Public Republic Art Studio

Есенната жена

20 октомври, 2014 от · Няма коментари

Роман Димитров

jena

Плажовете са тесни ивици пустиня до морето, дълги по няколко километра; през лятото са пренаселени с отчуждени, но кресливо ентусиазирани хора.Тя вече не е пустиня, а място.

Постепенно, с прииждането на есента, тълпите оредяват, тясната пустиня завръща своята пустинност и дори се стреми да завърне някаква своя още по-древна, мезозойска същност на полупустиня, затлачена с туфи бодили, претичващи гризачи или замръкващи самотници – изгубени хора, забравили се, понесла се след ветрищата част от пустинната есенна несрета.

Има живот и извън сезоните, рибарски, любовен, кучешки, но той е някак встрани от същинската пустиня, врекъл се е на близкия град, селище, катун, догарящ огън пред къмпинга. Лодки, мрежи, бетонни кейове и даляни са просто привична посока и цел, но без лятната радост и подвижност.

Изгубват се и хора, когато свърши лятото; изгубените летни жени, кой знае защо останали тъдява, се смиват, стопените им тела изчезват сред другите непотребни в края на октомври неща по напуснатите плажове – шезлонги, скари, купища водорасли, сбрани и неотнесени боклуци, забравен шнорхел, съдрана тениска, пробит пояс. Спихната детска топка се движи безволно насам-натам, с вятъра.

Тя е вече есенна жена, но не го знае.

Скита по крайбрежния пясък, открива неочаквани скали, врязани навътре във водата, по каквито не е празнувала, не се е отдавала, не е яла печени миди. Те са крайщници на летните радостни плажове, отвъд които битието е несигурно, прелива в прашно ежедневие.

Случайният минувач из тия места пие джин в скучаещи капанчета на половин цена, вятърът бие по разпарцаливените им рогозки, довява целофани и вестници, броди той по пустите плажове с кучето си, влюбва се в повехналата красота на замрялата и застинала от лятото жена, стига да се мержелее тя наоколо…

Има много такива изоставени, забравени из пясъците жени; те се лутат там край счупените чадъри и скъсаните мрежи и чакат отново да влязат в летния ритъм. Тялото на тази излющва малки късчета мъртъв епидермис, косата й линее. Разликата между тъмна и светла кожа по слабините се заличава. Тя е забравила летния си смисъл, очаква в унес да прекрачи в новото лято.

Сепва я размърдването на купчина жени, намазани от глава до пети с луга и кал – също свестени китайски глинени войници, може би и те са забравили да си идат, сега се надигат, блъскат и издават звук на чукнати гърнета, откъртват се от тях парчета кални спечени кори…

Кривва тя, ето ти пък сега насреща се вдига ято пеликани…

Каква забавена, сънна красота!

Есенната жена е забравила, че през лятото е била слънчева, ветроходна, по монокини, замеряна със салфетки, включена в сложен триъгълник от съперничещи богаташи. Цялата звукова неимоверност е замлъкнала. Неоните, бляскавите плочки на въртящите се кълба са угаснали.

И е угаснала и тя, не се съзнава, не носи предишния си смисъл, есенното загниване я търкаля по плажните пясъци. Гласът й е станал дрезгав, гърдите й са се спихнали.

„Изпуших толкова цигари“… – Гласът й е като начало на парче от 60-те.

Повтаря си тази фраза като оправдание или обяснение.

Попада на Мидения човек…

Тя е забравила времето, а той – пространството.
Знаем, че отдавна е там. Заврян между калкана на запуснато складче и полуразкована съблекалня. Там е от отдавнашните времена, когато е започнал като пират. При внука на Кид, Бебето Кид.

Озадачен, защо е там, между тези дъски, той си направил часовник от миди и рапани, клечки и сламки. И на всеки час, приблизително, го променя с новия час. Времето му, веднъж забравено, друг път ускорено, все пак тече.

Той само не знае къде е. До вода, до море. В краката му се пльосват ниски вълни и колебливо се връщат в стихията си. За повече му трябва астролабия.

Рано или късно Есенната жена и Мидения човек се срещат.

Разказва й за пиратите, как е бил моряк на пиратски кораб.
Шегува се, че тя му е първата плячка.

Наказали го с изоставяне, защото още на първият абордаж никого не убил, не метнал на рамо девойка от Източните Индии, не повлякъл сандъче със злато и рубини. Маел се. И капитанът небрежно го изоставил тук. Затова мисли, че е на остров, такава е традицията.

Бродили заедно. Той я хванал за ръка и поели така. Вятърът довял вик: „Фото „Мексико“ е тука!“ часовникът му се вдълбал и позаличил от плиснала надалече вълна.

Разбрали, че не са на остров, а в друго време.

Разбрали, че могат да отпътуват нанякъде. Тя отдалечено се сетила от вика за другите атрибути на вечния фотограф. Запътили се натам, открили магаренце и две спокойни камили, с които фотографът правел екзотични снимки.

Избрали камилите и с малко труд ги възседнали, изправили и смушкали да вървят напред… Те се заклатили невъзмутимо.
Пустинята тържествувала, Есенната жена повтаряла сега – „Не съм знаела, не съм знаела…“, а Мидения човек – „Като раци-пустинници сме…“

Крилата на излитащите пеликани ги скриват от нас. Гракът на гларусите заглушил последните им признания. И магаренцето послушно клепало с уши до тях, за да влезе, както винаги, в Йерусалим.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Без категория

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай