Public Republic Art Studio

Из “В сянката на Боговете, Войната за Тракия 2″

9 юли, 2014 от · Няма коментари

Димитър Герганов

gerganov

В началото на юни излезе от печат втората част от епоса – В сянката на Боговете от Димитър Герганов. Очакват ви 392 страници спиращи дъха сцени и шеметни обрати!

Сигурно се чудите какви ги вършат нашите герои?

На Олимп се случват доскоро немислими неща, а смелите траки са притиснати в ъгъла, и сякаш миг ги дели от пълно унищожение. Бивши врагове се превръщат в безценни приятели, съюзници избират пътя на измяната. Установеният от хилядолетия ред е необратимо разрушен, залозите вдигнати по-високо от небето. Ще потъне ли светът в хаос или Героят ще посее зрънцето на надеждата? Божественото съвършено начало срещу човешката непредвидима същност! Кутията на Пандора е отворена…

Намерих Хеката край неголямо езеро, чиито мастиленочерни води бяха застинали неподвижно.
– Минало е добре – констатира богинята.
– Мдаа… бих казал отлично. Какво правиш тук? Само не ми казвай, че под повърхността има нещо живо.
– Няма, но след малко ще има.
– Че кой е толкова ненормален да се пъхне в това блато? – учудих се.
– Ти – отвърна невъзмутимо преподавателката ми.

– И откъде-накъде? – попитах безгрижно.
– Защото притежаваш изследователски дух, съчетан със злов¬редно любопитство. Ценни качества, които при теб са в изо¬билие…
– Благодаря за високата оценка, но все пак не разбирам… Да не си ми сърдита нещо? – усъмних се изведнъж.
– Нее, драги, не мисля, че бих могла да ти се разсърдя – три ослепителни усмивки се появиха на лицата ѝ в потвърждение, ала аз не се подведох.

– Къде е Цер, нещо не го надушвам? – споменаването на сивия цербер не зарадва много Хеката. Не че се ядоса, но някак наки¬селя и леко се наежи.
– Намери си глутница и сега се прави на началство. Вдигат шум до небесата.
– Вкарва в пътя някакви черни, предполагам. Могат да бъдат досадни, да знаеш – застанах зад приятелчето.
– Де да бяха цербери – изсъска богинята. – Взел е стигийците и им разваля дисциплината. Можеш ли да си представиш – търчат като изоглавени и плашат всичко, що видят. Душите са се изпок¬рили вдън земя. А ние се намираме на дъното, ако си забравил.

Виж го ти моя хулиган какви ги вършеше. И точно с псетата на Хеката ли трябваше да се занимава? Предостатъчно изчадия имаше в Царството, а сега заради него трябваше аз да обирам пешкира.

– Ъъъ, мога да му се скарам – пробвах да отместя темата.
– Късно е вече, а сега влизай без повече приказки. Под водата няма да ти хареса, но някой ден може да ти спаси живота.
– Ама какво има там? – ударих го на молба.
– Ще видиш. Скачай…

Цялата ми репутация на криминален елемент, нарушаващ де що види забрана, бе поставена под въпрос. Откажех ли да го направя, щях да си навлека презрението на Хеката. В отношенията учител–ученик доверието бе задължи¬телно, аксиома, ако щете.
– Ухапе ли ме нещо, ти ще си виновна – заплаших я, смъквайки новия хитон. Не исках да го омърлям в противната слуз, която ме очакваше търпеливо.

Коварният ми ход със събличането изненада Триглавка. Явно бе очаквала да се пъхна с дрехата, а аз се бях заголил. Свенливото обръщане с гръб не можа да скрие нена¬учното любопитство, проявено към някои части на анатомията ми. “Така ти се пада” – изкисках се злорадо, но безшумно и се метнах в тинята.

Гъстата лепкава маса ме прие с отворени обятия и се започна едно падение безкрай. Падение ли казах? Ако мислите, че съм се изразил неточно, бъркате, и то жестоко. И при най-дълбокото пропадане все някой ден ще ударите на дъно. Тук обаче такова нямаше, разбрах почти веднага. Черното езеро бе еманация на отри¬цанието. Всяко значение или смисъл преставаха да съществу¬ват.

В световете, които обитаваме, за удобство сме приели основополагащи понятия като ред и хаос. И на двете места процесите и събитията се подчиняват на физични закони. Сега вярно, че някъде правилата са гъвкави и капризни като ощипани моми, но все пак съществуват. В ямата, където ме бе тласнала Хеката, такива нямаше. Всяка мисъл или дори намек за такава незабавно биваше отхвърлена и заличавана. Всеки опит да отправя взор с дневно, нощно или магическо зрение в мътилката беше отречен.

Не след дълго осъзнах, че именно усилията ми водят до падението. Спрях да действам и застинах в покой. Пред¬приемех ли и най-малкото движение или опит за разсъждения, смъкването започваше отново. Не беше нито бързо, нито бавно. Случваше се с постоянството на морските приливи и отливи. “Перфектният затвор” – изпуснах мисъл и потънах още.

Възможно ли бе да мисля без мисъл? Звучеше абсурдно, но как иначе щях да обърна посоката на придвижване? Отказът от действия нямаше да ми струва нищо, освен вечен плен. Хиляда години по-късно, или бяха десет минути, намерих, струва ми се, приемливо решение. Още десет, сто, хиляда километра надолу бяха без зна¬чение. След като определенията не работеха, долу, горе и чети¬рите посоки не съществуваха. При такава логическа конструкция следваше да приема, че не потъвам, и поради това няма защо да изплувам. Бях попаднал в експоненциален капан, който се само¬за¬ражда и съответно може да бъде така добър да се самораз¬руши.

– Отричам те и от всичко се отричам – обявих и… си навлякох нови главоболия. Ярка светлина ме заслепи и бях принуден да зак¬рия очи с ръка. Нещо грапаво и режещо болезнено се занимаваше с голите ми пети, но поне удостоверяваше твърда повърхност. Когато най-сетне събрах кураж да прогледна, присвил клепачи до тънки цепки, екзотиката на пейзажа ме разтърси.

Го¬лите пустинни скали и водораслозеленото небе някак преглътнах, но четири слънца? Нищо чудно, че опитваха да сторят от зрението ми чифт яйца на очи. Но това не беше нищо в сравнение с изпита¬нието, пред което се изложих.

На десетина метра от мен стоеше гол мърляв субект, вдигнал ръка пред челото си и се блещеше в мен. Срещал бях какви ли не съмнителни типове в странстванията си, но този… бях аз.

– Привидение, разкарай се – прогоних го немилостиво.
– Аз, халюцинация? – направи се на луд оня. – Ти си мисти¬фикацията, брато, и хич не се оправдавай.
– Стига бе, да не си истински? – отказах да повярвам.
– Ми, ела да провериш – покани ме двойникът и най-нагло се приближи. Не съм от плашливите, но моите първи крачки бяха на¬зад – посока, която преди малко бях отрекъл.

– Не си мен – зарадва се човекът. – Плашлив си като заек. – Това със заека развали цялата му маскировка. Създанието нас¬реща можеше да бъде всичко – халюцинация, огледално копие или измайсторен от бог с извратено чувство за хумор двойник. Но не бях аз. Не можеше да ме убеди, че на планета с четирима роднини на Хелиос могат да виреят зайци.
– Отрече се значи, а? Отрече се от Фрея, от Аматок, от Котис? Отричаш се от гетите? Отричаш всички, така ли, жабо крастава?
– Не ти дължа обяснение, глупако – отхвърлих обвиненията. – Отчет не давам дори на жена си.

– Ха-ха, голям си отворко. Имаш предвид тази, която изостави? Или всички ония, дето си зарязвал през годините? – опашатите лъ¬¬жи на двойника ме изкараха от равновесие и спрях да отстъп¬вам.
– Още една дума и ще ти разбия главата, жалко подобие на мен – предупредих го строго.
– Ти ли бре, некадърнико, не можеш и муха да убиеш – не се вслуша оня – последвалите срамни сцени смятам да спестя, за¬щото не ме показват като положителен образ, какъвто несъмнено съм. Накратко, бихме се, карахме се и сдобрявахме с двойника, разговаряхме приятелски и същевременно се изучавахме.

Няма нищо по-страшно от това да се изправиш срещу себе си, при това чисто гол. Тъкмо бях спечелил доверието му…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай