Public Republic Art Studio

Из „Планетата на щастието“

14 юни, 2014 от · Няма коментари

Любомир Розенщайн

ros1
снимка: автора
От изложбата “Рила. Живата планина”

Думи за медитация

Представи си, че се намираш в абсолютна тъмнина. Нищо не се вижда в мрака. Няма нищо, по което да се ориентираш. В абсолютната тъмнина няма посока. Няма накъде да гледаш, защото няма къде; и ти не знаеш къде си и докъде си, и губиш представа дори за собствената си форма в пълната липса на пространство за формите. Няма значение колко висока е и колко широка е, и колко дълбока е абсолютната тъмнина. Скритото в нея е непостижимо. Нещото, което не виждаме, не съществува. Нещото, което не вижда, също не съществува, защото няма как да определи границите си.

Представи си тъмнината в себе си. Когато затворим очи, минава време, докато изчезнат последните проблясъци отвън. А когато отвън няма проблясъци? Когато навън е само тъмно: колко време ще продължи вътрешната съпротива на спомена за светлина, преди и той да угасне?

Но как да си представиш нещо, което няма образ? Откъде започва и как се изразява усещането за тъмнината? Има ли допир нещото, което няма форма? Студено ли е или топло? Гладко ли е или грапаво? Може ли да има миризма невидимото? Или звук? Или звук?

Ако от тъмнината изплува една-единствена дума:
м и р о з р е н и е.

Мирозрение.
Изведнъж всичко се променя, защото тази дума носи светлината. Първо – един само лъч, но той стига, за да отвориш внезапно очи и да видиш посоката.

Мирозрение.
И ти можеш вече да се завъртиш натам, накъдето грее лъча и да се опитваш да проследиш неговия безкраен път към хоризонта.

Мирозрение.
И ти вече не си невидим, а този,който носи зрението; и снопът светлина става все по-широк и все по-ярък, и все по-наситен, и все повече измества и измества тъмнината – докато я отмести цялата и всичко наоколо придобива своите форми, и всичко в далечината придобива своите форми и очертания, и цветове, и отблясъци, с цялата игра на багрите…

И ти можеш да се завъртиш и да се въртиш, и във всички посоки на света е светло, и светът е светъл, и ти можеш да затвориш очи и да запазиш тази светлина, и да отвориш очи и да я пуснеш отново в себе си, и да я върнеш отново на света като изречеш – няма значение на глас или наум, няма значение тихо или като извикаш… Ако искаш, изреви я; ако искаш, изпей я; ако искаш, само си помисли, че го правиш, или си представи как я пишеш като първолак буква по буква на дъската и с шепот изговаряш отделните букви, защото още не си научил тайния им код, който ги превръща в думи, които преобръщат света – но ти го учиш сега:

М и р о з р е н и е

И това променя не само теб, а и цялата вселена, която се подчинява на космически енергии, събрани и запомнени в думите. И всеки път, когато ти се стори, че си на тъмно, че гледаш и не виждаш багрите; че гледаш и не виждаш формите; че търсиш и не виждаш посоката, спомни си за тази дума, която има вълшебната сила да върне нормалния ред на светлина и далечни, сияйни пространства.

Мирозрение.

ros2
снимка: автора
От изложбата “Рила. Живата планина”

И ако свят, в който не виждаме, е тъмен, как ще изглежда светът, в който не дишаме?

Един свят без движение. Един свят на застинали форми, в който не даваш нищо и нищичко не получаваш. Това не може да бъде един свят. Без единение, без непрекъснато преливане на енергии, непрекъснато преминаване на формите една в друга и промяна на границите. Как ще се чувстваш в свят, в който си абсолютно неподвижен и целият свят е абсолютно неподвижен – подобно на влечуго, което е загубило лятната си топлина и не може да се помръдне – с отворените си неподвижни очи – където дори и сенките не се движат – като статуи… И облаците не се движат, защото дори вятърът е енергия; и сърцата не се движат (ако това ти напомня приказката за ледените сърца. Опитват се и не помръдват.)

И тази застинала, заснежена пустиня, може да бъде върната към живот само с един дъх:
в д ъ х н о в е н и е

Вдъхновение.
Изведнъж всичко се променя, защото тази дума носи движението на подарената на света енергия, която задвижва парната машина на живота.

Вдъхновение.
И твоят дъх се превръща във вятъра. И небето започва да дава дъжд на земята. И в земята зърното започва да кълне и се раждат плодове, и тяхното най-удивително разнообразие подхранва и поддържа живота в неговите най-удивителни форми и прояви, и звуци, и миризми, и усещания. Дъхът те докосва отвътре и усещаш…

вдъхновение
И сърцето ти бие и разнася енергията на кръвта дори и до най-далечните клетки, и ти поемаш въздуха за да го стоплиш и да го върнеш навън, и ти си част от цялото: и вземаш участие, и имаш своето място и своята задача, и своето право в този огромен, нестихващ, никога неспиращ, припиращ кръговрат на движение и даване и получаване, и казване и чуване, и вдишване и издишване, и докосване и отдръпване, и приближаване и отдалечаване.

Вдъхновение.
Ако някой път – дори и за кратко – ти се стори, че всичко е застинало и никога вече няма да се размърда, и сърцето ти се е уморило от това не-спиране, и ти самият предпочиташ да спреш и повече да не тръгваш, и повече да не протягаш ръка, и повече да не обичаш – затворен в кулата с леден, кристален въздух, където никой не издава дъх – повтори бързо това магическо заклинание. Повтори смело това магическо заклинание. Промълви само:

вдъхновение.
И отключи отново пространствата си към вечното движение.

Може би можеш да си спомниш как изглеждат немите филми или рекламите на изключен звук. Дори пълен с цветове и движение, светът не е цял, когато нищо от него не може да се чуе. И ние можем да се опитваме да запълваме тази празнина с вътрешните си гласове или със спомена за гласове и звуци, но какво би било, ако и тях ги нямаше или просто никога не ги е имало? Какво е да живееш на планета в абсолютна тишина? Без атмосфера звукът не се разпостранява и всичко потъва в безмълвие.

Ние дори не се замисляме колко изключителна, колко невероятна е възможността да имаме какво да слушаме… Да слушаме… и да чуваме…
Но какво щеше да е едно онемяло небе? Една онемяла гора? Танцът без музика? Едно пространство без никакъв звук – нито смях, нито песен, нито вопъл, нито въздишка. Какво щеше да е, ако не знаехме как звучат думите и си служехме само с тяхното изписване?

Докато не изпишем думата
В ъ з г л а с

Възглас.
Изведнъж всичко се променя, защото тази дума носи силата на ехото, трептенето на звуковите вълни и мелодията на океаните и танцуващите от радост делфини.

Възглас.
И ти усещаш как звуците те изпълват и всеки звук има своето място в тялото, своята зона, своето прибежище.
И ти отново можеш да съединяваш звуците – в дума, а думите – в шепот, и в песен, и във вик.

Възглас.
Е тайният ключ на връщането от света на тишината в света на словото; от света на мълчанието в света на звуците и музиката; от планетата без атмосфера – на нашата планета, на която дори дишането е издаване на звук.
Ако някой път ти се вижда, че всичко мълчи; че всички мълчат, че никой не ти казва нищо и никой няма нищичко за казване, и ти не можеш да отвориш уста – ако слушаш и искаш да чуеш, но не чуваш – събери всичките си сили за думата

Възглас.
И дай воля на гласа си, който да запълни тихите, онемели пространства.

И аз искам сега да повторим заедно трите думи за медитация. И ти можеш отново да повтаряш и да слушаш звука им, защото думите не са просто подредени букви. Ние сме свикнали да боравим с тях и в този навик не се замисляме, че думите са облечена във вълшебни дрехи енергия и най-силното достъпно ни средство да променим себе си и живота:

Мирозрение.
Вдъхновение.
Възглас.

Зрение.
Дъх.
И глас.

Първа електронна публикация.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай