Public Republic Art Studio

Понеделник, 24.11.2014

25 ноември, 2014 от · 1 Коментар

Димана Иванова

И тази сутрин госпожа Марушякова се събуди рано. Беше работен ден – облече се набързо, взе чантата си и тръгна към автобусната спирка. В главата й се въртяха безброй мисли, по-голямата част от които бяха въпроси с по-голяма или по-малка възможност за правилни отговори. Един от тях се отнасяше до учебната програма за деня – как да направи така, че едновременно да заинтригува учениците си, но и да ги научи на нещо по възможно най-забавния начин. На прост език се казва – да съчетае полезното с приятното.

Госпожа Марушякова беше учителка. Вече трета година. По принуда или по призвание – трудно е да се каже. Беше привилигирована сред останалите учители в гимназията. Беше завършила докторат по теория на литературата в Карловия университет в Прага. Работата като учителка в словашка гимназия беше първото, което й предложиха на време на кризата, която беше в разгара си през 2010 година.

Прие я, тъй като по това време първият й съпруг остана без работа също и им беше трудно да преживеят. Едното винаги е за сметка на другото в този живот.

Можеше ли да се съчетае изобщо полезното с приятното? Марушякова прие работата като учител и вече трета година преподаваше по френски език и изкуство и култура. Беше и директор на училищната библиотека, където прекарваше половината от времето си на работа – докато другите тичаха по коридорите и задъхани влизаха шести, седми, осми час, тя лепеше сигнатури в библиотеката или просто небрежно отпочиваше на чаша кафе, четеше класически произведения от чешката и словашка литература и разсъждаваше върху нещата от живота. Оставаше й време дори да напише и някоя научна статия, да участва в конференции, научни форуми. Както казахме – беше с привилегии пред останалите колеги. Дори не ходеше на работа в петък, което й даваше възможност през удължените уикенди да пътува по Европа.

* * *

Докато стоеше в библиотеката по време на сутрешното си дежурство и пиеше бавно кафето си, някой почука на вратата. Ева Марушякова побърза да отвори. Пред нея стоеше, разбира се, господин Кветинка – учителят по словашки език и литература. Трудно беше да се каже дали д-р Кветинка беше от привилегированите учители на гимназията. Но със сигурност беше от тези, които бяха постъпили на тази работа по принуда.

Павел Кветинка беше носител на титлата „доктор” и то на точно три такива титли – две пред името и една след него. Както се досещате той имаше един малък, един голям докторат и един по педагогика. Последният беше защитил ей така, между другото, докато вече три години преподаваше в училища – от които две години в основното и една в средното… Докато се отегчаваше, той обичаше да задава прекалено много задачи на учениците си по словашка литература – освен задължителната литература, той винаги им добавяше за четене и допълнителни книги. Затова през последната учебна година библиотеката се беше превърнала за тях освен в място за забавление, и в място за оплакване.

- Здравей, Евичка. Как си? – поздрави Кветинка и продължи смело към бюрото й, за да хване в ръка дебелата книга, в която се регистрираха всички заети за четене книги.
- Благодаря, добре съм. Ти как си? – отвърна Марушякова, но вече предварително знаеше, че няма да получи отговор. Павел Кветинка беше потънал в четене на книгата.

- Томаш Кура – 11 А клас, Павлина Кубичкова, Барбора Шчербова… Хъм, хъм – чудесно, дори Матушек е взел за четене – Ремарк „На западния фронт нищо ново”, Милош Урбан „Живият бич”. Чудесно, Ева! Виждаш ли как четат! Правя страхотна реклама на училищната библиотека. Ти май си нещо замислена, какво има?
- Нищо, нищо. Просто чета една обява, която съм получила на мейла си. За работа. Обявява се конкурс за асистент по сравнително литературознание и теория на превода в един американски университет. Изискват се познания по още един език, освен английския, и докторат по сравнително литературознание.

Доктор Кветинка изведнъж наостри слух и най-накрая обърна главата си към Евичка Марушякова и я погледна в очите. Златната брачна халка на ръката му блестеше зловещо. Сините му очи бяха тъжни и изморени. Очевидно беше, че новината, която Евичка му съобщи, по някакъв начин го вълнуваше. Най-накрая намериха някаква обща тема на разговор.

- Какво чакаш? Знаеш пет езика – английски, френски, чешки, словашки и български. Имаш докторат. Подавай незабавно документите!
- Не знам. Сигурно ще има много кандидати. А дори и да стане, какво? Отново на ново място, трябва да отида надалеч.

- И какво те спира? Ако бях на твое място, вече десет минути преди теб щях да съм в САЩ. Но мен ме спира семейството – имам две деца. След като завърших доктората по словашка литература и разбрах, че няма да мога да остана да преподавам във Факултета в Братислава, трябваше да приема първата работа, която ми предложиха – учител по словашки език и литература в основното училище в Куклов. Нямаше как, трябваше да купя мляко и памперси за децата, жена ми беше в майчински.

Като чух, че няма да могат да ме оставят на редовно място в катедрата, сякаш ми причерня пред очите. Взех всички книги и сборници с мои публикации и ги нахвърлях в едни кашони в килера. Дори не ги знам къде са. Трудно ми е – остава ми една възможност да преодолея всичко това – с писането. Писането на статии и рецензии – ето виж, дори в последния брой на „Преглед на световната литература” имам статия. Прегледай я!

- Видях я, интересна е. – каза замислено Марушякова.
- Подавай документите! Ти ще успееш и заради мен. Тук скоро няма да се оправят нещата. Виж – днес пак стачкуваха и колегите от Словашката академия на науките. Ако не бяха малките ми деца, веднага бих се отправил към Америка – кой не би се отправил натам – там ще намериш желаното си поприще, пари. Един ден ще ме поканиш като остарея, във вилата си.

- Ще видим. Ако не в Америка, дано поне в България те поканя. На Черното море.
- Нямам нищо против и в България да дойда, но ще видиш, че и в Америка ще ме поканиш и то съвсем скоро. Имам предчувствие, послушай ме! – каза Кветинка и с тържествена стъпка, отново без да каже дори довиждане, напусна библиотеката.

Никога не казваше довиждане, защото не беше ясно дали през деня няма да отскочи до библиотеката отново, за да провери тетрадката на Марушякова с всички имена на учениците, които си заемаха книги за вкъщи.

* * *

Така, така. Конкурс за асистент по сравнително литературознание в САЩ. Марушякова се замисли върху думите на Кветинка. Тя по начало беше човек, който много трудно вземаше решения. Та това звучеше почти невъзможно – словак или било то българин със словашко местожителство да вземат под внимание. Имаше ли смисъл всичко това?

* * *

Дзъннннн! Звънна звънецът за начало на третия час. И според програмата Марушякова имаше френски език. Нямаше как – взе учебниците, учебния план, маркери и химикал и се заизкачва по стълбите нагоре към класната стая.

- Добър ден, госпожо! Днес нали няма да изпитвате, забравили сме си тетрадките речници! Пък и глаголите от първа група още не са ни съвсем ясни. Ще ходите ли на абитуриентски бал в петък?
- Добър ден! Никого не оправдавам. Кой отсъства най-напред? Не, вероятно няма да ходя на бал.
- Как така? Господин Бенеш ще ходи също… Той без вас няма да иска да танцува. Вие сте много хубава двойка. Направо сте златни двамата…
- Не разбирам за какво говорите!
- Как така? Всички знаят, че той Ви харесва. Винаги така, като минете през коридора, и някак Ви заглежда замечтано. Ние имаме очи и на гърба, нали си ни знаете.

Марушякова изпита двама души – една петица и една четворка написа. Обясни на учениците новата граматика, направиха няколко упражнения и звънецът би. Всъщност, дори и да не беше бил, щеше да стане бързо ясно, че е междучасие, защото тогава в коридора ставаше ужасно шумно от напъплилите фигурки на тийнейджърите, които усилено говореха помежду си, вместо да преговарят за следващия час.

Мина работният ден. И какво от това? Не беше ли това още един загубен ден от живота й? Просто ей така. В принудителен труд.

Винаги когато се впущаше в такива мисли, пред очите й се появяваше образът на шефката, която по време на събрание, с огромните си гърди, надвесени над бюрото, казва на висок глас: „Има голям процент на безработица в Словакия в момента. Имам на бюрото си подадени над 100 молби за учители от колеги от Източна Словакия…” Представяше си как някой друг стои на бюрото й в библиотеката, някой друг взима премии и заплати вместо нея и някой друг бива изпращан на служебни пътешествия, и веднага й ставаше по-добре. Поне има работа, която е сравнително приятна.

Прибра се вкъщи и се замисли отново върху обявата за работа в американския университет. Определено имаше нужда от промяна. В главата й вече се очертаваше темата на проекта, с който щеше да кандидатства. Заспа с някаква надежда в сърцето си. Нещо тепърва предстоеше.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Мария Липискова // 27 ное, 2014 //

    Димана, това е прекрасна проза! Замисли се – и пиши.

Коментирай