Public Republic Art Studio

Из “Камуфлаж” от Петър Чухов

14 декември, 2014 от · Няма коментари

БРАТЯ ГАБРОВСКИ

memory1
Снимка: GollyGforce

Баба беше унгарка. Сега е покойница. Не знам дали покойниците имат някаква националност. Отвъдната география може и да прилича на тукашната, а може и да не прилича. Бабиният гроб е притиснат в теснотията на Софийските централни гробища. Тя беше на осемдесет и пет, искаше да умре и го направи. Не се самоуби – просто спря да живее. Но набрала твърде много инерция, доста време изглеждаше съвсем жива. Накрая все пак получи смъртен акт и се отърва от опитите ни да се занимаваме с нея. Допускам, че отдавна й беше омръзнало, ала чувството за дълг и възпитанието, а може би и малко богобоязливост, я караха да носи живота като дебела дреха в топъл ден.

Да, баба беше унгарка! Сигурно вече не толкова, колкото е била в детството и младостта си. Унгарскостта ѝ избеляваше от дългия живот в България и сред българи. Но се усещаше. Имаше особена разлика между нея и другите баби. Първо – изглеждаше по-млада. И то някак млада не по български. Сякаш ръцете ѝ намираха по-лесно това, което търсеха. Държаха го по-здраво. И без да го наранят. А след като го оставеха, то не беше същото. Обичах да гледам предметите, до които се е докосвала. Струваше ми се, че от тях се излъчва нещо унгарско. Така спях на унгарска възглавница, пиех от унгарска чаша млякото си сутрин. Чувствах се почти унгарец, след като ме бе държала в скута си. Но подир нея винаги вървеше дядо. Българин с особена настойчивост, той разомагьосваше нещата и ги връщаше към делничната им битийност. Включително и мен – с резки заповеди, твърди жестове, насочващо мълчание.

Между другите си занимания дядо ми поправяше часовници. Като млад научил занаята от един турчин, който имал дюкянче в градчето. Изваждаше мънички отвертки и чукчета, кутийки с разни колелца, въоръжаваше окото си с лупа и започваше. Също – имаше машинка за подстригване. „Много си рунтясал!” – казваше сумтящо той и ме насаждаше на някой от неравно боядисаните в бяло кухненски столове. Превръщаше замечтаната ми за индивидуалност глава в настръхнал череп. А после дълго вчесваше с мокро гребенче каквото бе останало по олисялото му теме.

Вечер лягаше рано. Сутрин ставаше в 5 часа, къпеше се със студена вода и сядаше да чете и пише. Почиваше си като се разхождаше по коридора. Някой път лягаше по гръб на дивана, без възглавница. Дремваше за малко.

Дядо ме биеше веднъж на две-три години – мълчаливо, обикновено без сериозен повод, може би като усетеше, че капиталът безапелационен страх от него се е поизчерпал. Използваше огъваща се пръчка – тя свистеше и потъваше в плътта ми с рязък звук, превръщайки безмълвието му в добре запомняща се звукова картина.

Нощем спях между баба и дядо в двойно легло с кафяви табли, на които с излинели букви пишеше „Братя Габровски”. Когато се научих да чета и го прочетох, помислих, че някога тук са спали някакви братя. Бях единствено дете и откритието ме натъжи. Започнах да усещам теснота и тягост. Често се събуждах. Вслушвах се в наситеното дишане на застаряващите прародители от двете ми страни. Заспивах трудно.

Веднъж, докопал малко сън след дълго лутане в чаршафите, бях събуден от неистов писък. Крещеше жена и гласът ѝ ме разтърсваше все едно, че бърках с мокър пръст в контакта. Дядо скочи и едва не откачи прозореца. Надвеси се от него, после вдигна крак и се прехвърли. Баба стана много предпазливо, сякаш се страхуваше да не счупи въздуха. Отвън се чу неясен шум – като че ли стоварваха нелек багаж, а писъците на жената се отляха в тромави ридания. Посъбраха се и други гласове. След малко дядо се повдигна и отново мина във видимата половина на живота ми. Баба го докосна с ужас и изохка: „Боже, можеше да те убие!”. А той се усмихна мефистофелски, затвори с дрънкане прозореца, каза ми веднага да заспивам и отиде с нея в хола. Чух как ключът щракна в бравата. Останах сам, безкрайно буден, взрян в бледия печат на креватната табла, където ясно виждах в тъмното танцуващите букви – „Братя Габровски”.

Унгарското от баба в мен сега е като кош с играчки на тавана. Гробът е обрасъл с треволяк. Не обичам да го посещавам. Може би защото там лежи и дядо. Или пък защото със смъртта разликата между нея и останалите баби окончателно се заличи. Обратно – старецът израсна до митична фигура и доминира в детските ми спомени. Пред него всички други дядовци са лилипути – смешни, несериозни, непредставителни. До миналата зима доизносвах балтона му. Тежък, сковаващ движенията, той, странно защо, не даваше очакваната топлина. Такъв е и последният спомен за излизането ми с тази дреха: стоя вцепенен край заснежения гроб, небето слиза надолу, снегът се трупа върху вкаменения плат и все повече заприличвам на надгробен паметник.

cover2

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай