Public Republic Art Studio

Неделя, 30.11.2014

1 декември, 2014 от · Няма коментари

Димана Иванова

Днес е неделя. Това е вече предполагам за всички почивен ден. Сутринта едва отварям очи към 9. А съм си легнала нормално към 23 часа вечерта. Имам да си наваксвам часове сън от предните дни. Човек трябва да спи минимално 8 часа на ден. А аз последната седмица съм спала четири работни дни едва по 6 часа. Това е много малко. И сега организмът си ги наваксва.

Времето е особено депресивно. Леко превалява. Но трябва да ставам и се приготвям, защото днес ще дойде бившият колега, учителят по информатика Игор Круцовчин. Продължаваме с превода на стиховете на Екатерина Йосифова от „Тънка книжка”. Ще дойде към 10 часа, така че трябва да стана, да закуся и да се приготвя да изляза с колата, за да го посрещна на спирката.

Днес имам по-добра закуска – препечени филийки с крем от маслини и българско сирене. Купих си го вчера на българската забава и е оригинално, краве. Много е вкусно. Купих и лютеница. Ще почерпя и колегата като дойде. Имам и хубаво българско червено вино.

Мобилният ми телефон звъни в 10 часа. Игор е вече на път. Обличам се бързо и слизам пред блока, за да взема колата. Леко вали, така че първо почиствам добре предните и задните стъкла. Сядам добре и стартирам колата. Тръгвам – първа, втора скорост, сигнал за завиване на дясно и т.н. Игор е вече на спирката и само бързо се качва. Продължавам най-напред към кварталния магазин, откъдето купувам нес-кафе и хляб. После вече карам към вкъщи.

Вече сме вкъщи. Правя на Игор две кафета и веднага ги слагам в студена вода да се изстудят – той ги обича студени. Като типичен словак той още от сутринта пие и алкохол – поне има желание да пие. Нарязвам от българското сирене, посипвам го с червен пипер и олио и го сервирам. Давам му да опита и тост с лютеница. Всичко му е много вкусно, но видимо набляга на червеното вино.

- Я, колко различна Диманка си сега от тази в училище! – казва той. Засмяна, релаксираща.
- То и ти си различен! – отговарям.
- Така е! Аз вече имах нужда от промяна и затова се махнах от училище. Нямам какво да говоря там с никого, нищо не ме обогатяваше. Представи си, че ние с теб сега работим много повече заедно, отколкото като бяхме на работа на едно и също място! Там просто човек нямаше време дори да отиде до тоалетна. Извинявай, но това не е представата ми за развитие! – говори разпалено Игор като отпийва от виното.

- Така е. Но не ти ли липсват колегите? Великите таланти – тройният доктор Павел Кветинка, г-н Матушек, г-н Хамраз.
- Какво? Павел Кветинка? Знаеш ли какво ми казаха един път учениците?
- Не. Какво?
- Казаха: „Г-н Круцовчин, знаете ли каква е разликата между Вас и г-н Кветинка? Че и двамата имате големи познания, но когато се стараете да ни ги поднесете по забавен начин, г-н Кветинка се опитва да каже нещо с чувство за хумор, но по-скоро ни отвращава с това, което казва, а Вие го казвате така, че започваме да се смеем и наистина ни заинтригува.” Това е – Кветинка е просто едно говедо. Великият историк г-н Матушек също. Може би в своето селце и в Малацки той е голяма фигура, но аз нямам какво да си кажа с този арогантен човек. Той живее в своя си малък свят, в който той е най-добрият, но не се сеща, че малко след Малацки е Чехия – Бърно и Прага, а след това следва и Западна Европа и там просто никой не е чувал за него и няма дори да чуе, защото той не се старае да се развива. Той е доволен от жалкото си съществуване. А ние с Теб си казахме, че ще се развиваме и нататък и го правим. Това не се харесва на шефката. Тя обича цветенцата да си стоят в оранжерията и тя да ги полива. Но някои цветенцата като Теб знаят и какво е свобода и те ще си я извоюват.

– Така е. Прав си. Дано стане! Хайде да превеждаме!
– Дадено! Отварям страницата на страница 30-31. Прекрасно – днес ще преведем „Разни неща”, „Реалността и аз, свързани”, „Розата”, Сам в планината”, „Свлачището”, „Справят се”.
– Страхотно! Вече сме превели една трета от книгата.

Превеждаме – не срещаме особени трудности. Освен с думата „свлачище”. Поезията на Йосифова като че не е много трудна за превод – стихът е стегнат и лаконичен. Но е трудна за разбиране, тъй като в мълчанието между редовете е скрит дълбок смисъл.

– Трябва да напишем и на издателя! – казвам.
– Да му напишем! Отвори си пощата, ще пишем двамата, но от твое име и от твоя мейл. Ще приложим готови преводи.

Отварям си пощата, за да напишем писмото. Но видимо не мога да сдържа радостта си, защото в нея виждам писмо. От Америка. Опитвам се да изглеждам сериозна, но не мога. Усмихвам се, наистина съм щастлива. Но няма да го споделя с никого, дори с Игор. Преструвам се, че имам любовно писмо от обожател и започвам да пиша мейла до издателя. Игор ми диктува, аз пиша. Най-накрая го изпращаме.

– Браво, Диманка! Доволен съм! Нали си обещахме да вървим напред!
– Да, и дори го правим! – казах аз също видимо доволна. (Наистина съм много щастлива и тепърва ще бъда още повече!)

Приключваме с работата и Игор вече много бърза за влака до Малацки, трябва да го закарам на най-близката спирка на влака – Ламач. Не е далеч от нас, но не знам как ще се върна обратно сама. Дано се справя. Игор слиза от колата и стои отвън, за да ми даде знак кога да тръгна нагоре при първа възможност. Тръгвам и вече карам нагоре, сама. Доста съм нервна. Първа, втора, трета скорост – няма да увеличавам повече, защото пътят е хлъзгав. Карам така до първото кръгово, където така или иначе намалявам до втора. Всички отляво от мен са с предимство, но така или иначе, за щастие, този път няма отляво никого и бързо се измъквам от кръговото с десен мигач.

Карам по-бързо, увеличавам до четвърта, поне до шестдесет километра в час, защото по този път нагоре всички бързат. Така или иначе всички ме изпреварват. Стигам до второто кръгово, където минавам отново без препятствие и вече съм почти вкъщи – завой първо надясно, после наляво и пак надясно. Паркирам на заученото от мен място, което за щастие е почти винаги свободно. Мога да паркирам перфектно, но само там.

Качвам се вкъщи и отново поглеждам мейла си. Толкова съм щастлива наистина! Но няма да го споделя, с никого. Лягам си и си представям как излитам със самолета, тръгвам „по въжето на екватора”, както вече го писах в едно свое стихотворение „Покана за баща”. Дойде време писаното да се сбъдне:

И тръгвам аз към теб, като Сизиф,
катеря се
по нервите от пъпни върви,
с разтворени ръце, живо разпятие,
аз балансирам по въжето на Екватора,
прострял между Европа и Америка
прането от уханни, бели облаци,
подобно чисто нови, детски дрешки
със пелени от синева и страст!
Пълзя, със мъка, тежка като раница,
и с раница като гърбица, пълна
с хавлии, блузки, памперси и книги –
аз, костенурката, изгърбена от Ероса
на всичките несбъднати желания,
пълзя към теб, момиче от Америка,
като към Новата земя
на вечността ни!

Издигам се над всичко и всички – под мене Европа е толкова мъничка, а да не говорим за България и Словакия. Оставям всичко зад себе си – всичко и всички, които ме нараниха. Тръгвам си, завинаги! Заминавам много, много надалеч… , където ще съм щастлива – към Новата земя на вечността ми!

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай