Public Republic Art Studio

Капан – 2

29 октомври, 2014 от · Няма коментари

Роман Димитров

jena

Хайде, отпусни се на седалката, нека мислите се развъртят като водовъртеж наопаки, чак до мехура вода, блъвнат от съборената кана: мехурът попи в килима, каната стана на парчета. Гледаше я как се премята из въздуха, вместо просто да я улови. Можеше.

Глупавото вцепенение се появяваше вечер и я вбесяваше. Така заспиваше: вбесена.

Сега заспиваше в колата му, заспала е.

И други недостойни дреболии от живота, неизвестно защо съхранени, неизвестно как съхранени, преминават през заспиването като трасиращи куршуми, осветяват нощта и съня: сваля в учителската палтото и се оказва по кухненска престилка, на бригада копна с кирка задника на колега, оня се извърна с побелели очи и за миг безсмислено се опита да се престори, че не е тя.

Каната се пръсва на пода от две години.

Колата рязко намали, друсна леко, като че ли преминаха над нещо. Оформящият се сън проектира нещо бяло, опитало се да пресече пътя им. А може би то беше част от мъничко предишно сънче – зайче, заслепено от фаровете, приритва замиращо…

Разпрано от ножа, се беше оказало бременно с три мънички дечица. Не е сън, това е спомен насън от предишно време. Или дори мисъл преди да се отпусне в дрямката. Преди три години всичко излезе толкова жестоко, жалко, нелогично… Трите хлъзгави трупчета бяха изхвърлени, дори не можеха да се изядат. Да ставаха за храна – дали това би обяснило нещо?

Как пък не си го е спомняла преди заспиване?

Появяваше се от време навреме разбойникът на класа: играеше си с кибрит, клечките се възпламениха неочаквано сред облак гаден дим, настъпи радостна тупурдия, не издържа, перна го с показалката през ръцете, счупи часовника му.

Но не си е позволявала да се уплашва, въпреки услужливата вечерна памет.

А сега? Уплашва ли се? Ей я тука, до нея, небрежно анализираната й последна любов, извръща се изненадано към него. Той я поглежда стреснато, носът му лъсва от някакви светлини.

- Какво стана? Да не задрямваш? Ако искаш, да спрем за малко.
- А, не, нищо ми няма. Ти нали спиш? Спи.

Ами, спя. Не спя, ами се уплашвам. Изчоплям от общата гълчава потрошени кани и часовници, запомнени за наказание, търча насам-натам, над мен като мощна орлица разперва криле майка ми: дръж се, моето момиче, че знаеш ли…

Майка й гледа нежно засмяна от отдавнашна снимка, с тъничко кръстче, с бухната рокля и фусти отдолу, с газено шалче на романтични точки. Нещата изглеждат само леко объркани, но щастливо объркани, като във филма „Бъди щастлива, Ани!”.

И до днес не е разбрала, че няма как непрекъснато да извикваш на хората, че Геновева е жива и в пещерата. Щом се разведе, майка й реши, че сега най-важно е залудо да работиш, залудо да не стоиш и тя с ужас наблюдаваше, как се извива и сгърчва като сушена пиперка, как забърква каши от начинания и ненужни промени, как съзнателно разрушава досегашния си живот и мъкне напред непризнати разочарования, огорчения и килим на сметка. Щом тя почна да се развежда, засипа я с тревоги, безсмислени валидоли, страхотни предупреждения, проверени в живота.

И редом Рачето, приятелка-колежка.

Доводите им: ами как хубаво поправяше печката и хладилника и веднъж смени цялата ел. инсталация! За пръв път се разрева.

А Рачето е автор на теорията за пластичната жена. Доживява до пенсия, и с него, и всичко електрическо й е поправено, и тя пластично го обвива като една лиана. А че беше зелен фасул той, лигава бамя, разтресено малеби, студени макарони на фурна – нямаше значение. Боже, какво те очаква. Това пак Рачето. Ти си толкова сигурна, уверена, подредена, ти всичко можеш…

Рачето е разочарована от несполучливи мъже. За нея те са нещо не по-сложно от чертеж на сокоизстисквачка. Умираше да разговаря с мъже, на които да показва какво струват. Те нищо не струваха, ама хайде де! Веднъж си пийнаха повечко, търкулнаха се на дивана и я попита дали не й се струва, че винаги изпуска момента… Рачето се разрева, разрева се и тя и се оказа, че им е много хубаво и че тази вечер са щастливи.

Имало е много щастливи вечери. С Рачето, с бившия, Андрей, сама, с един, как беше, Игор. С Игор си мълчаха. На такива години бяха. Ходеха на вилата на негов състудент, страшно студена през зимата, завиваха се с дебело одеяло и си мълчаха. Голямо тракане със зъби. Когато родителите й се развеждаха, го намрази и спря да излиза с него. Искаше й се промяната около нея някак внезапно да се материализира, да стане видима, очевидна, понятна на всички.

Интелигентният й съпруг. Какви красиви думи, какъв профил, какви посвещения на книги, какви плочи слушаха! Вивалди. На ръце те носеше. От време навреме ме изпускаше, но хайде сега непрекъснато да го изкарвам идиот. Тъкмо в него се вплитат всички гласове от последно време, тъкмо той би се сетил да я попита дали това й пречи? Гласа ли ми чуваш отдалече? Нали всичко знаеше той.

И още няколко хубави любови. За всяка можеше да си припомни – и от тях си припомняше вечер – по някое идиотско вцепенение, както с каната, само че после, после, по-нататък… Ами да! Това ли ти пречи?
От общата гълчава трябва да извадиш не кана на парчета, а а/ Устойчиво б/ Сигурно в/Всеобщо одобрено г/ Съществуване. И да не се разсейваш. Мъжете се водят, аксиома. Мъжете са керван камили и ти го направляваш през пустинята.

Само че защо сме се разбързали? Така може само да се… Оня заек, зайкинята, те се вцепеняват, когато ги заслепят с фарове.

- Никакви коли няма по пътя.
- А?
- Не чуваш ли?
- Какво по пътя?
- Коли, коли по пътя няма… казвам…
- Е, няма, да… Ти нали спиш?
- Стига с това спане де! Унасяше ме малко, но ти ако удряш спирачките така, ще си строша врата.
- Най-малко сто пъти ги ударих.
- Милиард пъти удари спирачка. Нали мога да си строша врата така?
- Да. Животът ти е в опасност. Ти се заяждаш с мен… нали?

Нима го намразваше? Ами сега? Не смееше да го погледне. Намразваше ли го? Това ли се случваше, друго ли? Не искаше, не смееше да го погледне, защото адамовата му ябълка. Спокойно, спокойно! Как беше?

Може би наистина е заспала… Той искаше да е заспала… нали?

Съгласно в/ Всеобщо одобрено беше изстреляна на морето. Да се „отърси” и „подготви”. И има полезни йодни изпарения! Майка й, вечният конкистадор, който нахлува в призрачни Нови Индии. Мота се из Варна, имаше чувството, че всички ядат сладолед, срещна бивш ученик и родителите му и се озова във вила на брега на морето. Там изкара десетина дни и срещна Хараламби. Наоколо по вилите вечер вилнееха разни компании, навъртаха се и към нея, дори за двамина си бе пожелала да поостанат, но пък Хараламби. Мил човек, адвокат, внимавай!, с идиотско име, всъщност, какво му е на името, но нали никому нищо да не спестиш, черен като бръмбар, раннохристиянски светец, от ония, дето особено дълго са били изкушавани.

Това е то, плажно запознанство, олеле! – ужасните срещи после, с неизбежния въпрос какво прави някакъв трети, вече напълно забравен, непременно свързан със смешки и веселби.

Прехвърляше тялото и душата му, носа, лицето, брадичката, жестовете, добрината му, добрината му, добрината не е компромисна, така съм си мислела досега. Но може да се превърне в спомен. И тя можела, как не е знаела досега! Не, знаела е, но не й е трябвало такова знание, защото нали майка й, Рачето…

Нищо особено, пререждала е на опашки, открадна една книга…

И какво си говорехме? Какво ми каза той? Какво искам да чуя ей сега на в моя живот? Разбира се, че разговаряхме, той беше толкова нежен и внимателен… Заю-баю скок-подскок, паднал в един трап дълбок…
Изпоти се от вълнение и страх. Или може би от жажда? Майка ми не ми е сложила шише? Невъзможно, къде е? Не смееше, не искаше да го погледне, защото адамовата му ябълка. Може би е заспала, може би е трябвало да бъде заспала… Как беше?

Малко плажче до вилата, без пясък, само с грамадни плоски камъни, но пък закътано, нейно си само местенце, другите от вилите ходеха по-надолу, на плажа на къмпинга. Тя първа го намери, а Хараламби откри оттатък пътя, заврян в гората. Там често отсядаха за по нощ-две, изчезваха, вятърът довяваше мазни хартии, презервативи, неизтребими пластмасови чаши. Излезе на полянката иззад храста, блъсна се в него, кофата с вода в ръката му заля косматите крака. Размениха няколко думи, той мънкаше нещо покорно-досадно и многословно – пък наперено! Отмина го, но после, на връщане от разходката, го свари да си пие кафето от мъничка чашка, е, не, това беше поразително! Гледаше го като гръмната, той я попита за плажа долу, не бил още ходил, разказа му вариантите, премълча своя. На другия ден обаче цъфна точно при нея, не може да му се отрече инстинктивно чувство за – за?

Хайде, не мисли. Само че е невъзможно. Седи си и си пие кафето от мъничката чашка, сам-самичък, заврян в гората. Доплака й се чак, така спокойно и самотно изглеждаше там, е, това не се търпи!

Така тя никога не е успявала да бъде – защо? И тя почти всеки ден се усамотяваше на върха на хълма, особено когато времето се разваляше, зяпаше оловните води, размътения хоризонт. Морето й приличаше на внезапно втасало, а мислите й търчаха напред и не се плашеше. Но като го видя с чашката, се уплаши – и сега е уплашена.

Намери я. още на другия ден, времето се оправи, бръмбар с бръмбар, говореше оплетено и излъчваше свенлива доброта и самочувствие, легна на камък, който й се видя по-удобен от нейния… Оказа се, че дъвче разни листа и покълнали зърна – за да бъде вечен и неизтребим, обаче той, обаче Хараламби. И като извади термоса с кафето и мъничките чашки, да умреш от смях. Смешно беше. Уютен мъж с уморено минало, няма що. Забравила съм за нежността, за добротата, за целите на живота си. Какви бяха? Въобще – как се понасят хората? Аз как така ги понасям? А те – мене?

- Изобщо не съм спала.
- Извинявай, но будните хъркат само когато ги душат.
- Това е знание от съдебната ти практика, а?
- Но и аз съм нервен, добре! Нервно ми е. Лошо ли ти е?
- Мисля, че имам температура.
- Гориш – ръката му беше леденостудена. – Имам в аптечката…

Как беше? Може би е заспала наистина, дълбоко, мъртвешки… Той искаше да е заспала. Той я караше да е заспала. Иска да сънувам претрепани зайци. Нервен бил и дрънка глупости. Интелигентният й мъж, оня зелен фасул, оная лигава бамя, онова разпльокано малеби, ония студени макарони – той би казвал такива неща, той е казвал такива неща, както когато ония пари и му удари шамар, не, канеше се да му удари възвишен шамар, но беше бременна, та нищо. Обаче той нали зелен фасул и тия неща. А къде е еволюцията? Зайците не са ли се сдобили с някакъв специален нос, който да ги предупреждава, че няма защо да се вцепеняват, че това е кола, това са фарове – и да си преминават. След един милион години. А хората? Те могат ли да преминават пред коли и да не биват сгазвани?

- Стига! Стига вече!

Това е то ужасът. Дето мама и Рачето. И ти си зелен фасул, лугава бамя, разклатено малеби, студени макарони като бившия, присъстваш на съзиждането на нов твой спомен, да ти запълва празните нощи редом с разбойника, дето му счупи часовника, вместо кибритът да му беше изгорил окото и ти да спасиш някак си другото, че да тържествуват правда и справедливост. Нов спомен.

Като ме даряват с нежност и доброта, трябва да съм будна, но когато газим зайци не ми се позволява, трябва да съм заспала. Аз може да съм забравила за нежността и добротата, може да съм си забравила целите на живота, но все пак вярвам, че мога да се науча да се срамувам, да изглеждам спокойна и самотна. Може би все пак аз ще победя в този живот. Да, нов спомен за там, за нощите, дето в слепота, глухота, немота се трошат кани, обречени на спасение. – и то било само репетиция. Ами сега? Ами сега?

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай