Public Republic Art Studio

Вторник, 25.11.2014

26 ноември, 2014 от · Няма коментари

Димана Иванова

Отново е работен ден. Пристигам на работа в 7.20 часа сутринта и започвам с всекидневния си ритуал – варене на кафе и разтваряне на витамин. Не мога да стартирам деня без този ритуал с витамина и кафето. Изяждам и един кроасан.
Междувременно включвам компютъра.

Понякога не ме търси никой, но днес беше ден на телефонните разговори. Първо на служебния телефон се обади домакинката, за да ми каже, че ще дойде да направим инвентаризацията. След това ми се обади директорката, която искаше да отида в кабинета й по някое време, за да обсъдим училищното списание. И най-накрая се обади на личния ми телефон един бивш колега, бившият учител по информатика Игор Круцовчин.

Той е интересна личност – на 40 години беше решил, че трябва да преподава и че неговите знания ще бъдат точно в този момент полезни на учениците. Точно след 5 години преподаване в гимназията внезапно промени мнението си и се отдаде само на писането, изработването на огромна електронна енциклопедия. Може да си го позволи, тъй като е пенсиониран войник и има редовна пенсия.

Игор няма някакви други титли, освен „инженер”, дори докато преподаваше, трябваше задочно да вземе педагогически минимум, но даже не го довърши. Пише поезия, дори може да се каже, че добра. Така че това беше един ценен човек – без множество титли, но ренесансов тип, вършещ няколко дейности наведнъж.

Споделям всичко с него и някак имам чувството, че ме разбира повече от надутия троен „доктор” Кветинка. Точно от неговия съвет имах нужда в момента.

- Как си, Димушка? Кога продължаваме работата по онлайн тестовете по изкуство и култура? А превода на стиховете на онази българска поетеса – как беше – Катерина…Йо, йо, йо…
- Здравей, Игор! Добре съм. Малко изморена. Имаш предвид Екатерина Йосифова?
- Да, да. Странната дама със стиха „Чужденка”. От стихосбирката „Тънка книжка”. Аз вече разбрах какво е искала да каже.
- Добре, Игор. Трябва да се видим. Като приключим днес в работа, веднага ще ти звънна. И ще се видим в „Кафе 23”.

- Може. Съгласен. Чакам да звъннеш…
- Добре. Но чакай да ти кажа. Има едно място за асистент в американски университет. Трябва им човек с докторат по сравнително литературознание.
- Чудесно. Какво чакаш?
- Нищо. Но не знам дали има смисъл.
- Така е, но никога не знаеш. Може да си втора и в един момент да се обадят и кажат: „Колежке, първият в списъка се оказа пияница. Не сме доволни, искаме Вас.” Винаги е добре да се опитва, да се изпращат автобиографии.
- Добре. Като се видим ще говорим.
- Добре.

Работният ден приключи без особени усложнения – монотонно, както винаги. Има нещо самоотвержено в това да си учител. Трябва да имаш страхотна дисциплина и търпение. Не само за преподаване и създаване на дисциплина, но и за това да търпиш едно монотонно съществуване.

Но дали другаде е по-различно? Нима има работа, която да не е малко или много монотонна? Работи ли човек на едно и също място повече от две години, поддава се на рутината. Същото е и с брака. Интересно е първите две години, после се превръща в навик и настъпват постепенно проблеми.

Всъщност, аз съм омъжена. От една година вече. Така че говоря от собствен опит. Съпругът ми работи в Лондон, така че всяка по-дълга ваканция прекарвам там. Не се оплаквам. Дори нямаме време да си омръзнем. Но за тази сватба не знае почти никой от колегите…

След обяда в столовата, се приготвям бързо, отписвам се от книгата за присъствия в учителската стая и тръгвам към кафене 23. Игор е вече там и радостно се провиква:
- Добър ден, млада госпожо! Секси учителка сте!
- Здрасти, Игор! Как си?
- Чудесно! Готов съм за работа.

Започваме да превеждаме следващи стихове от „Тънка книжка” на Екатерина Йосифова. Обсъждаме различни думи и техния превод на словашки език. Мисля, че се получава. Превеждаме стиховете „Южни тела”, „Шалче”, „Щом така”, „Чужденка”. Но вече наближава време да отида на автобуса и прекъсваме работа. Игор е категоричен, че след като се прибера, трябва веднага да си прегледам автобиографията и заедно с всички други необходими документи, да ги изпратя за конкурса в Америка. Двамата си обещахме да вървим напред след като той напусна училище. И го правим – превеждаме, участваме в проекти. Пишем статии и тестове за неговата електронна енциклопедия.

Връщам се вкъщи и трескаво започвам да пиша план за научен проект за конкурса в Америка. Изпращам го заедно с автобиографията, списък с публикации и мотивация на посочения в обявата електронен адрес. Изморена съм, но доволна. Като че предчувствам голяма промяна, от която имам нужда, за да изляза от рутината.

Умората ме надвива и заспивам – без да звънна на скайп на мъжа си в Лондон. Нищо, ще направя това утре и ще му съобщя радостната новина, че кандидатствам за преподавателското място в САЩ.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай