Public Republic Art Studio

„Гласът на душата“ и Ани Бояджиева

24 декември, 2014 от · 1 Коментар

Интервю с авторката на дебютната книга “Гласът на душата” Ани Бояджиева

Има книги, в които е Истината за живота и тя е неизменна, като всяко истинско нещо, и също толкова необходима, като въздух при вдишване, като светлината при взиране, като лекия дъх, който ти казва „обичам” при влюбване.
Михаил Керемедчиев за “Гласът на душата”

10704022_877056258986282_3657835043864517060_n

Получавам покана за премиера на книга. Точно в този момент чета провокираща белетристика и си мисля – в какви ли не експерименти се впуска литературата, за да избяга от – даже не клишето, – а веднъж вече правеното, някога някъде вече написаното, за да разтърси…

И писателят – какъв огромен път изминава, за да оттренира умението си чрез личното да въплъти общочовешки съкровеното, чрез словото си да постигне едновременно автентичност и уникалност, да бъде живота с неговите сривове и възкачвания, очаквани и неочаквани възможности…

Отивам на премиерата. Авторката не е професионален писател, дори е далеч от литературата – бивша състезателка по джудо, сега треньор и възпитател. Гостите също са повече приятели, отколкото професионални ценители на словото.

На представянето в приятната атмосферата изневиделица настъпва дисонанс – в залата се разразяват егоцентрични амбиции, стига се дори до стълкновение: макар и искрени в желанието си да приобщят публиката – „ето вижте, такава е моята приятелка за мен“, – егото на представящите крещи: „моята гледна точка е по-важна, моето съпреживяване е по-стойностно, моят житейски опит е по-ценен!“

Страстите бързо се успокояват, но сетивата ми са раздразнени от менторския тон, който се прокрадва иззад добронамерената подкрепа или зад съзнанието за собствена значимост. При все това се изричат силни думи, ораторите са искрени в респекта пред написаното и представянето постига целта си – заинтригувана съм и започвам да чета.

Едва що преодоляла първоначалното усещане за дезориентация от досега с чуждия текст, неочаквано си давам сметка, че съм погълната от повествованието. Книгата прави многоизмерна дисекция на живота на авторката, натуралистичните моменти и спонтанното прескачане на мисълта от саморефлексия към спомен и през спомен към ново осъзнаване са на границата между умозрителното и емпиричното, текстът е на приливи и отливи, но онова, което ме изненадва, е разтърсващото въздействие, което има върху мен.

Опитвам се да го дефинирам – не е толкова фактът, че силните моменти са наистина добра литература, колкото е разтърсващото усещане за неподправеност и скрита сила в преживяното – в тези едва стотина странички словото е успяло да премахне излишъка и да открои сърцевината на цял един жесток и изпълнен с лишения и изпитания и при все това осъзнат като щастлив житейски път.

Ани Бояджиева

„И все пак има литературни хватки“, минава ми през ума, „не може текст, който се води на няколко равнища, да не е правен – да не е структуриран умишлено на базата на литературен опит и култура, за да въздейства“.

Впускам се да проверя и установявам, че авторката дори не познава литературните теории и образци, нещо повече – спонтанността на текста е автентична и в него редакторска намеса няма.

Да, принудена съм да призная, на места наистина е суров, но дори това ме печели – както в един градеж именно грубостта на зида създава усещането за досег до нещо истинско…

Пред вътрешния ми взор се прокрадват сцени от представянето и изведнъж осъзнавам още един феномен – в една автобиографична история за невъзможното оцеляване и почти приказното израстване от дома за сираци до един висш вътрешен хоризонт и външен триумф никъде няма „моето“, няма стремеж към овации, няма „аз“, което да тръби за собствена значимост и раздава рецепти за живота.

И може би именно сега, когато по Коледа по традиция се обръщаме към силата в нас и извън нас, която твори чудеса в живота ни и живота на другите, е времето да представя Ани Бояджиева и “Гласът на душата” – книга, която за пореден път показва, че животът може да бъде и по-жесток, но и по-магичен от всяка приказна игра на въображението.
(Откъс от книгата можете да прочетете тук)

§§§

Преди да дам думата на самата авторка, в името на обективността все пак е редно да отдам заслуженото и на креативността на представящите – да, мярата ми докъде е уместен менторският тон и докъде е редно егото на когото и да било да си позволява да санкционира споделеното от другите бе надвишена, но важно бе друго.

Важно бе, че под въздействие на съприкосновението му с книгата водещият, сам успешен автор, бе пристигнал специално за премиерата и директно от летището, за да я представи, важен бе творческият импулс на художника, приел предизвикателството да създаде в реално време картина по прочетените откъси, важно бе прозрението на приятелката, преоткрила своето задоволено, но изживяно като нещастно детство през паралела с детството на момичето от дом за сираци, лишено от средства и подкрепа, но успяло да постигне много повече успехи и удовлетворение от хиляди прекрасно обгрижени деца.

Умишлено не споменавам имена – тук те означават малко.

А сега ви представям и самата авторка – Ани Бояджиева, останала сирак на 8 години, многократен шампион на България по джудо и самбо, треньор и педагог.

Ani Boiadzhieva 2

Няма да те питам за нещата, които си споделила в самата книга – за джудото и учителската професия, за себепреодоляването и себепостигането, за душата и нейния глас, за оцеляването и вътрешната сила. По-скоро бих искала да споделиш онова, което е останало скрито отвъд книгата.

Благодаря ти, това е хубав въпрос. Мисля обаче, че е достатъчно посланието в книгата. Харесва ми с малко думи да изразявам повече смисъл. Може и да има недоизказани неща, но те все още са в моя път.

За първи път ли пишеш?

Да, за първи път пиша, ако не се броят съчиненията ми в училище, в които дори не си спомням какво съм писала.

За съжаление като малка не съм имала възможност и да чета. Спомням си първата ми книга – получих я на завършването на първи клас, заглавието бе „Знам и мога”; така и не я прочетох.

Няма да забравя обаче, че „Пипи дългото чорапче” – беше доста по-късно – я прочетох два пъти. Бе ми подарък от мама, когато бях на седем години, после се загуби и си я купих отново. Това беше книга, която ми даваше сили.

Как стигна до писането?

Първият импулс дойде след участието ми в семинар за личностно развитие, воден от д-р Менис Юсри. На този семинар осъзнах, че живея „отвън навътре“, а не чрез сърцето си. Постепенно започнах да се уча.

В съзнанието ми все по-често се появяваше пишещо перо – вътрешно имах желание да пиша, но навикът ми да действам „отвън навътре“ (подчинявайки се на някакви външни стереотипи) бе все още силен и вместо да послушам вътрешния си глас, хукнах да правя бизнес.

Мислех, че ако съм много богата, ще мога да си позволя всичко, тоест ще имам достатъчно време и за писане. Измина около година и разбрах, че това е илюзия – вътрешно нямах нужда да правя бизнес.

Спрях се, огледах се и си казах: че ти имаш всичко необходимо! Имаш работа, която обичаш, собствен дом, здраве, прекрасно дете; имаш свободата да правиш избори и цялото време е твое! Просто седни и пиши!

Ani Boiadzhieva_

Спонтанно ли се роди твоята книга или бе процес на множество саморедакции, преди да постигнеш словото, израза, формата?

Бях купила за подарък на дъщеря ми книгата „Отвъд скритите спомени” на д-р Менис Юсри. Нямах намерение да я чета, но по някакъв начин все се оказваше пред очите ми. И един ден започнах да я прелиствам.

Онова, което прочетох, се превърна в прозрение за мен – осъзнаването, че болезнените спомени от детството, дори когато не ги помним, ни пречат да постъпваме по най-добрия за нас начин, ме провокира да се изправя очи в очи с изживяното в миналото ми.

Когато в началото се опитах да се върна назад, в съзнанието ми имаше огромно бяло платно. И в една мъжделива вечер започнах да пиша – спомените се пробудиха…

Книгата се написа сама – за месец и малко. Моите колежки-филолози от училището ми дадоха някои насоки в началните страници, с Калин Стоянов, близък приятел, оформихме дизайна, и книгата бе готова. Вътрешно обаче изпитвах страх от издаването и спрях дотук.

Един ден, не щеш ли, ми се обади жена, която не познавах и ми каза, че е прочела книгата в интернет и че животът й се е променил – обаждаше се, за да ми благодари. Бях изненадана, защото книгата не бе пусната в интернет.

Обадих се на момчето, с което работихме по сайта, попитах го какво става и се оказа, че нещо е объркал и книгата наистина се е появила в общественото пространство.

Оттук нататък нямаше къде да бягам. Не след дълго се появи едно частно издателство, дадоха ми малко насоки във връзка с пунктуацията и правописа, появиха се прекрасни хора, които помогнаха финансово – и така книгата пое по пътя си.

Ани Бояджиева_

Ако не знае, че книгата ти описва истинската история на твоя живот, човек може да погледне на нея като на – да, натуралистична, – но все пак приказка за повдигане на духа.
Кога започна да осъзнаваш живота си като низ от чудеса?

Винаги съм вярвала, че има сила, която ни пази. Първият силен момент бе случаят с оздравяването на крака ми, който лекарите щяха да ампутират, вторият – след едно тежко за мен изпитание; тогава имах единствено молитвата и чудото стана – разбрах колко мощно средство е молитвата, когато е от дълбините на сърцето и е пропита от чиста вяра.

Планираш ли продължение на книгата или може би друга книга?

Честно казано, избягвам да планирам, оставям се животът да ме води. Пиша, когато имам вдъхновение и знам, че когато му дойде времето, написаното ще си намери място. Както е казвал дядо ми: „Всяко място е за нещо и всяко нещо е за място.” :)

В „Гласът на душата“ описваш своя път дотук. Как би описала себе си сега?

Сега се чувствам спокойна, усещам вътрешна лекота и някакво пренареждане.

Кое е най-важното за теб в този момент?

Мисля, че имам още какво да уча за себе си и засега най-важното за мен е това. Вярвам, че във всеки човек е заложен огромен потенциал и се стремя да реализирам най-доброто от себе си.

Ще те попитам в духа на вътрешния диалог в твоята книга: какво оттук нататък, кои са вратите, които още не си отворила?

Вратите са много. Новото е, че вече се доверявам на „гласа на душата си”, на хората и на онези души, които търсят красотата, истината, себе си. „Хиляди мили започват от една стъпка“, е казал Лао Дзъ, така че просто продължавам да правя стъпки напред.

Ani Boiadzhieva

Какво не би си позволила оттук нататък?

Не бих си позволила гняв – не ми е нужен вече.

Кое е най-ценно за теб?

Вярата е най-ценна за мен. Просто знам, че във всеки човек има искрица от Бог. Стремя се тази искрица да я пазя, поддържам, и, дай Боже да се превърне в благодатен пламък!

Кои са твоите учители?

Най-големият учител е животът, колкото и клиширано да звучи. Животът е силен учител, когато го живея, а не преминавам през него просто така. Подкрепа идва отвсякъде; идва под формата на знаци, може да е книга, стон, мълчание, взор в синевата, притча, поглед…
Уча се много от хората, вече не ги деля на лоши и добри – приемам ги такива, каквито са.

Обичам да отварям на случайни страници от Библията и се уча и оттам.
Наскоро ми подариха книгата „Езикът на Любовта“ от учителя Петър Дънов, невероятен извор.

Изключително съм благодарна на д-р Менис Юсри, чрез неговите лекции и семинари непрекъснато преоткривам нови неща.

Какво би казала на децата, които в момента растат в домовете за сираци?

От престоя си в дома за сираци научих, че ако човек има стремеж, нищо не може да го спре. И тук вече трябва добре да си даде сметка какво иска сам той.

Съвсем наскоро слушах историята на една жена, която много искала да има собствен дом. Помогнали й да осъществи мечтата си, но след един месец тя вече не се чувствала комфортно в новия си дом и искала да се прибере в старата стаичка.

Твърде често и аз самата съм си пожелавала нещо, постигала съм целта си и накрая се е оказвало, че изобщо не съм имала нужда от това…

И другото: каквото и да направиш за един човек, ако той няма вътрешния стремеж за израстване, никой и нищо не може да му помогне. Знаете колко деца имат дом, семейства, храна, но са недоволни.

Така че: дори и сираци, ако тези деца искат да постигнат нещо повече в живота си и правят непрекъснато стъпки, ще успеят. Изборът е да се учат от всичко, което им се случва и да намерят кои са техните заложби и да ги развият; всеки човек притежава талант.

Ani Boiadzhieva 3

Какво би казала на читателите на книгата?

Живеем в най-доброто време, имаме всичко необходимо да създаваме един по-добър и стойностен живот, да обичаме и творим. Във всеки един от нас е заложена огромна сила и всеки е уникален.

Изпитвам към всички свои читатели Любов и Благодарност!

Благодаря ти и аз за това интервю!

Гласът на душата (2)
Художник: Илдико Кудуик

Интервюто взе: Росица Йотковска

Ани Бояджиева в момента е учител по физическо възпитание и спорт.

Родена е на 09.05.1967 г. в гр. София. На 8 години остава кръгъл сирак и е дадена в дома за сираци в с. Лозица, окр. Плевенски. На 14 години започва работа в памуко-предачески завод в гр. София, като работи на 3 смени и същевременно продължава да учи.

През 1985 г. започва да тренира джудо към спортен клуб „Славия“ и до 1989 г. вече е петкратна републиканска шампионка на България по джудо.

От 1989 до 1994 г. учи в Национална спортна академия “Васил Левски“, специалност „джудо“. През този период се състезава за отбора на НСА, като четири пъти е шампионка за жени. С първото си участие в голямото състезание на Световни студентски игри през 1990 г в Брюксел, Белгия, завоюва бронзов медал. През същия период започва да се занимава и със самбо.

От 1994 до 2003 г. се състезава за ЦСК, гр. София, и е седемкратна шампионка на България по джудо.
На Световните армейски игри през 1997 г. в Дубровник, Хърватска печели бронзов медал.

Като състезател на ЦСК става и първата жена-републикански шампион по самбо. В този спорт е десеткратен шампион на България и вице-европейски шампион.

Като национален състезател е носителка на медали от редица международни турнири – през дългогодишната си спортна кариера при девойки и жени е завоювала общо 117 медала.

Medali3

Medali

Nagradi

През 2002 г. открива собствен клуб „Джудо и самбо“ в гр. Банкя, на който е и президент, и се отдава на треньорска дейност.

В периода 2002-2007 г. носи на клуба над 250 медала от държавни първенства и международни турнири. В същия период СК “Джудо и самбо”, гр. Банкя, излъчва над 30 републикански шампиони за деца и юноши и девойки, както и носител на наградата на Бербатов. Като президент на клуба и треньор Ани Бояджиева дава старт на много деца чрез спорта да се реализират и да постигат успехи в живота си.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Графити · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Stanchovska Liliya // 25 дек, 2014 //

    Pro4etete tazi kniga ! V predishen komentar biah kazala ,4e neobiknovenata sudba na Ani pokazva ,4e vupreki obida ,stradanie ,jestoka nespravedlivost ,vinagi ima put ,kum sebe si i drugite ,neka vseki reshi ,no sus sigurnost niama da ostanete ravnodushni ,sega vi prizovavam ,budeshti 4itateli ,sled interviuto s Ani ,pomislete i potursete v sebe si ,dulboko i nasame ,koi sa pri4inite za vasheto sobstveno neudovletvorenie ,pojelavam na vseki da stigne do sobstvenata si istina i da zabravi gneva ,zashtoto vseki e unikalen ! Pove4e usmivki i lubov kum blijnia i kato dnes e Koleda ,pojelavam na vsi4ki da pomognete na Bog da se rodi v dushite i v surzata Vi! A na Ani zdrave i zeluvki ot men ,i goliamo Bravo! s uvajenie Lili

Коментирай