Public Republic Art Studio

Събота, 24.05.2014

25 май, 2014 от · Няма коментари

Гален Ганев

24 май, Денят на славянската писменост и култура, нетърпеливо ме събужда. По-скоро моят внук, този малък обесник, взривява празника. Страхотната олелия подхранва самочувствието ми на млад и благонадежден старец с вертикална перспектива за бляскаво бъдеще. Боян се върти комично и неистово се кълчи под звуците на една иначе лирична песен (Let It Go /From ” Frozen “/ на Demi Lovato) и мята дрехи и кърпи наляво и надясно.

Обсебил го е главно припевът. Навярно си спомняте края на видеоклипа, когато Деми влиза в една стая и маха покривките от фотьойла и канапето. Напоследък по цели дни скача пред компютъра и крещи на странен английски, дори Жужи се чуди откъде да мине. Но сега котката лежи до менe и кротко мърка.

Жулиета отново е разгонена, всъщност не е спирала да бъде. Странна е женската природа, едва ли е така с мъжките котараци. В другата стая дъщеря ми Лора изтезава цигулката. След безпощадната музикална инвазия и самата тя придобива вид на светица. Предстоят изпити, а проф. Марио Хосен не се шегува. Жена ми мърмори обичайните заклинания и определено има превес над бръмченето на пералнята. Тази нейна дарба е изключителна и женският човек отново побеждава автомата.

Празник, подсладен от неустоимите подправки на семейна идилия.

Братята сътвориха култура и аз-бука, съвременният българин – чалга и аз-скука. Не винаги, разбира се.

Моите ученици се радват предимно на женска компания (учителки и само един учител). Децата неволно се обръщат към мен с “Госпожо”, после неловко спират, споглеждат се, накрая се усмихват. Но и аз им хванах цаката и не им оставам длъжен. Артистично и непринудено се обръщам към “виновното” момче с “Кажете, госпожице”. Спонтанен смях слага точка на недоразумението.

Всъщност в училището възникват странни приятелства, понякога неочаквани. Обикновено между мъжете, които тук се броят на пръсти (директора, охранителя, общия работник и аз).

Общ работник, но специален в изкуството. Защото притежава вродената дарба да рисува портрети. Владее онова рядко умение за проникване в дълбоките пластове на човешката психика. Изобразява и въплъщава с лекота душата на човека и скритите пружини и механизми, довели до едно или друго състояние на духа. Работи предимно с молив, това е негова запазена марка.

Опитвам се да го накарам да рисува от натура, да премине към живопис и пластика, да прекрои и преобрази света, следвайки приумиците на четката. Засега е непоклатим, но не знам докога. Защото се разви и израсна пред очите ми през тези няколко години. Направи две-три изложби във фоайето на училището, получи положителни отзиви от приятели, а накрая за капак на всичко спечели и първа награда от национален конкурс. На специално тържество в София с почести бе обявен за Рицар на четката. Придоби самочувствие и сякаш му пораснаха криле.

Двамата киснем на пейката, обсъждаме развоя на конкурса и чертаем планове.
–Далече ще стигнеш – казвам.
И ето, усмивката бавно поглъща лицето. Онова усещане за осъщественост, макар и закъсняла, напълно го завладява. Една лелеяна мечта, която едва сега придобива контурите на сбъднатост. Защото Илия Арнаудов вече е почти на шейсет.

Вероятно самото усещане за власт променя осанката и походката. Директорът винаги спира колата си пред прозорците на учителската стая, за да ни подскаже своето пристигане и да въведе ред с дистанционното управление на присъствието. Главата му е изправена, брадичката вирната и леко обърната надясно, сякаш малко над шията, което подчертава придобитото чувство за превъзходство, подарено от една вече утвърдена социална позиция.

Понасям субординацията в рамките на допустимото. През изминалите години независимият характер и вроденото непокорство ми докараха доста главоболия, но с времето нещата се успокоиха и сега сме в примирие, почти в хармония. Някога бе завършил специалност пиано в консерваторията, но по неизвестни причини се бе отказал от музикалното поприще. По-късно, около петдесетгодишен, след неуспешен първи брак се бе оженил повторно и сега почти винаги се усмихваше. Роди им се син, симпатично и умно момченце, което израсна в училището. И докато пианото полека-лека се смаляваше с годините, за да се превърне в едва забележима точица, директорският му стол растеше и крепнеше. Човек никога не знае къде ще му излезе късметът.

Да му мислим с Илия… с нашите картини и стихове.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай