Public Republic Art Studio

Четвъртък, 22.05.2014

23 май, 2014 от · Няма коментари

Гален Ганев

Днес излязох в отпуск и сега лениво се излежавам и размишлявам за приятни неща. Вече споменах, че живея в паралелни светове, но в дневника предпочитам да записвам мисли и вълнения от света на спомените и фантазиите.

И ето, бродя из филма “Безсребърници” на моя състудент от полиграфическия институт в Москва Росен Елезов, вълнуващ разказ за разрухата и възстановяването на манастира “Св. св. Козма и Дамян” в с. Гигинци, за съдбата на младия монах отец Никанор, чиято съзидателна вяра преобразява тази духовна обител и напълно я възкресява. Припомням си изреченията, които написах тогава по повод премиерата по БНТ1:

“Вчера гледах филма и се наслаждавах. Особено на поетичните и библейски внушения чрез картините с биволите. Навсякъде великолепен сняг, виелица, а биволите и пастирът нехаят и дълбоко нагазват във Времето, което сякаш не съществува. Биволите и водата, биволът и реката, залезите, изгревите, нощта и това усещане за Края и Началото на Света, за тази пустош като център на Вселената. И човешката топлина в общуването с “животните”, любовта към тях, вкусът и ароматът на млякото като ответна любов, злият поглед на единствената лоша (черна) биволица. Усилието да построиш сградите на манастира и съкровеното признание, че храмът е в сърцето. И удивителната сила на графиката…”

Споделих написаното с Росен и той от сърце се зарадва. Съдя за това по топлите думи в неговия отговор. Привеждам част от тях дословно, защото за мен тези неща са особено важни. Не е без значение да наградиш с вниманието си и да оцениш една талантлива творба, а това на свой ред да бъде забелязано и уважено от автора.

А ето думите на Росен: “Благодаря ти, приятелю… Толкова проникновено усещане за филма, близък до вълненията и намеренията ми, не срещнах дори и в анализите на кинокритиците, които в интерес на истината, доста се поупражняваха… И понеже наистина текстът ти е прекрасен,
то – моля те да го публикуваш на профила си, за да мога да го споделя с екипа.”

Като стана дума за филми, неволно си припомних творбата на Севда Шишманова и режисьора Милко Лазаров “100 години самота”, посветена на творчеството на Габриел Гарсия Маркес, един от най-великите писатели за всички времена. Обаянието на Севда, която бавно и замислено се движи по улиците на Баранкиля и Аракатака, после тихо присяда на пейката с книга в лявата ръка и разтворен чадър в дясната, за да навлезе неусетно в необикновения и вълшебен свят на Маркес, да се докосне до духа на неговата магия, пропита от ухания, багри и причудливи видения.

Дъждът неуморно вали, напоителен и безкраен. Самата Севда е сякаш безплътна, движи се като на забавен каданс, в някакъв сюрреалистичен унес, осанката е женствена, пластичната походка заобля формите и омекотява движенията на тялото, зрялата фигура носи спокойствието и очарованието на безвремието. Тембърът на гласа, дълбок и плътен, се лее бавно и насища пространството с необяснима тъга по минало и бъдеще, по смърт и безсмъртие, възниква сякаш от нищото и отново се прибира там, при чудатите самотници от Макондо.

Може би тя е онази многолика жена на Маркес с безброй странности и превъплъщения. Гласът изговаря собствените й прекрасни мисли, носталгични и светли, преобразени и облагородени от онзи вътрешен огън на преживяното, чрез Маркес и преди него. Защото всеки човек е Маркес, доколкото може, понякога дори и повече. При нея е повече.

И докато гласът на Севда следва своя ритъм, камерата улавя танца на безгрижни момичета, поръсени с цветя от самият Творец. А и самите те са цветя. Редуват се бели пътища и тропически гори и лицата на вечните труженици от Макондо.

После в кадър изниква дойката на Габриел, една съживена мумия с набраздено лице с топлия цвят на естествен пергамент. Тя говори замислено, завръща се в миналото, а живите очи и ясният ум раздвижват чертите и одухотворяват спомените.

И изведнъж искаш да прегърнеш тази жена, тази прекрасна старица, да я притиснеш до себе си, да поплачеш с нея за всичко и всички. И неизвестно защо ти става тъжно за човека, за човечеството изобщо. А после отново Севда, облечена в черно, с черния разтворен чадър и книга в ръка. И библейския потоп на дъжда…

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай