Public Republic Art Studio

Хирон

14 януари, 2015 от · Няма коментари

Октомври

Силвия Димитрова

oktober
Photo: Helmuts Guigo

- Чувствам се злобна като тая муха – дето се блъска по стъклото…
- Не мисля, че е зла. Досадна е!
- Благодаря ти! Утешително е да го чуя!
- Ха-ха! Ако имах предвид теб – щях да кажа лутаща се… Отвори прозореца – да излети.
- Поне пчела да бях .. – мърморя и се опитвам да отворя. Не смея да продължа: „…майка”.
Дръжката заяжда. Поглеждам безпомощно Стела. Мъдрата като Йода Стела, която ме гледа и се усмихва.
- Не става! – отпускам се отново на стола.

Стела обича следобеден чай с кифлички, но мрази името си. Чувства го като стелка или изтривалка. Така казва. Нищо че значи звезда. Вероятно защото звездите й идват твърде ниско. Освен че ми е най-добрата приятелка, Стела е и личният ми астролог.

Пием трета чаша чай. Мухата дреме върху стъклото, светнало от октомврийското слънце. От време на време я поглеждам крадешком – колкото да се убедя, че наистина съществува.

Стела, разбира се, не й обръща внимание. Говорим незначителни неща – за прочетени книги, за плановете на сина й да следва. Накрая събирам смелост и питам:
- Кой дом би оприличила на баня? Астрологичен имам предвид… Дванайсети, нали?
- Не, чакай да помисля… Шести. Пречистване, душевна и друга хигиена.
Мухата се е събудила върху стъклото. Заредена от слънцето, започва да жужи. Стела не ми задава въпроси, само потъва по-дълбоко в шала си.
- Виж сега – продължавам, – имам проблем в банята. Периодичен..
- Какъв точно? Бойлерът или чешмата?
- Каналът за обратните води…
- Обади се на ВиК. Ще го оправят за нула време. Брат ми миналата година ги ползва.
- Да, добре… – отговарям разсеяно – Само ако може да ми погледнеш шести дом – какво има там. Това се повтаря, нали ти казах.
Стела не се нуждае от много приказки. Без да се изправя, посяга към скрина зад гърба си, на който като лъскав черен котарак спи лаптопа. Поставя го пред себе си и докато го чака да се разбуди, пита:
- Соларния ли трябва да гледам, или транзитите?
Винаги ми говори сякаш разбирам колкото нея.

- Не знам. Прецени ти. Откакто се разделихме с …
Гласът ми се усуква като нишка и замира. Някои имена не бива да се произнасят, усещам го по болезненото свиване на въздуха в дробовете си. Изречеш ли го, ще се върне..
- Имаш транзитиращ Хирон + Нептун в 6 дом. Както и предположих.
Стела сякаш не забелязва това, което се опитвам да отпъдя. Понякога си мисля, че е получовек, но още не съм уловила втората й същност. Питам, колкото да продължи:
- Кентавърът?
- Да. Хирон е лечител на душевните или въобще неизличимите ни рани.
- Същият, когото Херакъл прострелва по погрешка? С отровните стрели?
- Раненият лечител, който помага на другите, но не може на себе си. И който се отказва от безсмъртието си – заради болката. Да. Показва незаздравяваща рана…. А банята и да се ремонтира – все тая…
- Не говориш за физическа травма, нали? А Нептун?
- Най-много да те подведе да проявиш милосърдие и грижи за някой друг, който е в болестно състояние.
Наблюдавам Стела: за миг – преди да се скрие зад панеления хоризонт на сградите – в косите й се е отбило залязващото слънце. Мухата на стъклото пак се раздвижва. Стела няма да ми каже нищо повече, чувствам го.

С Хирон трябва да се справя сама.
Изправям се и се сбогувам. Стела ме изпраща до вратата, а аз избягвам погледа й. Има състояния, в които е добре да си сам.
Вървя пеша. На път за вкъщи слънцето, отрязано и кърваво, се опитва да се задържи в очите ми. Има имена, които трябва престанеш да помниш. За да не се завръща болката, скрита в тях.

Последна улица за пресичане, светофарът е далече, ще пробвам тук. Колите се движат като електрически змиорки, двете колони фарове ме зашеметяват. Ако премина тази река – ще съм вкъщи.

Внезапно в ръката ми нещо се раздвижва. А, да! Разтварям я. Сгърчена и безкрила, мухата пълзи към върха на палеца ми.
„Литни, литни, грозна мухо ти, и грозната муха полетя”.
Дали чух клаксона?
Или първо беше ударът, който ме превърта като пумпал, преди да рухна?
И грозната муха полетя. Забравих да разперя ръцете си.

Защо е толкова тихо? Някакви тъмни лица над мен. Сгърчени лица, нима изпитват болка?
Изправям се. Толкова леко и свободно се откъсвам от паважа, сякаш цял живот съм репетирала това движение. Тялото ми остава да лежи. До него един човек се е подпрял на спрялата кола и с треперещи пръсти пали цигара.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай