Public Republic Art Studio

Несъзнаваното – лоното на чудесата и чудовищата

4 декември, 2014 от · 2 Коментара

Росица Чернокожева
Институт за литература – БАН


Снимка: kevin dooley

Ако се запитаме къде най-често ще се срещнем с чудеса и чудовища, безспорният отговор е – в приказките, легендите, митовете. А лоното на чудесата и чудовищата е точно в нашето несъзнавано. Несъзнаваното е иманентно присъщо на детството. Там то е още незатлачено от по-сетнешните културологични наслагвания, които отговарят на тенденцията “Там, където е било То, да стане Аз”. Допускането на несъзнаването е съвсем лeгитимно.

Несъзнаваното е само една от особеностите на психичното и психоаналитичнното допускане на несъзнаваната душевна дейност е отчасти продължение на примитивния анимизъм. Именно в детството несъзнавано и инфантилно се припокриват, защото там имаме още един слаб Аз.

На един от психоаналитичните конгреси във Ваймар, Фройд прави едно допускане с историческа значимост, че несъзнаваното съдържа не само инфантилен материал, но и останки от първобитния човек. Впоследствие това е успоредицата между онто- и филогенетичното. Ядрото на несъзнаваното у детето е конституирано от елементите на най-древното наследство на човечеството и в своите фантазии и влечения детето възпроизвежда инстинктите на предците.

Затова приказката е най-благодатната хранителна среда, където през детския поглед към света живеем сред чудеса и чудовища. В по-общ контекст можем да положим приказката като жанр в общия културологичен процес от народностното изразяване на класическите приказки на Братя Грим и Шарл Перо, през романтизма на Е.Т.А. Хофман, през философията и нонсенса Луис Карол в Алиса, та до модернизма на Толкин и Джоан Роулинг.

Затова приказката е и изконното, и модерното. Тя трябва да бъде разглеждана в контекста на разговора за човека и историята на цивилизацията. Тук ще се опитаме да разберем и от какви душевни потребности се появяват на нашата вътрешна сцена чудесата и чудовищата.

Ще се спра на една малко известна приказка от Александър Спасов. Александър Спасов, наред с Елин Пелин, е редакторът на едно от най-дълголетните детски списания “Светулка”, излизала цели четиридесет и три години / 1904 – 1947 /. Приказката се казва “Вълшебният пръстен”, поместена в шест поредни книжки /1–6/ на сп. “Светулка”, година 1930/1931.

Всяка приказка, провидяна през психоаналитичното и психодраматичното, може да се види и като един сън или като на сцена. През образното и сценичното се раждат образи, които са по-релефни от винаги недостигащия за описание на преживяването само език.

Ето началото.

“Имало едно време, в едно далечно царство, един учен старец. Евреин ли беше той, грък ли, римлянин ли – никой не знаеше. Той разбираше всички езици и четеше книги пълни с дълбока мъдрост.

Еднъж, като разлистяше една много стара книга, той се спря над няколко реда, върху които дълбоко се замисли. Мисли старецът, мисли и след няколко дни обяви по цялото царство:

– Търси се изкусен стрелец, който да улучи 40 кокоши яйца, с 40 куршуми, от 40 крачки далече.”

След това класическо начало-условие наративът върви в традиционните приказни особености. И най-после се появява Иванчо. Въпреки че героят носи това име, той не е глупакът от приказката, нито най-малкият брат. Но и тук главният герой е малко аутсайдер – беден, живее със старата си майка в схлупена колибка край града, прехранват се от лов. И авторовият акцент: “Те двамата нямаха никого другиго, сами бяха в полето, сами и в целия свят.”

Следва и класическата завръзка. Иванчо се справя с условието.

Старецът казва зарадван:
– Ти ми трябваш, ела с мен!”

Сюжетът е в рамките и моделите на класическа приказка – пътували цели три години, навлизат и вървят през гъста гора три дни.

Класическото приказно число “три”. Влизат в една долина с грамадни скали от двете страни.

“Колкото по-навътре влизаха в долината, толкова скалите ставаха по-чудни, по-страшни и по-огромни. Едни приличаха на грамадни вкаменени великани, други на страшни чудовища”.

Ето как в езика от чудното се стига до чудовища. Нима е случаен този общ езиков корен – чудо, чудно, чудовище. И дали чудесата и чудовищата, които са амбивалентни понятия като удивлението и страха, не могат да се мислят като две страни на един душевен процес.

Всичко това ни доставя фантазията. Ето как ни обяснява Фройд този феномен:

“Чрез дейността на фантазията той [човекът] продължава да се радва на свободата от външната принуда, която в действителността отдавна е загубил. Намерил е начин да бъде едновременно и наслаждаващо се животно, и разумно същество. Защото не е в състояние да преживее с оскъдното задоволяване, което успява да си извоюва от действителността”.

Целта на душевния апарат е да се справи с връхлитащите го отвън и отвътре дразнители, с поражданата от тях възбуда. Нагоните са, които осигуряват това. Но както я нарича Фройд под вляние на “учителката Нужда”, принципът на удоволствие започва да отстъпва на принципа на реалността. Така се развива Азът. Но психоанализата смути света с твърдението, че Азът не е господар в своя дом и че е слуга на трима строги господари – външния свят, Свръхаза и То. Точно това То, което Фройд нарече “хаос и котел, пълен с кипяща възбуда”, е лоното на чудесата и чудовищата.

Така, провирайки се между тези две скали, които могат да извикат асоциация за Сцила и Харибда, героите са на точното място, описано в древната книга.

И отново един интересен момент в архитектониката на приказката – втора завръзка. Авторът като че ли ни повдига постепенно завеса след завеса. Един път в годината се отваря скала, излиза змия с 40 глави и за 40 минути последователно с всяка глава пие от реката вода. Ето какво трябва да свърши стрелецът Иванчо – да улучи последователно всяка глава, за да грабне от пещерата за една минута закачен на стената железен пръстен.

Ако човешкият живот има един смисъл, според психоанализата, това е принципът на удоволствието и до голяма степен това се доставя от фантазията, творейки чудеса. Откъде тогава изплуват чудовищата в нашето несъзнавано. На какви душевни потребности са отговор образите на чудовищата.

В далечната 1912 г. в “Тотем и табу” Фройд разкри, че първо всичките ни фантазии, желания, сънища са на психичната сцена и после те добиват образи в реалността. Една от главите в книгата се нарича ” Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите”.

В анимистичния стадий в развитието на човечеството нещата изглеждат толкова лесни, както и при психичния живот на детето, който /припомня ни Фройд/ ние, възрастните, “вече не разбираме и поради това сме подценили неговото богатство и неговата чувствителност” .

Тук трябва да отворим една скоба и да уточним разликата между ужасяващо и образите на чудовища. Интерес представляват отново наблюденията на бащата на психоанализата. В студията си от 1919 “Ужасяващото” Фройд обръща внимание на немската дума Unheimlich, което е антоним на родно, известно, познато. Така eзикът ни насочва към мисълта, че неща, които са нови, непознати лесно могат да станат страшни.

Но към непознатото, трябва да има още нещо, за да се превърне в страшно и дори ужасяващо. Понякога това може да е оживяването на нещо неодушевено. Но тук има и известно противоречие, защото за детето оживяванито на куклата му е игра и не е страшно.

Ужас при възрастния може да предизвика характерната за малкото дете повторяемост – старият мироглед на анимизма, който приема света, изпълнен с духове и нарцистично надценяване на собствените психични процеси, като така нареченото “всемогъщество на мислите”.

По-долу ще стане дума как това се разкрива и е характерно за приказките. Но това, което недвусмислено ни разкрива психоанализата, е, че изтласканото в несъзнаваното извиква на живот на психичната сцена чудото и чудовищата. И това е инфантилното, доминиращо при първобитния човек от зората на човечеството, невротикът и… децата.

Психоанализата обясни още, че в психичното няма произвол.

Инстинктивното ни знание от най-ранно детство закърнява с порастването и “е детронирано” в името на разума, но то винаги притегля висшите душевни сили – нашия Аз и Свръхаз към несъзнаваното. И най-вече към изтласканите ранни спомени, които неслучайно оживяват в сънищата и фантазията. Затова Фройд ще постулира: “Човек се разплаща за своите велики завоевания със склонността си към невроза”.

И ето, на нашата приказна сцена е Иванчо от приказката. Перипетиите и изпитанията продължават. Иванчо грабва пръстена и побягва.

“Но в същия миг той чу зад гърба си такава вълшебна музика, такива чудни, омайни и сладки песни, каквито никога в живота си не бе чувал.”

Помните ли как Одисей трябваше да бъде връзван за кърмата на кораба, за да не се поддаде на омайните призиви на сирените. Така Иванчо се захласва, скалата се затваря с трясък зад гърба му и той остава под земята.

Минава време, героят огладнява, опитва се да изстърже с пръстена от земята. И… чудото става. Пред него се появява грамаден черен арапин и пита: “Какво ще заповядате, господарю”. От този момент нататък Иванчо може да има всичко каквото си пожелае. И той стои удивен от това, което се появява пред него.

Ще отбележим, че за цялата приказка, както казахме, продължаваща в 6 книжки от списанието, е характерно пищност и богата орнаменталност при описанието на чудесата, които се изсипват пред нашия герой.

Тук е мястото да се спрем на това “всемогъщество на мислите”.

Първобитният човек смята, че като прави магии и заклинания и мисли някакви неща, той управлява реалността и изменя външната сцена.

Трябва да отбележим, че Фройд заема израза “всемогъщество но мислите” от свой пациент с натраплива невроза. И дивакът, и натрапливият невротик и… децата действат така, като че ли желанията са еднакви с делата, като че ли мислите могат да въздействат върху реалността, без да се предприемат каквито и да било действия. Смята се, че така се детирминират събитията.

Както стана дума по-горе, в приказките чудесата и чудовищата не предизвикват страх и ужас.

“В нашите приказки гъмжи от изпълнени на момента желания, а липсва въздействието на ужас”

пише Фройд в “Ужасяващото”. И още:

“Изобщо приказката съвсем открито застъпва анимистичното схващане за всемогъществото на мислите и желанията. Не бих могъл да назова нито една истинска приказка, в която да се случва нещо ужасяващо.”

По-нататък се обосновава, че напълно обичайните за приказката изпълнени желания, тайнствени сили, всемогъщи мисли, оживели безжизнени неща не могат да предизвикат чувство на ужас, защото те не са реално възможни. Те биха били ужасни, ако се случеха в живота. Но това, ние знаем априори, е в приказния свят, който представя нашето несъзнавано.

Въпросът за несъзнаваното е един от основните въпроси, които излизат на психоаналитичната сцена. Психоанализата сочи, че най-доброто значение на думата “несъзнавано” е описателното и че за неговото съществуване предполагаме по неговите афекти.

Важно е да осъзнаем, че душевният живот е бойно поле на преливане на несъзнаваното в съзнавано и в междучовешките си отношиния ние участваме с “душевната си фасада”. И именно тази тъмна, недостъпна част от нашата личност са сънищата, грешките, неврозите, тази “другата сцена” – всичко това, обаче, без което нямаше да има цялостна представа за душевния ни живот.

Дълго живее Иванчо под земята, но му дожалява за майка му. Стиснал пръстена в ръка, повикал арапина, заспива и се събужда при майка си. Тя му разказала как царската дъщеря й е помагала да преживее през времето, докато него го е нямало.

Отива Иванчо до двореца, съглежда царската дъщеря и се влюбва. Въздиша, мисли – царски зет иска да става. Царят поставя задължителното в приказките условие, Иванчо да построи палат като неговия. И ето “всемогъществото на мислите” в действие – палатът, от красив, по-красив изниква за една нощ. Царкинята се оженва за Иванчо и щастливият край е налице.

В този момент авторът Александър Спасов ни връща малко назад. А старецът от началото на приказката, който четеше мъдрата книга? И ето го отново на сцената. Всъщност, сега се разкрива причината.

“Той беше учен човек, но беше много стар, завистлив и се страхуваше страшно от смъртта. От дълги години той търсеше лекарство да направи небивалото чудо – да се подмлади, да остане вечно млад, безсмъртен и вечно да живее… С вълшебния пръстен той смяташе да извърши това чудо…”

Ето че приказката ни повежда в друга сюжетна линия и открива пред читателя нови екзистенциални въпроси – за живота, смъртта, алхимията, философския камък. Всеки от тези въпроси е отделна тема за друг текст, не тук.

Старецът успява да се сдобие с хитрост от царицата, жената на Иванчо с вълшебния пръстен и заповядва на арапина да пренесе двореца през девет планини и морета на такова място, дето човешки крак не може да стъпи.

Иванчо отчаяно се опитва да намери двореца. И тук авторът Александър Спасов ни предлага един нов сюжет, който се вписва като приказка в приказката и може да се чете и като самостойна нова история.

“Разпитваше той навсякъде за двореца, за царската дъщеря, за майка си. Всички го поглеждаха съжалително, вземаха го за луд.

– Как ще хвърчи дворец? – запитваха се те, поглеждаха го и отминаваха.”

И като че ли тук сме в в една гранична ситуация между реалност и нереалност. Такава е детската игра, сънят, “сънищата наяве”.

Неслучайно в първия си /и най-високо ценен от самия него / труд “Тълкуване на сънищата” /1900/ Фройд доказва, че да сънуваш е да си спомняш, макар и нощем в съновидението и че сънят е израз на неосъществено желание. Съноведението има отношение към събития и от реалността, не само във фантазията. И Фройд добавя нюанса:

“Разбира се, може да става дума за реалността на нещо несъзнавано”.

И понеже тук става дума за приказка и за детска душевност, съзнателните и несъзнаваните процеси, както казахме, при детето да се разделят и опишат е почти невъзможно. Азът е в процес на развитие. Оттук и по-тясната връзка в детството между фило- и онтогенетичното.

Психоанализата подсказа, че “детето прибягва до филогенетичното преживяване само в случаите, когато неговото лично преживяване е недостатъчно. Празнините в индивидуалната истина то запълва с историческа истина, на мястото на собствения си опит поставя опита на предците”.

Тези проявления са най-чести като симпотатика на детска невроза /а симптомът замества нещо нереализирано/, но те най-често са и чудесата и чудовищата в света на детето. Сън ли е, реалност ли е дворец да хвърчи. Чудо – ще каже детето в нас.

Тук ще отбележим, че мисленето в образи е предхождащо мисленето, облечено в думи, и носи характеристиката инфантилно и по-точно – инфантилния анимизъм.

Както казахме, новата сюжетна линия в приказката среща Иванчо с едно котенце, то улавя една бяла мишка, която се оказва мишият цар и чрез нея и поданниците мишки героят разбира къде е дворецът, където са жена му и майка му и че старецът крие вълшебния пръстен под езика си.

И ето, че Александър Спасов ни представя и един хумористичен епизод – как мишката надхитря стареца. Мишлето потопява опашката си в мед, после в пипер, размахва я под носа на стареца, той кихва и пръстенът изскача от устата му. Иванчо си връща двореца с жена си и майка си. Старият цар му отстъпва престола си и той става цар Иван и царува дълго. Този щастлив край на приказката авторът завършва така: “А вълшебният пръстен царят хвърли в морето при другите морски тайни и той и до днес е там…”

Дали и като тайната на вълшебния пръстен не ни е дадено да разгадаем докрай откъде в несъзнаваното се раждат чудесата и чудовищата.

Нашият анализ ще е непълен ако не засегнем и въпроса за амбивалантността. За амбивалентност в психоанализата се говори по различни поводи – при преминаването на детето през Едиповия комплекс и амбивалентното /и на любов, и на враждебност/ му отношение към родителя-съперник в либидозната ситуация, при натрапливата невроза, както и в по-общ план в междучовешките отношения.

Сам Фройд, в “Тотем и табу” пише, че дори самата дума “табу” в началото има две противоположни значения – свещен и нечист. Той насочва мисълта, че между тях в началото има изначално сходство, което в последствие се диференцира. А не би ли могло да направим аналогия и с думите, понятията чудо и чудовище.

В определани ситуации свещено е чудото, а нечисто е чудовището. Онова което ги свързва, е фактът, че се страхуваме както от срещата със святата сила, така и от срещата с нечистата сила. А страхът винаги е резултат от някакъв импулс. Можем само да се догаждаме на какви механизми на проекция и изтласване в несъзнаваното се явяват като амбивалентна двойка чудото и чудовището.

Така конфигурацията чудеса – чудовища може да се мисли като една много естествена и допустима диада. Вероятно тази амбивалентна нагласа е продиктувана от необходимостта за разтоварване на психиката. На преден план в психичната реалност излиза двойствеността на нашите чувства, които винаги имат и явна, и една по-сенчеста, скрита, изтласкана, според Фройд, страна.

Така примитивният човек в зората на човечеството, невротикът и децата пренасят своите афектни фантазни състояния от душевната си сцена на театралната сцена на мита, легендата и приказката.

“Можем да кажем, че символите, които носим в несъзнаваното си и които проникват в сънищата ни и психичните ни симптоми, се приютяват в културата, в която живеем, за да ни дадат възможност да я тълкуваме, включително и психоаналитично.”

През 1932 г. Фройд пише:

“Ние искаме да изучим Аза, нашето най-съкровено “аз”. Но възможно ли е такова нещо? Та това е самият субект, как така да го превърнем в обект?”

И може би част от отговора го дава пак той с думите:

“…Несъстоятелна е претенцията да искаме на съзнанието да е известно всичко, което става в душата”.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • от село // 11 дек, 2014 //

    Уважаема г-жо,

    “Сам Фройд, в “Тотем и табу” пише, че дори самата дума “табу” в началото има две противоположни значения – свещен и нечист. Той насочва мисълта, че между тях в началото има изначално сходство, което в последствие се диференцира. А не би ли могло да направим аналогия и с думите, понятията чудо и чудовище.”

    Всеки чел Мирча Елиаде… поне или изучавал теология и религиознание ще ви каже, че табуто произтича от опасността, а не от равенството между свещено и нечисто, камо ли чудно и чудовищно. Дори не мога да си представя как измисляте подобни работи.

    Може би, ако бихте се замислили в хигиенен аспект ще се сетите с какво е опасно нечистото. Относно опасността, произтичаща от сакралното, един аспект може да бъде неправилното “докосване до” сакралното, което може да доведе до “божие наказание”, да го кажем най-просто, а може би и дори най-конкретно?

    Сакралното, както може би вие не знаете, е най-чисто и високо, така че сакрално и нечисто са опозици, но са опасни по различен начин и за това представляват табу за стадото, което не може винаги да осмисли
    - хигиенно-медицински теми
    - религиозни таки

  • от село // 11 дек, 2014 //

    Освен това, както е известно терминът “диада” в психологията и медицината произтича от математическият такъв, който имплицира група и заедно.

    Опозициите не са диади, уважаема г-жо, колкото и да ровите из *Подсъзнателното на Фройд*

    Особено религиозните такива

Коментирай