат му се намира на първия етаж, но радостта веднага помръкна, защото не знаеше, как да се прибере вкъщи.

Реши да запали огън, за да се стопли. Не беше го правил никога, но бе гледал толкова пъти Руби, за да сметне, че ще се справи. Докато събираше съчки и клони, се сети, че няма кибрит. Спомни си за урока на г-жа Смисла: „Как да оцелеем сами в гората. Едно от нещата, които трябва да направим е да запалим огън. Ако нямаме кибрит прибягваме да триене на две сухи пръчки, между които сме поставили сух мъх – в случай, че времето е подходящо и има сухи пръчки (за жалост, както казахме случаят не беше такъв – всичко беше влажно). Ако нямаме, намираме два бели камъка, от онези, наречени кремък и започваме да ги удряме с триене един в друг, докато се нагорещят достатъчно и произведат искра.”

Дру се впусна в търсене на камъни и накрая намери два кремъка. Започна опити да произведе искра и с нея да запали смачканата хартийка от изяден бонбон, която намери в джоба на грейката си. След два безрезултатни часа, бе толкова ядосан, чудеше се на какво точно го е научила г-жа Смисла и дори си позволи да я нарече наум с прякора Баба Жаба, нещо, което не беше правил до сега. Единствено упоритостта и постоянството, качества, според майка му, наследени от дядо Протокрут, го накараха да продължи. След още близо тридесет минути не повярва на очите си, когато видя да прехвърча искра и да се издига пушек от единия край на хартийката. Бързо я мушна в средата на колибката от пръчки, която беше изградил и започна да я раздухва с нощната си шапка.

Изведнъж огънят се разпали. Докато се топлеше на него, а от навлажнените му дрехи излизаше пара, Дру усети колко е гладен. Огънят натрапчиво връщаше мислите му към печените на жар картофки на Руби. Само можеше да мечтае за тях. За пръв път усети как му липсва брат му. Макар да бяха различни, те все пак прекарваха голяма част от времето заедно. Сега, когато беше сам Друби разбра колко държи на Руби, дори и да го ядосваше или да го вкарваше в беля, бе за предпочитане от сегашното му самотно скитане. Даде си сметка, че Ру в действителност често го и разсмиваше.

Гладът продължаваше да го мъчи, затова той се разходи наоколо с надеждата да намери нещо за ядене. Откри три-четири шипки върху един храст и две спаружени изсъхнали диви круши. Най-голямата му находка бе една обърната празна коруба от костенурка, която се бе напълнила с вода от вчерашния дъжд. Дру внимателно я пренесе до огъня. Избута два – три въглена по-настрани и с помощта на една, отдавна изядена, консервна кутия, някога съдържала пастет от бутчета на къртица, закрепи черупката върху въглените. След като водата завря пусна вътре шипките и крушите. Направи си плодов чай, с него не засити глада си, но поне утоли жаждата си. Реши да изяде сварените круши. Те бяха с блудкавия вкус на компот, който Друби никак не обичаше, но още по-безвкусни, заради пълното отсъствие на захар.

Докато се питаше откъде се бе взела празната консервна кутия в тази пустош, усети 2-3 капки, които тупнаха около него. След минути се сипеше пороен дъжд. Той стана и хукна напосоки между дърветата, защото никъде не се виждаше пътека. Оголелите клони не можеха да го предпазят от дъжда, надяваше се да намери някакъв навес, но гората изглеждаше пуста и дива, без каквато и да е намеса на ръка от джудже.

Започна да прехвърля отново урока за оцеляване в гората на г-жа Смисла и все едно чу да ехтят думите в ушите му: ”В случай, че трябва да се скриете в гората или да намерите място за пренощуване на закрито, се оглеждайте за хралупи”. Тичайки, Дру започна да оглежда дебелите дънери. Подмина няколко твърде малки хралупи и когато видя една, според него достатъчно голяма, се мушна със скок в нея. Миг след това чу оглушителен трясък от гръмотевица. Тя се заби в земята само на педя от хралупата.

В началото докато очите му свикнат с тъмнината не виждаше нищо, но в замяна на това усети доста силна и изключително неприятна миризма, толкова силна, че му идваше да изскочи навън, за да не повърне. Все пак реши, че е по-разумно да се опита да изтърпи миризмата, отколкото да излезе под дъжда и гръмотевиците, които продължаваха да трещят през 10 секунди.

След като очите му привикнаха с приглушената светлина, той видя в дъното на хралупата цяло семейство мъртви опосуми и разбра откъде идваше непоносимото зловоние. Сети се и как по време на урока, след като г-жа Смисла каза „при вида на първата голяма хралупа не се колебайте да влезете в нея“. Руби извика, нарушавайки дисциплината: „Дори и в хралупата да живеят семейство опосуми?“

Тази реплика предизвика бурен смях сред целия клас, но учителката отговори със сериозен глас, „Да, дори и да живеят опосуми“. Всички знаеха, че опосумите издават неприятна миризма, но тези бяха особено зловонни, сигурно защото бяха мъртви.

Друби в това време си спомни и за разказа на дядо си Протокрут. Той имаше много добри познания за различните животински видове и въобще доста се интересуваше от зоология. Та той му беше разказвал, че когато опосумите са сериозно изплашени, се преструват на умрели и тогава изпускат от една своя жлеза остра и силно неприятна миризма, твърде приличаща на миризмата от умрял, разлагащ се труп.

Замисли се дали не е изплашил животните като нахълта така неочаквано в обиталището им. Опита се да си спомни наученото от часа по усвояване на различните животински езици и съжали, че не е бил по-старателен и не е придобил повече знания от тези, които се изискваха. В земите на джуджетата във всички училища, задължително присъстваше и този предмет. Той включваше изучаване езика, на който говореше всеки един от видовете животни. Заучаваха най-малко петдесетина от по-използваните понятия, също по две песни и три стихотворение от всеки език. Опита се да каже на опосумски:
„Аз приятел, не страх от мен“.

След малко видя как най-едрият опосум, вероятно бащата, отвори очи, изгледа го, после се изправи на задните си лапи и каза на останалите:

„Станете и не се страхувайте”.

Те се размърдаха един по един и започнаха да се изправят, а миризмата силно намаля и постепенно изчезна.

Край на глава втора. Следва продължение.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай