Public Republic Art Studio

Капан

12 октомври, 2014 от · Няма коментари

Роман Димитров

mausfalle
Foto: Jannes Pockele

Веднъж, преди време, тъкмо се бяхме запознали на морето и бродехме, леко смутени, по прегорели ливади и склонове, внезапно притъмня – и притъмня още, до привечерен здрач и срещу устремната ни смълчана крачка се разстлаха черни мускулести облаци и в притихналото омрачение вятърът размаха клони и студени струи, понесе се през нас към проснатите оловни води.

Беше красиво и се влюбвахме още повече един в друг и тъкмо в този момент нещо черно и малко полетя към нас, ние едновременно го видяхме и едновременно се сепнахме и снишихме. Стори ни се че отнякъде пада камък. Но се оказа едно понесло се листо. Това листо беше неотвратимо, съдба и остана като спомен.

Паметта го е обвила в прозрачната си и безмълвна слуз; щеше да го натрапва, все по-премълчано и необяснимо важно, а изречените думи щяха да са се стопили и изчезнали.

Питах се после, когато между нас всичко беше на привършване, къде ли отиват думите от спомените? Толкова много спомени имаме сега, а останалите думи са толкова малко. Думите са се свършили; и са се свършили посоките, и пътищата, и дните. И да не се виждахме подмолно как крачим един до друг и едновременно, все още бяхме заедно, двойка; това, полуизречено с думи, белязано с премълчавания и замисляния беше отпуснало волята ни в раздразнение и успокоение. Движехме се като автомати и изпълнявахме химните и ритуалите на нашата дълга връзка, останала без вътък.

Но за това в навалицата на ЦУМ как да мислиш, то те блъсне онази гореща вълна въздух на входа, да се изпотиш добре в балтона, та да си още по-нервен да не би да пропуснеш през един щанд пуснат философски камък по три и двайсет килото. Ще ти се да вървиш напред и да вървиш, и да не спираш, докато не стигнеш отново изхода и топлата струя не те издуха навън.

Но имахме работа и не можеше. Бяхме дошли за някаква джунджурия, както ни се струваше, незаменима украса на съвместния ни живот, но талвегът на тълпата ни отнасяше и изхвърляше от щанд на щанд и от ескалатор на друг. Най-сетне се озовахме на последния етаж и там безсмислено се щурахме посред вакси за печки и нарочно недодялани столчета и масички, да си ги додялаш и натъкмиш по почина “Направи си сам”. Поспряхме пред един забутан щанд, нещо се бяхме заговорили. Тя несъзнателно взе от рафта някакъв предмет, повъртя го и се оказа, че това е капан за мишки.

- Не можеш ли да разбереш нещо толкова просто… – обясняваше тя и аз не можех да разбирам или може би беше обратното, а в това време до нас възникна един човек и мило ни се усмихна.

Това беше възрастен човек, един много възрастен господин, извънредно спретнато и чисто облечен. Под разкопчания лоден се виждаше костюм с дискретно каре. Шията му беше свободна в яката на ризата, дрехите му висяха малко халтаво. Обичал е да се облича добре, обича и сега, но няма вече мощ за това, тялото му линее неудържимо, някой друг грижовно го гласи. И дрехите му ден след ден стават по-истински от самия него. Само обувките си лъска, в това вече влага всичко, което е, а другото се е утаило, изличило, превърнало се в учтивост и бавна любезност.

Идеално лъснатите му обувки пробуждаха жал.

Така нагласен се изправи той пред нас и полека, с бавни тънки пръсти пое капана от ръцете ни и го погледна със снизходителна почуда, предназначена за нас.

- Това е капан за мишки – наклони той глава, поразшири излинелите си очи и направи благороден жест. – Малък е, но върши много добра работа. Ако искате да купите, изберете него. Ето тези – той протегна ръка към другия вид капани, клетка със захлопваща се вратичка – са хубави, но когато се хване там мишката или пък плъх, той, нали разбирате, е жив и… – тук поклати отрицателно глава и с вежди изобрази нашия ужас, когато сварим в капана си жив плъх. – Е, нали разбирате, неприятно е, защото ще трябва да го…
- Да-да, да го убием – кимнахме ние.
- Да го убивате – потвърди господинът.

Усмивката му показваше, че не може да реагира бързо като нас и че се е старал възпитано да ни спести шокиращата същност на глагола.

Някъде тук усетихме, че го изслушвахме заради нещо повече от елементарната учтивост към старец, петимен да размени някоя и друга приказка. Припомняше ни нещо той, но отново трябваше да внимаваме и беше толкова висок, по-висок и от двама ни.

А пък събраните му една до друга обувки наистина предизвикваха жал, сякаш в лъскавата им чернота се беше утаила човешката привичка за достойнство до края, отвъд старческото безсилие.

- Не, а са и много големи. Да ви кажа, пружината на вратичката не е много надеждна. Но ето тези. Ето, малък и много сигурен.

Той опъна с неочаквана сила правоъгълното ударно рамо, свързано с пружината и натисна отгоре лостчето.

- Пружината е много силна. Хваща се от тази страна, така го придържате, ето, да не ви удари. Бихте могли с една пила да изпилите малко края на това лостче, че като го вкарате тука – ей тука се вкарва – в примката на кукичката, да се държи едва-едва. Понеже иначе мишката, тя е хитра, тя е внимателна, може да откачи уловката и… – господинът добродушно се засмя.

Гледахме го все по-внимателно, скромно застанал до рафта с прибрани нозе. Сякаш е чакал специално нас, сякаш е стоял прибран в някой шкаф отзад и са го изнесли, когато сме се появили. Нещо смътно се надигаше в нас. Успокояващо и напрягащо, привлекателно и тревожно.

- Първо, целият капан трябва да се попари с вряла вода и да се внимава да не се пипа много-много с пръстите, само за ръбчетата, те, мишките, са предпазливи. И… вземате сланинка или по-добре някой по-твърд салам, това ви е за примамка.

Извади от вътрешен джоб тумбест и валчест картонен калъф за очила, може би последния на света, отвори го, той сякаш изпъшка и извади оттам подострен като игла молив. Със същата неподозирана сила и ловкост опъна рамото и закачи лостчето в примката. Протегна ръка с капана, положен на дланта му, а другата ръка, с молива, започна полека да приближава към кукичката с въображаемата примамка. Наблюдаваше поразвеселен нашето смутено внимание и даже май нарочно забавяше започнатото вече движение на молива към капана.

- Мишката се приближава, души…

Тя ме погледна, леко разстроена и аз отвърнах на погледа й, понеже знаех какво може да мисли. Толкова добре се познавахме.

Както сега опознавахме капаните за мишки, внезапно си спомних, как веднъж в трамвая видяхме едно изключително красиво момченце. Родителите му бяха съвсем обикновени млади хора, а то беше просто съвършено и не въобще, погледнато изобщо, а във всяко свое движение, във всяко свое обръщане, както и да се раздвижваше лицето му. Ние, пък и другите хора наоколо, се заглеждахме в него ненаситно като в калейдоскоп. То беше свикнало с вниманието и любопитството на хората; и по лицето му можеха да се видят завършеността, достойнството и леката студенина на абсолютната красота, за която сме чели из естетическите трактати.

И си пътуваше това видение към Халите с трамвая и ние ведно с него, споходени от мимолетна благодат – защо ли? с каква цел? Какво ни е обединявало там? Защо си припомних това дете сега? Пред съзиждането на нов спомен, може би последен наш общ, чувствахме го? От какво сме направени?

Старецът махна за последно с подострения молив и – щранк! – капанът хлопна и подскочи целият на дланта му.

- И после трябва да се попари внимателно с вряла вода – каза благо старецът, положи капана на мястото му и учтиво се сбогува с нас. Преди това прибра в тумбестия си калъф молива с пречупен графит.

Довиждане. И хайде нататък из щандовете, ту тълпата ни прегърне, ту ние я изпреварим, ту ескалаторът накланя нашата колона и я забие бавно в долния етаж. И, стиснали измамно-примиряваща покупка, по-надолу още, към изхода: бързо в къщи, мишенце, там ще гризеш сиренце.

Почти бяхме видели потрошените зъбки на хванатото в капана мустакато мишле и цвръкналото му убого мозъче. Онзи не ни беше оставил никаква надежда.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай