Public Republic Art Studio

Непостижимото битие на зелката

18 юни, 2014 от · Няма коментари

Роман Димитров

geri
Снимка: kaiser_t

Как скромна е каляската, понесла
душата на човека.

Емили Дикинсън

Семейство Сретенкови се събудиха втъкани в инсталация на художничката Гери Самоковлийска.

Нахакано, нахъсано маце. Питие: облак. Цигара: с палец и среден пръст.

Авангардистка, та дрънка.

Герито от дете се чудеше на приказката за зелката и краставицата от Лафонтен, в ония книжки с красиви илюстрации: отишли да се къпят, Краставицата – цоп! – във водата, Зелката се събличала безкрайно бавно, лист по лист. Краставицата я чакала-чакала, накрая настръхнала и оттогава: на тия пъпчици-брадавички. Хубаво. А на зелката какво й е останало от това събитие – завинаги?

Завърши академията – в ателието професорът чукаше по картона й с ухото на Давид, даваше я за пример: “На гипс, на гипс!” – другите Давидови уши нарисувани, нейните – все едно от гипс направени, звук се чува, такава ръка, а де!
Герито обаче, с тез ръчички, ей ги две, реши да разбере какво става със зелката.

“Тука корнишон се къпе – леля Зелка се съблича, Герито – на кълбо, ще извади зайчето!” – си пееше и за начало обели един картоф. Същност, ясно. Махаме обелката със соланина, отдолу пюре, Герито го обичаше със сметана. Обаче при зелката не е така, при зелката никаква същност не остава.
Оттук тръгнаха нещата.

Тръгнаха отдалече. Гери разсъблече, отгърна, разопакова, разпофичи, раздра, проби, разкопа, отпуши, разглоби, откачи, разсея, обели, развинти, олющи, разчопли, свлече, разкопча, отгърна, разголи, съдра сума ти предмети, пейзажи, доброволки, себе си, навита леля, полицай, мутра, плахо гадже, събраните съчинения на Чехов, щото със суперобложки. Честно казано, зелката се съпротивляваше. Зелката, както влизаше в хепънинга, така излизаше от нея и според Герито хитрият Лафонтен нарочно насочваше вниманието само към краставицата.

И Сретенкови – точно в нейната инсталация се пробудиха надолу с главите, а стихиен механизъм ги развърташе по сложните орбити на Клавдий Птолемей из просторен апартамент, превърнат в ресторант за свои хора. Клиентите бяха приятели, които си поръчваха на барчето в кухнята, понякога помагаха да се измият съдовете и седяха в хола по везани възглавници на лекьосания под.

“Трябва да си изциклят паркета!” – помисли първо Андрей, виснал надолу с главата в умело забавян каданс на двоен тулуп. – “Дъбов е, мама им стара!”

Клиентите регулираха през компютъра някои движения.
Избираха и подходящи емпетройки.

От ъгъла си Гери мрачно следеше с облак в ръка, как, като се обръщаше надолу, роклята на г-жа Сретенкова се премята и скрива главата й. “Може и да има нещо в това” – ядосваше се Гери. – “Главата й се скрива, но й лъсва задникът. Бели гащи на лелка. Пърформанс “кълбо напред”.”

- Откъде се взеха тия, бе? – питаха наоколо.
Цъфна Тейчето, нарамена с текущ окончателен любим, асистент от университета, но плешив, обясни, че Емо й е комшия. Емо стоеше прав и ритмично му се дигаше сгънат в коленете ту единият, ту другият крак. На кръгъл час се навеждаше в поза “везна”. После вече се въртеше около оста си. С орбитален спътник един карбуратор.

Тейчето го пожали – не стига че се скапа да му бута в училищната тоалетна и къде ли не, ами бяха ходили заедно и на детска градина. Това споява, изглежда безначално и безкрайно. От време на време го караше да плаща като другите. Заяждаше се, такава. Понякога имаше порив да му върне всички пари, дето й е дал за шнорхели, бутала и джойнт, представяше си, с думите: “Купи си велосипед, много е секси също!”, ха, ха!

Той си беше секси, дори на един крак, не като чичо Щрък, тя му викаше чичо Щрък на чичо Щърк, похотливия асистент.

Тейчето наля уиски, даде му го в устата, ама нарочно леко му отдръпваше чашата, докато пиеше, за майтап. Тегли напред устни, като камила, ха, ха!

- Добре де, не се ебавай с мене! – сърбаше и лочеше той.
- Ти тука на договор ли си бе! В смисъл, да идвам и аз да ти гледам шоуто!
- … сеира….
- Леле, леля Вени, ако й показват циците после, ще ме изкефи! Аз само неква такава ще я гледам, ей такава – и Тейчето зяпна да покаже как ще гледа леля си Венета, която я черпеше с едни кремчета на времето, завиждаше й кви големи цици има, нарече я леля Цица в дневник с около осем записки. Но беше с катинарче и много я кефеше да си го има. Тя обичаше леля Цица. Леля Венета. Искаше да е като нея, цици, хубаво, ама да е като нея.

Естествено, всички мъже (и Емо точно когато правеше везна), на секундата се възбудиха при вида на зиналата й с невинност, каквато не притежаваше, устичка. Тя още по-естествено знаеше това.

“Абе тва си е прост просташки секс бе, нищо друго – къде са големите работи, Париж, Париж, убиец и баща, Дизи Гилеспи ще си пръсне бузите с тоз тромпет и нищо не се случва! Още малко и ще се чете като текст, сюжети ми се появяват…” – на Герито й идваше да се заоблачи с облаци, както тя си знаеше. – “Да приказвам ли с тях, откъде ми дойдоха на главата! Айде сега – инсталация с полтъргайсти. Май ще е по-добре на Чарли Паркър да наблягат. Тъкмо домъкна Тейчето този катил да каже някоя блага приказка… Сигурно няма четирсе и вече мирише на старец, напикава ли се, какво, ще каже, че това смущава позицията на гледните точки към цялостната конфигурация в пространството…”

- Андрей, нали си инженер бе, направи нещо! – упрекна го жена му, в аксонометричен заход към него. – Защо трябва да преживявам как точно кранистка-неудачничка пада от кран?
- …Като си просто неудачна учителка!
- Аз ли съм неудачна учителка! – изкрещя тя.
- …не казвай нищо за училищните олимпиади, моля те…
- … и как министърът ти казал браво! – това вече Емо, тоя лонгур, тоя моя!

От едни възглавници наблизо изръкопляскаха. Гери наостри уши и се отказа да си налива оттатък ново облаче ле, зелено. Ама чакат зелката да се разсъблече, тва е, покриват се с брадавици.

- Казвам ти, че когато в къщи се случва нещо очаквано, празник, или каквото там, се радвам, и ми става после досадно, не мога да изтърпя, а тука ми е идиотско, но след това съм щастлива…
- Тук, на залез-Венета, си щастлива, така ли?
- Да… изгрявам, залязвам, въртя се като тирбушон, има сигурно логика. Ние не си казваме нищо, нали?
- Ти не ми казваш нищо. Аз ти казвам.
- Когато си гладен – признаваш всичко, да. Казах ти да се погрижиш за детето!
- Ами тя е Тейчето тук, кърти мивки, цепи мрака, всичко е точно! – двамата се засмяха. – Споко!

Но повърхностният либерализъм не ги устройваше. Него го потискаше интелигентността на машинарията, откриваше хитрините в нея, синджири, трансмисии, червяци не бяха наслагани как да е, варелът, където от време на време перчемът му се топваше в зелена смрад, беше точно синхронизиран. Всичко само се преструваше на случайно, старо, ръждиво и събрано от кол и въже.

Нея я дразнеха смазките по машинарията – миризмата, цветът им. Като дете се возеше по въртележки и влакчета на вехт Луна парк и запомни, че цвръкналите тук-там лъскави черни смазки развалят магията: морякът-удавник и двата октопода си налитат на гърдестата русалка, но тя гизне неубедително из ръце и пипала, изглеждаше, сякаш туй лелче просто се мота на пазар из пенливите стихии…

“Затова взех аз, че станах учителка, мамка му, ей ме как се нося като из Празника на буквите! Тука цъфнах, вързах и полетях – ей го, това ще е, това, дето кърка като каруцар, кое друго ще измисли нещо по-малоумно, все едно – взривен кабинет по трудово, то ще ми казва на мен как да се движа и накъде да отивам. Никъде не отивам, никъде не ми се ходи. Нищо не искам, детето да е добре, да си купя онова, как се викаше, маха ти целулита, стяга ти задника, както викат моите мили идиотчета: “стой, та гледай, не е истина!”

А на тая й виси задника, ей на! Още няма 30 години и виж я на кво прилича – я гледай Тейчето какво дупенце стегнато, каква рибка е. Тая ще роди грозно дете, ще се спити и спихне, като на свекърва ми крем-карамелите, ха-ха.”

- Госпожо, да ви поръчам нещо, искате ли?
- Че аз нямам ли разкрита сметка тук, в това скапано заведение? Като гледам как иначе ме носите на тепсия… Дай три кафета в тубички за астронавти, хайде…
- Ама не… нямате… – пък Андрей и Емо точно в този момент бяха отвъд хоризонта.
- Виж какво, момиченце! Да ме свалиш от този… от този – за пръв път в учителската си практика не намери сравнение на секундата.
- Седмокрил петохуй – каза Тейчето, която се беше приближила. – От един виц. Ти ли го направи? Бати заварчика, бати шлосера, немам думи! Къртиш мивки!
- Бегай се бе! – махна с ръка Герито и съжали, че не се налюска, както мислеше. – Осъзнай се!
- Той ми е гадже ма, кифло! Ти ще ми кажеш!
- Ама вземай го, барабар с тия там!
- Те са му родители!
- Ми кво правят тука?
- Аз ли да знам? Аз тука съм дошла да се кефя, и на тебе ти правя услуга, зелка за кукуригу, сещаш ли се? Това е!
- Свали ме, Тейче, коя е тази? Да ме свалят и да си ходим!
- Не мога, госпожа, инсталацията е програмирана, четири дена ще работи… Не мога да я спра. Имам договор.
В това време изгря главата на Андрей.
- Вие ли сте на тази хрумка авторката? Говежда перисталтика? Работилничка за вечни двигатели?
- Аз си я промоцирам, аз си я курирам, аз съм си я курдисала! Да не съм ви канила тука? Нито съм ви включвала в инсталацията, нито съм мислила….

Андрей вече минаваше във фаза втора четвърт, Венета залязваше. Телата им се доближиха във велико противостояние, а по главата на изгряващия Емо се случваше карбураторно затъмнение, причинявано от постоянния му спътник.

Герито изкрънка карбуратора от един мръсник, само като си помислеше, й потичаше носа от погнуса.

- Всички ни е яд, на всички всичко ни е провалено, обаче хората, гледам, се радват…
- Ало! – един насвяткан вече, – дай го по-разкършено!
- Гледай го, педалът, вързал кънките! Вместо да преживее пространството ти, за да попадне в него, той баджаци зяпа! Къде е плацът за алкохолици?
- Гери, да го мачкам ли? – един някъде от дъното, “Винаги готов!” – ама отсвирен отдавна, от периода на картофа още.
- Не искам побоища тука! Седи и си пий! А това сега кой го каза? Абе гледай си масата бе! – кресна тя, защото оня все пак почна да се надига – Седи си на възглавницата!
- За преживяното пространство ли? – уточни Тейчето. – Той го каза – и посочи чичо си Андрей. Чичо Андрей й намигна иззад пространството на няколко кофи.
- Аз чета вестници, госпожице, новини гледам. Някаква саморазрушителна сила да бяхте заложили, да ни взриви накрая и да се свърши, мача изпуснах, вечерята засъхна…
- Всичко се задвижва по определена траектория, но после вече са въведени случайни процеси.
- А аз защо случайно не се озова ей на ония възглавници там, в дъното?
- Защото искам да се преодолее статичното състояние, затова!
- Андрей, тази е луда.
- Аз я познавам – каза Тейчето вещо. – По принцип не е луда, едно бивше гадже я подлуди, не я пуска…. Ей там е – ей го….
- Трай, говоря с хората… Ти вземи твоя го нахъсай, да не гледа като изоран суяк!
- Споко, идиотче. Обеща, по принцип много думички знае, честно! Тих бял таратор се лее… Сещаш ли се?
- …. весело шуми – бум! – довърши разочаровано Герито, беше си им парола. – Действай, идиотче!
- Емо, това не е честно, чуваш ли ме, нишесте, така си е! Ти Герито не я познаваш, виждал си я само. – Тейчето го докосна по носа с пръст. – В смисъл, срам ли те е бе?
- Къв срам, къв храм, Герито ще я изям, грис-халва се сваля на салам!

Тейчето пак го пипна по носа. Марширувай си тука и умната!

- Какво да правим, какво да правим, Вени, в живота ни има поука… И сега, покрай тия шарени кофи, хората ще си кажат – не е лошо в югоизточните квартали. Цените на имотите ще вдигнем.
- Даро, Даро… Няма поука… Не ни питат те, гледат ни…

Из ресторанта понаправиха главите, в другия му край важният футболен мач предизвика най-сетне асистента да потърси контраста между шумната визуална среда, която ни заобикаля отвсякъде и предизвикателната сетивност на Герините дисонансно-разголващи двигатели и орбити.
Напикан-не напикан, на Герито този можеше и работа да й свърши. … весело шуми – бум!

Позволи да й забъркат облак.

Тейчето и тя си смукна уиски с Ред Бул.

Спуска се изведнъж напред от възглавницата, пролазва към Сретенкови на четири крака и първо само наоколо разбират, че няма бельо, а после това става ясно вече на всички: стъпва на гърба на Емо, катери се маймунски към зенита на инсталацията, заплита се във въжа с нанизани консервни кутии. От епицентъра към края на ресторанта застиват на компании.

Крещи от бизан-мачтата “Е-ооооооо!”, хлъзва се назад, залита, цопва с крак във варел със зелена боя, вади го, тръска го, изопнат напред.

- Е-ооооооооо! – Двамата най-глупави гости на събитието ръкопляскат, но се засрамват и става тихо. Притракват зъбчатки и червяци, плющи трансмисия, навява топла вяра, стичат се капки лъскаво-зелена боя, ще има ъглов удар.

Пленниците на инсталацията извиват, колкото могат, глави, после очи, приличат на уплашени запрегнати волове. Тейчето си дръпва надолу поличката и виква:

- Гери! Земя на хоризонта! – единия от двамата най-глупави присъстващи е нейният плешив асистент. Той се изправя потресен, неизвестно защо чисти с длани трътлестия си задник. – Гери! Ляво на борд, три пъти картофки със сирене, курс на северозапад! Тих бял таратор се лее!
- Ест! Курс на северозапад! – дудне примирено Гери. Ей това е сама да си си куратор. Е, движение, кулминация… Мижава съм, умна съм, натюрморти с дини да взема да продавам…

Тогава точно, с разлика от петнайсет секунди, изгряват главите на Андрей и Венета, зелената боя прелива от канче в канче, отгръщат се дверите на гардероба, Емо се накланя за везна.

Образуват, тъй да се каже, пространствена композиция, която по особен начин можем да свържем с конструктивизма.

- Знам ви аз какво искате тука! – виком се провиква Тейчето. – Цял ден да се катеря и вие да се дзверите! И да е в забавен каданс, плийз, плийз! Тих бял таратор се лее! Ама като не ме е наела Герито? Като е да изчукам някой ръб, ето я, ще цъфне да каже ментовка, ама като е да ти свърши работа, се крие в миши гъз и затова сега ще я навра в кучи!

Хваща се за една кобилица, диво раздрусва цялата инсталация, главите на семейство Сретенкови се лашкат насам-натам.

- Гери, че си проста – проста си, ама чак пък толкоз! – то ясно Зелката какво е получила, ясно какво е останало!
Всички се разшумяха – весело шуми! Герито се разкрещя – за катарзиса, за проекцията!

- Стриптийз е правила!
Зелките винаги правят стриптийз! Като мене – Тейчето хвърля тениската си нагоре. Гърдите й бяха малки и съвършени, както знаеха повечето тук и предполагаха малцината. Никой нямаше такива гърди, нежна белота, оформени зърна, розови алвеоли, четири измерения.
Джазът на тялото, песента на алабастъра, истината за кълбовидността на Земята, сплескала под себе си китове, мощта на половин сантиметър нежна плът, притисната от полата малка гънка, която да се влее в ужасяващото спускане към скрития Маелстрьом. Ограничен от щръкналите кости на таза, заедно с тях се издига едвам-едвам и също полита надолу, натам все, като ленива вълничка, атлазено коремче.

И веднага, без да губи време обърната в гръб да развърта дупе, ужким в изнемога и колебание дали да сваля още, хвръква поличката, избуява средоточието на желанията, прическа на разклонени розички, нацупени бисерни устни.

- Щеше да е корал, – съобщава надолу към Емо с нормален глас – но избрах карфиол… – и прогласява: – Какво като е цветно зеле! Какво като е карфиол! Всичко се задушава, всичко се панира!
Ни слух, ни глас, ни акъл, ни образование, на гол талант я карам! Тих бял таратор се лее! Всичко може да се съблече до шушка!
Зелките правят стриптийз! Ама кой да се сети, зелките не са секси като мене! Тъпанари с тъпанари!
- Стига, Тейче, стига, леля, те не те заслужават тия!
- Лельо Вени!
- Теодора!
- Затова, мръсници такива! Ей затова сега ще ви побъркам и пощуря! Те ми дадоха кутийка от миди, простаци такива! Те живеят на горния етаж! Те ми подариха… – Тейчето преглъщаше, трябваше й въздух.
- И аз си държа в нея млечните зъби, златца от шоколади и една хлебарка!

Тук се разплака Тейчето и се превърна в момиченце, което още пускат да търчи по плажа голо. Всички се засрамиха, задето вече не ходят по плажа голи. Герито разбра за зелката. Реши да разгръща движения: биволарче тегли за брънка в носа бивол, биволът тегли совалка “Аполо”. Собствениците наляха по едно. Плешивият чичо Щрък се примири, че е единия от двамата най-глупави клиенти на заведението, щом осмисли, че проследяването на ходовите линии и вглъбяването в обемите на ясните им пространства постепенно се превръща в чисто удоволствие. Мачът свърши за нас, разказахме им играта.

Изтекоха водите на инсталацията, заслониха с оранжево и виолетово невинността на Тейчето чрез спонтанен body-art.
И аз там бях, ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече. Нищичко не знам за другия глупак в ресторанта. Той още един път изръкопляска. Нито съм го чувал, нито съм го виждал дотогава. Остава си неизвестен.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай