Public Republic Art Studio

Пухче от топола

27 юни, 2014 от · Няма коментари

Роман Димитров

momiche
Снимка: Marlies H.

На Ива

Постигна всичко моето изкуство!
Шекспир, Буря

Искал съм да бъдем необикновена и извисена двойка, излъчващи симпатяги, сякаш онези необикновени баскетболисти и баскетболистки, които влизат някъде и на всички им става високо и силно от излъхващата доброта и физическа плътност на тези хора.

Ето че се спъвам.

Това е от студа. Няма я въобще, няма я в частност и поотделно. Там, на оня стол, не е метната съблечената дреха… Аз бродя нататък, хайде пък сега нататък, в другата посока, защото пиене и разни… мисли.

Не че плета крака, чувствам ги изтръпнало освободени от мен, влачат ме те по мокрите улици срещу вятъра и разхвърляните снежинки. Водят ме все пак към къщи. И те не са достатъчно пияни, че да не съчетаят тъжовната и равносметваща разходка с нахлула откъм трезвостта нужда да се прибера у дома и да се наспя.

Вървя, раз-два, клатушкам алкохол в корема ли, в главата ли, в краката ли, не знам; двамата бяхме високи и силни, аз – младият гений, велуренонебрежен и джинсовобрадат, ха! И тя с развените поли, как крачеше само! Приближаваше се, беше някъде наблизо; и ми се струваше, че с всяка крачка към мен се променя, превръща се в друга форма на същото съдържание, в различна истина за себе си, предназначена за моята любов. От това животът ми, мислите ми, очакването не можеха да й принадлежат, бяха само парче от съществуването ни, част от крачките й по тротоара, част от имената ни.

Животът й се изплъзваше от прегръдката, ръцете ни проникваха една през друга като насън.

Раз-два, крачи сега натам, към твоя дом, добавяй и ходене по улиците към безкрайното си знание.

Те целите са вече заскрежени и вихрушките снежинки объркват моето разхождане: сякаш къщи, хора и магазини, блещукащи лампички, осветени прозорци, а не те, са се разшавали, размърдали, хукнали да бягат от вятъра и чорлавото ми настроение.

То беше не просто пийване, а алкохол на отчаянието, на печалта. Но не беше изпит тъжно, жално, с юнашко тръсване на глава, с разширяване на ноздри и подуване на челюсти от стиснати зъби.

Не, пит бе този алкохол весело озъбено, със смехове, кикоти, дим, тупане по рамена, с незавършени признания дори – по време на несигурното ставане – в дружба, обич и взаимопроникване в душите… Но всъщност – но значи – някъде отвътре, някъде изотдолу ми е било жалко, ми е било обидено, ядосано и вредно, търсил съм случайна компания и ей на, бродя сега по снега и додавам ли – знам ли – нещо към всеобщата история на нещастната любов.

Или просто диря и спиртосвам, препарирам и развинтвам, ексхумирам и разрязвам нови имена?

„Тя може и да дойде“ – си помислях – „може да бъде любов, речни води, омраза, сгушена котка, тревясала пътека или камък, обраснал с мъх.“

Но влезеше ли, виждах само ръцете й, трепетни ръце… Погалващи ръце, ръце-обвивници, приглаждащи косата или посегнали към чаша, ябълка…

Но целият съм в сняг, крача през нощта към къщи, където и да е това и може би затова е трудно да избера най-важното за премисляне. Може би трябва да кажа за предумване, за обдумване, за ословесяване… Защото съм с думите, откривам нови неща тъкмо в тях, най-познатите, похабените от употреба, от произнасяне думи – и с тях преправям мисълта си – не, по-дълбоко, създавам нови връзки в съзнанието си, във възможностите си: да речем, като се вникне в структурата и етимологията на на глагола „летя“, като се открият всичките му връзки, просто може да се полети. Поне аз мога да го правя. Лесно е.

Но крача, не летя.

А тя се приближаваше, намираше се наблизо, беше свързана с още толкова чужди предмети и хора, тя отваряше вратата и влизаше, тя имаше да споделя толкова много, тя се приближаваше към мен, тя имаше да скрие толкова тайни, миришеше на студ и сняг.

На стола беше мятана съблечената дреха, телата се прегръщаха, сливаха – изопнати и издължени като жирафи, сякаш в търсене на друга протяжност. Казвахме си думи на обич и примирение, притваряхме очи заради целувките и бъдещето.

Така беше. Бях изградил незаселено с чувства и събития убежище, там се приютявахме. Значението тогава беше „красота“.

Там търчах с моята наука, със знахарските си фокуси, с езиковите си вглъбявания, с психолингвистичните си експерименти по повторното съзиждане и раззиждане на Вавилонската кула, а сега крача към моя дом, на другия край на града. Нейният прозорец може би дарява задрямалите улици, безсънните дървета, закъснелите минувачи с още малко светлина. Тя е там, у дома си, далече. Значението е „далече“.

Това е нейното име сега, когато крача към своя дом, когато прекрачвам отвъд границите на едно събитие, когато хоризонтите му се загръщат зад мен в точка от миналото, в име от миналото.

Но всяко име е спомен за нещо повече от днешното, вчерашното, утрешното – аз търсех в нейното скрития ореол на същността й, тайната наука, затворена в него.

Аспирантино-филоложе, заврян в ностратическия речник, как ще оглозгаш нейната отдръпната ръка?

Ти летя, езика си обърна на психокинетична вълшебна пръчка, подреди тъй думите според наставления и формули, правила и поучения, че научи ръката си да изтегля линии неумолимо като Рембрандовата; и пробудените сили се блъскаха в теб като слепи великани. Чак възбог вдигна кулата.

Крачките напред, домът ми нататък, нощта, снежинките – са постоянните неща. Раздиращата енергия на знанието, пробудено в езика и върнало се като бумеранг в мускули и жили.

Но не е ли моето богатство убога нищета? Убого нищ бе – и това е от постоянните неща – чудовищния отпечатък на лицето й, одран с Леонардово умение. Случайното и непостоянното бе, което нямах, нямам, тайната, която не се дели и умножава. Имах нея, а трябваше да я откривам и създавам. Не знаех смисъла и началата.

И тя си отиде, сбогом. Вечеряхме в кухнята, нареждах до простите ни истини гордите си духовни резултати. Съчетаваше убежища, глупако, с Вулканова ковачница – ехтяха чукове, пъхтяха духала и разринатите пластове човещина те ваяха в жалък хомункулус… А тя те водеше на морския бряг, показваше ти някоя звезда, цялата твоя и непринадлежима. Да, тайната е неделимо знание. Натъкваш се на нея и си нея.

Дългата зимна нощ е на привършване. Наоколо е още тъмно, от мрака извират нови снежинки, но вече са се пробудили и се множат дневните шумове, денят идва по зимному мъчително и неопределено. Изминах дълъг път, в срама потъвах, от бездната зовях, а е само прагът на истинското гмурване. Колко ли трябва да изкрача, та да се натъквам на тайни и опит. Мога да летя като птица, но не летя, а ходя, защото не знам защо летя. Защо птицата лети, а не се смее? А не плаче?

Нататък, отвъд моя дом, когато дойде пролетта, ще се върна наистина назад, ще бъда река, ръка, пухче от топола, стол, електричество, улично куче. Ще узная всичко така просто, както съм обичал, обичам. Ще я погалвам, може би.

Ето, вече е ден и съм съвсем близо до дома, минувачите са повече. Изведнъж гледам, оформената пътека под краката ми не е гладка, утъпкана, като всяка такава пъртинка в снега, а е на редуващи се долчета и хълмчета. Една такава вълниста пътека. Защо, като отдолу, тротоарът, знам го, е равен?

Трябваше само да се обърна, за да разбера: няколко метра назад имаше дупка, всички минаващи я прескачахме с една по-широчка крачка. И от ръба на тази дупка всички ние, тълпата, тръгнала на работа, намусени, недоспали, вървяхме, всеки за себе си, но всички заедно – в крак. От ръба на дупката, колко метра нататък, всички еднакво стъпвахме в долчетата и не стъпвахме по хълмчетата.

Тях само чудовищата на задрямалия разум ги бяха поразтопили с огнен дъх, а децата и гигантите ги бяха позаоблили малко.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай