Public Republic Art Studio

Приключенията на Руби, Друби и други герои, глава първа

1 февруари, 2015 от · Няма коментари

Милена Милева


Снимка: Tobias Nielsen

Глава Първа: Как с помощта на Руби, Друби се озова сам в гората

В една мартенска утрин джуджето Друби се събуди в гората без да има никакава представа къде се намира и защо не е в леглото си. Беше силно измръзнало и костите го боляха, понеже очевидно бе спало цяла нощ върху твърдата гола земя, покрита единствено с тънък слой изгнили листа.

Това, което Друби не знаеше е твърде интересно и затова смятам да ви го разкажа.

Предишния ден около четири часа следобед Друби седеше и си пишеше домашните. Преди това беше измил купата, чинията и приборите от обяда си, беше нахранил гъските и зайците и беше сипал на кучето прясна вода. През това време Руби, неговият брат-близнак си дялкаше стрелички за новия лък. Беше го измайсторил само преди час. Междувременно неговите съдове от обяда стояха мръсни и непокътнати в мивката, а да изпълни училищните си задължения изобщо не му беше хрумвало. Половин час по-късно се прибра майката на Друби и Руби и се повтори това, което се случваше почти всеки ден. Тя похвали Друби за добре свършената работа и прилежността по отношение на уроците. На Руби, естествено, се скара, че не си е измил чините и че тетрадките дори не бяха извадени от чантата му. Наказанието беше след вечеря да измие чиниите на цялото семейство.

Проблемът на Руби, който никой не можеше да разбере или поне техните беше, че никак, ама никак не обичаше училището, също толкова неприятни му бяха и домашните задължения. В замяна на това непрекъснато му се играеше и обожаваше да майстори разни предмети от дърво. Гордееше се със себе си, че можеше сам да стъкми и запали огън – нещо, което родителите му забраняваха да прави от съображение за сигурност. Руби не се съобразяваше с тази забрана. Често, след училище, караше Друби да минат по прекия път през гората, тогава палеше голям огън, а след това заравяше картофки в жарта. Картофките бяха толкова вкусни, че само мисълта за тях караше Друби да придружава Руби по горския път, макар изобщо да не обичаше да върши непозволени неща. Е, после винаги признаваше на майка си и това водеше до поредното наказание за Руби. Изобщо Друби и Руби не бяха характерния случай близнаци, които са неразделни и вършат едни и същи неща.

Но да се върнем на предишната вечер. Докато Друби гледаше телевизия с родителите им, Руби се трудеше над мивката с огромната купчина чинии, чаши, вилици и лъжици. Изведнъж го навести мисълта, че тази огромна несправедливост продължаваше твърде дълго. Реши незабавно да състави план и да го приведе в действие. Идваха му различни идеи, но ги отхвърляше като не достатъчно надеждни. Процесът продължи дълго, като имаме предвид количеството съдове. Кулминацията дойде, докато жулеше загорялото дъно на омразната огромна синя тенджера – хрумна му блестяща идея. След това състави план. Беше убеден, че е правилният и ще даде резултати.

Когато свърши с чиниите каза:

- Мамо, много съм уморен, мисля да си лягаме с Друби.

Това изказване учуди родителите им, но Друби също беше изморен от дългия ден и двамата се отправиха към стаята си. След малко Руби се появи с пижама на големи зелени точки, за сведение Друби имаше същата, но точките бяха сини. Запъти се към хладилника извади прясното мляко и напълни една чаша.

- Руби само не ми казвай, че след като предложи сам да си легнеш толкова рано, сега искаш да изпиеш и чаша мляко преди сън, та ти не обичаш мляко – възкликна майка му.

- Аз не, но Дру го обожава, ще му занеса една чаша. – и Руби се усмихна с най- добронамерената усмивка, която успя да извади от ума си и да закачи върху лицето си.

Това съвсем озадачи майка му, Ру да носи прясно мляко на Дру в леглото, това не беше присъщо за Руби.

Както вероятно сте се досетили Ру и Дру бяха галените имена на близнаците.

След като тръгна с чашата Ру не се озова право в стаята.

Пръво се отби в килера, остави чашата на един рафт, покачи се на дървената табуретка и макар и трудно, успя да достигне металната кутия, поставена на най-горната полица. Свали я, отвори капака й и разгледа съдържанието. Вътре се намираха най-различни лечебни прахчета и билки за отвари, които господин Прахан им беше предписвал в моменти, когато боледуваха. Г-н Прахан, чието истинско име бе Имунзилайла (произхождаше от древния прочут знахарски род Имунзилайла), придоби във времето това прозвище по две причини. Първо, представете си как някое джудже се присвива от болки в корема, отива в лечебницата и казва: „Ох, г-н Имун, ох, зи, ох, лайла” и продължава с обяснението за страданието си. Ще се съгласите веднага, че тази необичайна дължина на името изисква прекалено много усилия за човек с болежки, който хем страда, хем от добро възпитание спазва подходящата форма на обръщение. Втората причина всички да го нарекат Прахан се коренеше в категоричното му предпочитание да лекува всички с прахчета, понякога в комбинация с билки, но категорично отричаше хапчетата като метод за лечение.

Руби си спомняше ясно думите на г-н Прахан, при последното му посещение преди шест месеца. Той беше болен от сърнешка шарка и беше с висока температура. Тогава лечителят дойде и му донесе прах от крило на прилеп, примесен с прашец от крилата на пеперудата Пауново око. Даде лечебната торбичка, извезана с миниатюрни фигурки на прилепи и пеперуди, на майка му и каза „Дайте му точно половин лъжичка, разтворена в прясно мляко, това ще свали температурата му, ако му дадете цяла, ще спи непробудно без да усеща нищо през цялата нощ, а вероятно и през част от следващия ден. Ще прилича съвсем на умрял и това би ви разтревожило при положение, че е болен.”

Ру намери тази торбичка измежду многото други. Огледа се по рафтовете. Откри една дървена лъжичка, напълни я с въпросния прах догоре и я изсипа в чашата с мляко.

Докато връщаше кутията, залитна и за малко не се строполи на пода, проваляйки собствения си план, но за щастие успя да се задържи. След това вероятно се досещате какво се случи. Върна се в стаята, подаде чашата с мляко на Друби, като междувременно пак бе окачил онази усмивка на лицето си и се мушна под завивката. След 15 минути Дру беше заспал толкова дълбоко, че дишането му се чуваше едва, едва. След още час и половина – време, достатъчно, за да заспят и родителите им, Руби стана, облече грейката си върху пижамата, после облече Дру със скиорския екип, все пак не искаше да го убива, а само да го отстрани от дома им.

Това действие му отне доста време, защото ръцете и краката на заспалия му брат тежаха колкото онзи каменарски чук на чичо им Тръсогръм, а трябваше да ги натика в крачоли и ръкави.

След като се справи с тази задача, взе голямата четворна шейна. Тя побираше цялото семейство и беше подарък от баба им за Нова година. Разположи на нея тялото на заспалия Друби и започна да я тегли по пътеката през гората. Придвижваше се бавно, понеже снегът се беше стопил преди седмица и земята беше кална. Когато стигна по средата на пътеката, Руби зави вляво и тръгна през гората. Това беше категорично забранено за всеки от селището им, дори и за възрастните, защото всички знаеха, че в тази посока, след като свърши гората, се намира страната на хората.

Не знам дали ви е известно, но нито едно джудже (без значение от възрастта му), от нито един род, от нито един дравун (така се наричаха селищата в земите на джуджетата) не желаеше да се озове в земите на хората. Ще попитате защо и с пълно право. Преди много, много години пра-пра-пра-пра-прадядото на едно джудже от дравуна Лю се озовало в страната на хората. Знаете ли какво му се било случил? Първо, изпаднало в шок, като видяло хората, защото те били почти два пъти по-големи от джуджетата и започнало да заеква – не се оправило до края на живота си. Второ, му дали да пие някаква напитка, ябълкова ракия, която там пиели, както ние малиновото вино, но тя била толкова люта и така изпопарила гърлото му, че то хълцало три месеца без прекъсване. За капак на всичко, като се разхълцало го пратили на лекар, който му дал две кафяви хапчета, които не само не му помогнали, но благодарение на тях по цялото му тяло се появили петна, които изчезнали чак след година. Имало и още нещо – гледали насмешливо на ниския му ръст. С една дума, само за един ден джуджето толкова пострадало, че на никого оттогава насам не би хрумнало да върви в тази посока. Историята на въпросното джудже се разказваше, както в училище, така и в семейството с поучителна цел.

Три часа след полунощ Руби реши, че е вървял достатъчно дълго в забранената посока, за да е сигурен, че Друби няма да намери обратния път към дома. Самият Руби също не би го намерил, ако не бе взел със себе си флумастер с луминисцентно мастило, направено от мравчена киселина на жълти мравки, чиято трайност бе точно 5 часа, след което се обезцветяваше и изчезваше. С това мастило Ру драсваще по една светеща черта върху всяко дърво, покрай което минаваше. Така успя да се върне точно преди зазоряване и да се пъхне под завивката преди родителите му да се събудят. Беше доволен, че Друби няма да намери пътя към вкъщи, защото действието на мастилото вече бе преминало.

Край на първа глава. Следва продължение.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай