Public Republic Art Studio

Тайната на обувчиците

14 февруари, 2015 от · Няма коментари

Приказка от Александър Александров

kamani-stapki-12
Фотография: Йън Блейк

Имало едно време на витрината на един магазин една обувчица. Тя била елегантна, чиста, бляскава, обшита с коприна и с инкрустирано в нея камъче, стояла под светлините на прожекторите и всички, които минавали, я гледали в захлас. Някои даже влизали в магазина, нежно я докосвали, дори я взимали в ръце, но никой не се осмелявал да я купи. Тя била много скъпа, продавачът й бил сложил невероятно висока цена. Защо ли? Самият продавач не бил сигурен, но още в момента, в който пристигнала, в него нещо трепнало и той решил така, а след това не искал да изглежда смешен в очите на другите и запазил цената.

Обувчицата си стояла на витрината, всеки ден я почиствали с мека кърпа, галели я с четка, парфюмирали я, но тя все така си стояла там – сама. Виждала как хора идват в магазина и си тръгват с други обувки, как след това с тези обувки се разхождат по красивия свят. Тя с копнеж си представяла как усещат свежестта на въздуха, как тичат през локвите, как стъпват в пясъка, как нежно ги гали тревата. Мечтаела си и тя да излезе от своя стъклен похлупак, да види изгрева, да потанцува на звездите, да усети морето. Само че никой не си позволявал да я купи.

Дошло лятото и до нея на витрината продавачът сложил две джапанки. Те били леко раздърпани, смешно усмихнати, разголени – без никакви панделки, токчета, копчета, катарами и така нататък. Красивата обувчица им се надсмяла:

- Вие пък какво сте и за какво сте?

Двете джапанки това и чакали – весело зашумоляли и започнали да приказват една през друга:

- С нас се джапа, джапа, джапа под дъжда, в морето, в океана, под небето, във ваната, в килера, в леглото, в колата, в кораба, в ресторанта, дори от време на време политаме, когато някой иска да джапне някой друг по джапонедката!

Красивата обувчица ги погледнала смаяно:

- Ама как така, за всичко това ли ставате?

- Ми да, да, да, и за още други неща, нас ни носи кучето, нас ни киснат в ароматни вани, нас ни взимат на курорт, нас ни скриват в гардероб, ние виждаме хората без дрехи, без доспехи, даже и в елегантни костюми, когато разсеяно тръгнат на бал!
- А ти прекрасно създание, защо си самичка? – попитали джапанките.

- Сама? Какво пък значи това?

- Ами виж, виж, виж ни нас, ние сме две, две, две, по една за всяко краче!

В този момент едно хлапе се пресегнало да вземе джапанките, прегърнало ги и си тръгнало с тях.

Прекрасната обувчица отново останала сама, но се замислила – какво ли ще е да си с някой друг като теб?

Минавали дни, минавали седмици, и ето че един ден продавачът решил да смени изгледа на витрината. Той взел красивата обувчица и я преместил в един прашен ъгъл. В този миг се сетил за нейната посестрима, извадил кутията, където я държал, и ги сложил заедно в нея.

- Хей, ти си като мен! – възкликнала обувчицата.
- Не, аз те допълвам – отговорила нейната посестрима.

Обувчицата грейнала от щастие – най-после и тя си намерила половинката! И макар че ъгълът бил прашен и че в кутията било тъмно и тясно, тя заблещукала още по-сияйно.

- Толкова отдавна те чакам – продължила другата обувка, – знаеш ли колко самотно и тъжно ми бе тук сама? Всеки ден се надявах да се появиш, всяка вечер заспивах с молба да ме намериш, къде беше толкова време?

- Извинявай, бях на една светла витрина, където много хора ме гледаха и ми се възхищаваха, въздишаха по мен и ме докосваха с благоговение… Прости ми, можех да прошепна на продавача да ме събере с теб, но бях толковах самовглъбена и самовлюбена, че съвсем бях забравила, че имам и друга половинка!

- Няма за какво да ти прощавам, сестрице, аз знаеш, че ще се върнеш – та нали една без друга не можем да излезем оттук и да обходим белия свят. Благодаря ти, че ме намери отново!!!

И двете прекрасни обувчици се гушнали и заблещукали в кутията заедно – толкова много имали да си разказват, да си спомнят, да споделят.

И както става в приказките, на другия ден едно момиченце, което си играело на улицата пред магазина, неволно изпуснало топката си, тя се търкулнала през вратата и съборила кутията с двете обувки. Като ги видяло такива красиви, момиченцето грейнало в усмивка, прегърнало ги и дотичало до продавача.

- Здравей, чичо продавач. Много ми харесват тези обувчици, с тях ще избягам от петлето, което ме гони из двора и не ми дава да ям от къпините, и от кучето, което ми дърпа чантата на път за училище, и от горещия асфалт, когато дойде ваканцията и ми стане горещо да си играя, с тях ще посрещам слънчицето, когато мама и татко ме водят на море и с тях ще танцувам. Може ли да ги взема?

Като видял лъчезарната усмивка на момиченцето, продавачът забравил за цената и за това, какво ще си помислят другите, и същото нещо, което трепнало у него, когато обувчиците за първи път пристигнали в магазина, го накарало да каже:

- Вземи ги, те са за теб!

Момиченцето мигом обуло прекрасните обувчици и сякаш на крачетата му се появили крилца. То се върнало обратно на улицата със своята топка и обувчиците, докоснати от вятъра и слънцето, го понесли като на летящо килимче, за да му прошепнат своята тайна:

- Когато крачим по света, понякога трябва да останем сами, за да надраснем своя стъклен похлупак и разберем, че е великолепно до нас да крачи някой, който ни допълва, че когато сме направили една крачка, има кой да ни пренесе през другата. Стъпките по пясъка на живота са винаги по две, една пред друга, една до друга, една за друга…

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Без категория

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай