Public Republic Art Studio

Четвъртък, 27.11.2014

28 ноември, 2014 от · Няма коментари

Димана Иванова

Отново е 5.30 часа сутринта и отново звъни будилникът ми. Подавам леко главата си изпод завивките и натискам бутона на лаптопа. Трябва да вляза в интернета, за да видя какво ще е времето днес и съответно да реагирам, ако ще е студено и дъждовно.

Според прогнозата ще е студено, но безоблачно и не дъждовно. Това е чудесно – поне да не нося чадър. Обличам се и подготвям чантата си за работа – по никакъв начин не трябва да забравям ключовете от кабинета и библиотеката, както и учителският си записник, защото днес ще изпитвам. Оценките се пишат на три места и то минимално два пъти в месеца – в дневника, в електронната система и в учителския записник или бележник. Сега, като си замисля, „записник” е чешка и словашка дума, не българска. Означава „бележник”.

Качвам се в червеното туловище на автобуса от „Словак лайнс” и слизам от него след 40 минути. Ако беше в Лондон, щях да имам проблеми дори със слизането. Туловищата на лондонските автобуси са също червени, но претъпкани с хора. Но сега съм в Словакия, дето дори в столицата Братислава всичко е спокойно и подредено и сравнително чисто, за разлика от английския транспорт, в който са нахвърляни всякакви картонени чаши и чинни с остатъци от храни от Мак Доналдс. Плюс това през цялото време мога да дремя в автобуса, защото никой не вдига никакъв шум и не говори по телефона, както правят английските пасажери на градския транспорт. Нима си струва заради малко по-висок стандарт на живот да търпим подобно мъчение и толкова стрес като този, наречен „лондонски градски транспорт”?

В работата всичко протича по план – запис в книгата за присъствия, правене на кафе в библиотеката. Разтваряне на витамин и стартиране на компютъра. Проверяване на електронната поща – мултимедийни презентации от учениците, покани за конференции и училищни мероприятия. Но има и едно малко по-различно писмо, което се губи в лавината от работни писма. То беше любовно. От един така да се каже стар ухажор, за който отдавна, много отдавна, бях написала следното стихотворение:

Половин кораб

За пръв път
не се чувствам у дома си тук.
За пръв път
Прага е толкова тъжна от скръб.
Вървя по улиците,
чужди на желанията ми
да те прегърна и
да те целуна.
Да те стопя!
Вървя.
И тъжно гледам към екрана светъл
на залеза, където тази вечер
се прожектира филм от младостта ми.
И изведнъж ти ставаш малък,
толкоз малък,
със сините очи
с ръцете бели.
По сини от морето в мойто детство,
по бели и от мачти параходни.
Ти ставаш мой съпруг,
половина кораб,
и тъжно плуваш
в моята зеница.
Ти, Мариян Полкораб,
намерил пристан,
в очите на морето ми словашко!

Поезията е опит за проникване до дълбинните, метафизични пространства на словото, граничещи с магията и свръхнормалното познание, близко до божественото. Поезията е един вид пророчество. И наистина, този Мариян Полкораб и до ден днешен не може да си намери друг пристан и постоянно ми пише и иска да говорим и се срещаме. Като че беше станал пленник на думите от този стих. Пленник, който не прави усилия да се измъкне от пленничеството си.

Мариян Полкораб пишеше поредното си писмо, с което ме канеше да отидем някъде – на кафе, ресторант, дори почивка. Никога не знам какво да му отговоря – беше изминало толкова време оттогава, откогато бях написала това стихотворение. Публикуваха го дори на английски език в американското издание „Тоуър джърнъл”. Случаят „Полкораб” е само още едно доказателство, че писането е начин на живот. Написаното е огледало на реалността. Произведението е преди самия живот. Затова Полкораб нямаше да може да се отърве от тази си орисия – да бъде мой съпруг. Макар и имагинерен.

Не отговарям нищо на писмото му, тъй като звънецът отново бие за влизане в час. По френски език взимаме граматика – склонение на глаголите от първа група и нови думи. По изкуство и култура характеризираме изкуството на сюрреализма. Четем, пишем и анализираме основните процеси в културата – акултурация, енкултурация и социално учение.

Часовете се изнизват неусетно и вече съм на обяд. Отново съм обратно на автобусната спирка. Прибирам се и си лягам – неприятна умора ме обхваща и заспивам. Трябва да си почина добре, тъй като утре не съм на работа и ще имам повече време за правене на нещо по-приятно.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай