Public Republic Art Studio

Съчленяване

3 юли, 2014 от · 2 Коментара

Роман Димитров

profil
Снимка: Marlies H.

На Ева и Борис

Архитектът композирал не само къщата, а и вилиците и престилката на жена си…

Двойната спирала, тази хармония, сякаш патосът на Тинторето, на самия барок; когато рендосвам дъска, отделните спирали талаш се подреждат като елементите й, направих си модел от тях, не точно на ДНК, но на годишните кръгове на запомнянето и повторението, на възпроизводимата обвивна форма или на субмитохондриалните частици, ето че едно сандъче за инструменти повтаря скицата на живота, както вероятно и Създателят е моделирал, все едно в кръжок по авиомоделизъм…

Така свиквам с мисълта, че нещата са огледални и симетрични и ако не са, то е някаква грешка на системата, както аз я обичам, а тя мен – не, тя не съответства на моите чувства, макар приятелите да ми внушават, че обратното било, че аз не съм й бил орбитален! Но за какво са приятелите, ако не да се напиеш с тях или да избегнеш да се сбиеш!

Може много горделиво да прозвучи, но аз съм важен и правилен, другите трябва да се равняват по мен и да са ми съзвучни. Аз успявам, а те – не. В молекулярната биология де, не въобще. Не се хваля, така се е случило. И като дърводелец-любител.

Но тя ме избягва напоследък, не ме обича, усещам, това ме унижава.

Сандъчето не се получи добре. Разковах го, сковах го пак и този път частите му така идеално паснаха, че ми припомниха за моделите на органични съединения, те също така страстно се извиват в ограниченото си пространство и ме изпълват със същата вяра в промисъла на съчетаването, обобщаването…

Не като нея. Отказът й. Той размива, отнася, забулва.

Замислям се за бъдещето си на протоплазма; безсмъртието едва ли е осъзнавано и бих се ужасил, ако съм безсмъртен и трябва да хвърля поглед назад…

Бъдещето, обаче, се къпе в необозримост и удоволствието, че ще присъствам и там, ме изпълва, осмисля сегашните ми дни.

Организационни, да ги наречем неизразително, а и тя идва, отдава ми се автоматично, прави кафе механично, все едно допълнителна ръчка на кафе-машината. Тя също ме организира, но в минало, в отпечатък във въглищен пласт на 50 милиона години – докато съм се овъглявал, тя е изпълзяла на брега на далечно море.

Тя ще остане при мен, трябва да се примиря с тази недовършена схема, трябва да избълвам в хвостохранилището на разочарованията си горчивината от нейното безразличие.

За нея съм усложнена астрологична прогноза, къщичка от карти Таро, тя очаква вълшебни просветвания от мен, магически деяния, а аз мога да работя само лабораторно. Снабдили сме се с вещите на века, с подробностите на удоволствието и размерността, аз сковавам сандъчета, зашумен от рододендрони и туфи високи треви, край басейн, обрамчен с лилии, вдълбавам с длетото мъгляви, намекнати орнаменти на бъдещето си; нека само аз го знам в цялата му протяжност.

Дървото го разрешава, целувките на длетото го радват. А тя няма какво да прави в излишествата, които векът ни е доставил, протяга лъжекрачка към тях и бързо ги отдръпва, не са й интересни, скучае покрай дрехи, парфюми, позлатен телефон. Но ги има, злорадствам аз малко несправедливо.

Спортува. Тялото й е изваяно от спорта и скромната храна.

Съгласен съм да спортува, радвам се, трябва да е здрава, следя състоянието й внимателно, както и своето.

Тичаме в сумрачната сутрин по брега на океана, вълните се стоварват в краката ни като цирков „туш“ и отмерват хекзаметъра на укрепването ни. Хапваме подбрани плодове и постни меса, пием слаби коктейли, четем си един на друг романи – те ни въвличат в злобата на живота с герои и героини, които са плътно запалени от противоборството си. Те не се разделят, а обратно, сливат се и уличката, на която живеят, им завижда, създава интриги и следи през сандъчетата с мушкато.

При нас не е така, ние отчуждено се съзерцаваме и дори сме си мислели да се напием сериозно и вместо аз да стругувам крака за масички, а тя да се превръща в още по-голям бисер между стените на мидата си, да крещим, да се унижаваме с неприлични истини, да трошим и да си изневеряваме.

Но спорт.

Така трябва. Нататък през деня вдигам още колони в този храм, на нея – едно нещо поне – доставят удоволствие уредите, огънати спрямо нашите тела, заточват ни още, прочистват ни, подготвят умовете ни за вглъбена медитация.

Науката ми ме кара да иронизирам тези неща. В нас има механизми, които ни предопределят. Но защо да не се изрепчим малко!

Ако търсеше други тела, ако искаше да ми избяга и да мърсува другаде, освободена от нашия ред, от постигнатото плато, откъдето се открива гледка към океана, към известността, наградите, примамливите предложения да приложа науката си другаде, в по-задълбочена степен, дори да бъда овластен така, че от решенията ми да зависят държави и съдби, бих се чувствал облекчен.

Тя стои до мен.

Разбира се, мога да постигна лесно всичко това като всички други наивни прозрения на века ни. Отхвърлям го. У мен няма суета, нито порив да спася човечеството. То няма да се спаси по начина, по който се надява. Оцелява генът, това е. „Оцелелият ген“ – така се казва една книга която написах на разбираем език – и той може да пожертва всичко у човека, включително и самия него.

Един приятел се шегуваше, че мога да организирам курсове за пророци на Сетния ден и за вещатели на Новата епоха и Новия човек…

Ха-ха, защо не! Не съм някой мрачен темерут. Би могло отлично да се организира от огромен хотелски комплекс и всички средно неинтелигентни и донякъде умни гости ще застиват с диетична сода в ръка от предполагаемия плазмодий, наследник на човешките предели, галерията Уфици.

Това е надалече. А моят син трябва да се роди и живее сега. Няма все да дялам, слепвам, нутвам, сглобявам до безкрай сандъци, ракли, скринове, шкафчета…

Те не ме продължават както искам, те ме съобщават, споделят ме с приятели, които с радост ги приемат като подарък, държат в тях суетните си вещи; в Швейцария видях в ъгъла на ресторант гардероб с надпис всред изписани рози – „1837“. Не го изгорили хората, както бихме направили ние след смъртта на баба си, за да го заменим с талашитен, не, запазили го, стиснати, държат в него вилици и покривки. А горе, в дъното на коридора – друг такъв, там сапуни и чаршафи държат.

И ще издържат и до 2037 и до 2137. Дървото е с висок коефициент на вечност. Затова не искам аз дете-индиго, което ми се струва подозрително безпогрешно, като маргарина.

Само ще подпомогна нашето дете така, че да е 80% мен и 20% нея. Тя има чудесни качества.

Тя не е само безразлична към мен, вкаменена, неразличима, вградена сякаш в Перперикон или Стоунхендж, нейното съществуване не само обвинява пластмасовото ни изобилие и ситост със съвършенството на естествеността, все по-рядка и неоценена – нейната впечатлителност, способност да прониква дълбоко в същността харесвам много. Навярно тя и в мен се е спуснала дълбоко, почти до дъно, до тайната игла в яйце, в която е скрита истината и животът ми.

Какво друго да прави, докато трае сексът с мен, тези каменисти нощи, които тя се старае изпълнително да осъществява не като примирен участник, а активно, посягащо, хищно – и все пак може да се спуска в мен.

Защо?

Порядъчна е.

Знам как ще вложа всичко това в нашето дете. Нашият зареден с бъдеще ембрион. То ще съм аз, но подобрен аз.

Нали това работя, тук са откритията ми, владея като своя лабораторията, където експериментирам. И не е имало нито миг, в който изведнъж да ми е омръзнало, да ми е втръснало, да съм се почувствал притиснат от мирова скръб, отчаяние, готовност да се предам на времето, стихията.

Изобщо не ме интересува, че нарушавам хода на природата, на Бога, на пророците, на детерминираните подскоци на еволюцията. Не създавам Франкенщайн или Голем, хомункулус, личен философски камък, не, това си е природа, естествен ход.

Разумното не отменя стихийното, то го възсяда и препуска напред без да отменя законите му.

Не споделям с нея, тя не знае. И все пак не съм й отредил само ролята на кошница, която да отнесе по реката бебето Мойсей до дъщерята на фараона. Аз се отнасям към нея с почит и съм й отредил и почетна функция – да съхрани оживените ми надежди и да ги вплете през себе си в детето ни.

***
Ето това е. Знаете вече. Щом го знаете, значи се е случило. Избрах заливчетата на прекрасен малък гръцки остров. Струваше ми се символично. Слънчевите древногръцки предположения, далечното зазоряване на Европа, пустинното спокойствие, което тя обичаше.

Елементарното мислене би предположило, че ще се занимавам с цвета на очите му или формата на носа му. Е, в чест на нашата почти частна Аркадия го направих типично гръцки.

Дреболии.

Направих го здрав като елмаз. Направих го способен да се ориентира, да разсъждава, да се отнася с изводите като с непослушни деца и да се забавлява с тях. Направих го романтичен и делови, способен да се радва на есенните листа и на необозримата структурираност на квантовия свят.

Как се носят дните ми! Вече се занимавам със съвсем други неща от моята област. Имам още време.

Тя остана на оня остров, край прозрачните му крайбрежни води, все спокойни и проснати до хоризонта като нея и нейните мечти.

Казах й какво съм направил с нашето дете. Прие го – не толкова трудно, колкото замислено. Бъдещето не я занимава и развитието на експеримента ми следващите десет милиона години й е безразлично.

Обича детето ни с днешната му съдба и радости.

То не може да не бъде обичано – и като всяко дете, и като неосъзнаван от другите шедьовър. Нещо непреодолимо тегли към него. Знам какво, но си мълча.

Една мъничка зигота ще промени света. Малък агент, траен като синьозелените водорасли.

Съзнавам, че съм неприятен тип и може би ви дразни, че ви водя към хубав хепиенд. Мога да се опитам да ви успокоя с две неща. Не зарязах дърводелството и инструментите си. Още на острова започнах да се уча да правя лодки. Те са нещо като сън по отвъдното и неизследваното.

И ще умра от рак скоро. Това е второто. Има и по-гениални от мен, и по-добри.

Разчитайте на тях.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Ива Павлина // 13 сеп, 2014 //

    Брилятнто! Рядко ми се случва да чета нещо и да ми се прииска да си намеря лист и молив r да препиша някой пасаж:) Не разбирам защо го правят другите – вадят, преписват и подчертават, … но тук и на мен ми се прииска:))!

  • Ива Павлина // 13 сеп, 2014 //

    Брилятнтно! Рядко ми се случва да чета нещо и да ми се прииска да си намеря лист и молив r да препиша някой пасаж:) Не разбирам защо го правят другите – вадят, преписват и подчертават, … но тук и на мен ми се прииска:))!

Коментирай