Public Republic Art Studio

Едно стихотворение на Асен Босев, прочетено психоаналитично

21 април, 2014 от · Няма коментари

Росица Чернокожева
Институт за литература – БАН

tuer
Photo: martinak15

В свои спомени Асен Босев разказва следното. С други писатели, на среща с деца, се обръщат към едно палаво момче и го питат: “Искаш ли да напишем разказче за тебе?

– Да – отговаря детето.
– А какво да бъде?
– Вярно.
Разбираме, че да бъде вярно, истинско написаното – това е важно и ценно за момчето.

Бих казала, че вярното, истинското, искреното намираме и в стихотворението “Двете “Аз” на Атанас”. Нещо повече, мисля, че то се нуждае от един по-специфичен, а именно – психоаналитичен прочит. Както се вижда и от заглавието, тук “Аз” не е употребено толкова като лично местоимение, а по-скоро като психоаналитичното понятие Аз.
Стихотворението започва с един кардинален, екзистенциален, може би, по-скоро риторичен въпрос:

Какво ли става с Атанас?
Живеят в Атанас две Аз.
И двете Аз безспирно спорят,
безспирно спорят и се борят.

Виждаме, че на вътрешната, душевна сцена на героя се води една драматична борба. Още в 1901 г. Фройд когато пише за забравянията и грешките, което е в резултат на изтласкването, като защита срещу неприятните спомени, той напомня, че душевният живот е като бойно поле на противоположни тенденции и се състои от противоречия и двойки противоположности.

Тук трябва да кажем, че понятието “Аз” във Фройдистката теория е едно от понятията, чието съдържание неколкократно се променя. В началото, в така наречената първа топика, където се говори за съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано, Азът се покрива със съзнаваното.

След 1920 година в рамките на втората топика, терминът е включен наред с двете други инстанции – То и Свръхаз. Тук Азът е в голяма степен несъзнавано. Точните думи на Фройд в произведението от 1923 г. “Аз и То” са: “Част от аза, само Бог знае колко важна част, е несъзнавана.”
Но да видим какъв диалог се води на сцената. Защото този стихотворен текст може да бъде прочетен като драматургия и в частност като психодрама.

Едното Аз му казва: – Ти
седи си в къщи и чети.

Въпреки, че тук тази част е назована Аз, очевидно е, че трябва да визираме в нея Свръхазът – т.е. тази част от личността ни, където са нашите морални норми, ценностната ни система или това, което наричаме съвест.
Къде е воден нашият герой от другият глас:

А другото го тегли вън:
– не стой в дома си като пън.
Иди на цирк, иди на мач,
а не кълви като кълвач.

На Фройд, наред с многото гениални открития, дължим и познанието за това, че човешката психика е така устроена, че се стреми към изживяването на удоволствие и е склонна да отхвърля импулсите, които биха довели до причиняване на неудоволствие.
Неслучайно произведението му от 1923 година носи заглавието “Отвъд принципа на удоволствието”.

Припомнихме, че трите инстанции: То, Аз и Свръхаз са в постянна динамика. Да видим техните взаимоотношения. От една страна са взаимоотношенията То – Аз, а от друга: Аз – Свръхаз.

Така се раждат знаменитите фрази на Фройд: “Азът не е господар в собствения си дом” и “…виждаме същия този Аз като нещастно същество, което служи на трима господари и е застрашено от три страни: от външния свят, от либидото на То и от строгостта на Свръхаза”.

И още едно великолепно сравнение: ” В това средно положение между То и реалността Азът често се поддава на изкушението да действа угоднически, опортюнистично и лъжливо, подобно на политик, който преценявайки, че е разумно, все гледа да угоди на общественото мнение.”

Какво се случва с на нашия герой. Изправен е пред дилемата дали да слуша гласа на Свръхаза и да стои и учи в къщи или да се поддаде, където го тегли несъзнаваното и да е в зоната на забавното, приятното, удоволствието.

Не му е лесно на това момче, което ще иска да изглежда в собствените си очи, хем прилежно, хем дете, отдадено на лудориите. Съгласете се, че трудно се съвместява това.

Психоанализата ни разкрива, че Азът разбира, че е неизбежно да се отказва от непосредствено задоволаване на удоволствието, че то трябва да се отлага и дори напълно да се отказваме от него.

Така, подчинен на “учителката Нужда”/З.Ф./ Азът започва да става “разумен” и да отстъпва от принципа на удоволствие за сметка на принципа на реалността.
Тук трябва да отворим една скоба и да поясним как се създава Свръхазът на едно дете. Този термин също търпи развитие. В началото Фройд говори за Азов идеал. Азовият идеал е в тясна връзка с нарцисима, пресъщ на детето в младенческа възраст. Тогава самото дете е за себе си свой идеал. В така наречената орална фаза обектният пълнеж и идeнтификацията са неразличими.

Сега детският Аз е слаб. Но отказът от детското всемогъщество, характерно за детския нарцисизъм, прави възможна появата на друг идеал. Това става под въздействие на родителските забрани, преминаването през Едиповия комплекс с характерния стремеж към идентификация с единия родител.

“Дълбинната психология”/другото име на психоанализата/ показа, че Свръхазът на детето се оформя по подобие на Свръхаза на родителите. И още по-точно Фройд допуска, че Свръхазът е възникнал чрез идентификация с бащата образец.

Такава идентификация представлява десексуализация или дори сублимиране, казва той. Затова и за оформяне на Свръхаза при детето говорим, когато то навлезе в т.нар. латентен период, периода на изцяло обръщане кам епистемиологичното, т.е. любопитството към познание и сублимирането.

Така става възможно предаването на ценностите и традициите от поколение на поколение, преосмислени от една култура. Свръхазът съдържа нашата връзка с родителите ни, към които имаме амбивалентно отношение – и на възхищение, и на враждебност.

По-късно в развитието си и след необходимата и важна кастрация, която трябва да се състои между нас и родителите, ние ги приемеме в себе си. В това формиране има един много важен момент.

Тази инстанция е повторението на архаичното, присъщо на филогенезата, което онтологичното развитие пренася. Азовият идеал съдържа най-мощните либидни желания на То, но в процеса на неизменния Едипов комплекс Азът овладява това състояние. Свръхазът се противопоставя на вътрешния свят на То като адвокат. Т.е. от най-долните пластове на душевното развитие се оформа най-висшето – нашата ценностна система.

Индивидът, във всеки един момент, се сблъсква и е подложен на двата принципа на психическата дейност: принципа на реалността и принципа на удоволствието.

И това е ситуация, изходът от която не е толкова лесен, както на пръв поглед изглежда. Фройд пише: “Трябва да кажем, че всъщност не е правилно да се говори за властване на принципа на удоволствието върху хода на психичните процеси.

Ако беше така, то огромната част от психичните явления трябваше да е съпроводена с удоволствие, а всеобщият опит решително противоречи на този извод.” По нататък се пояснява, че това ограничение на господството на принципа на удоволствието идва от принципа на реалността и от изтласкването на нагоните.

Нека се върнем към текста на Асен Босев.
Този вътрешен конфликт на нашия малък герой се характеризира с рязка поляризация. Принципът на реалността диктува: “Пиши, докрай задачата реши.” Другият глас нашепва: “Не, хапни и хайде на спане!”.
Историята на тази детска драма се разгръща и градира все повече:

Едното Аз го води в клас:
– Побързай, почва първи час!
А другото: – Пусни, момче,
стрела по сивото врабче!

А какво е детството без игри и лудории. Детство и игра са тъждествени. Движението, смеха, дори агресията – всичко това е детският свят. Детето се осъществява чрез играта. Това е неговият невербален начин да изрази потока на свободните асоциации. Как се стои мирно в час.

Едното казва: – В час внимавай,
урока слушай и не шавай.
А другото насочва взореца
навън към двора през прозореца.

И кара го да рита с крак
другаря си през трима чак!

Пред нас се разкрива една великолепна драматургия, на каквато само Асен Босев е такъв майстор. Този текст ни дава възможност да го четем изцяло през играта. Още от началото му виждаме, че това е единоборство между желание и поведение.

Франсоаз Долто казваше: “Детето е желаещо същество”, тя говореше за играта на желанието. Насочваше родителите да уважават желанието на детето да изрази желанията си чрез динамиката на тялото. Говореше за една “здравословна агресия” и как да учим децата да овладяват импулсите си.

Нейната дъщеря, Катрин Долто, навлизайки в науката “Хаптономия” отива още по далече. Все повече се изследва и говори, че имбрионът в тялото на майката от един момент насетне дава сигнали, чрез движението си, че е склонен и задава една атмосфера на игра. Т.е. още в пренаталния /предродовия/ период у бъдещото дете са закодирани импулсите за игра и това, че то бидейки хомо сапиенс е и най-напред и най-вече хомо луденс /играещ човек/.

Следващият стих ни припомня колко е трудно да се задържи вниманието на едно дете върху занимание, което то не е мотивирано да извършва, което прави по принуда и умът му е на съвсем друго място в това време.

Едното казва: – В хор си! Пей!
А другото шепти: – недей,
а питай някой, който пее,
кормилната шейна къде е.

Този епизод ни насочва към така наречените в психоанализата първи и втори мисловен процес и на практика към това, колко е характерно за детето да иска осъществяване на желанията си веднага и да не търпи никакво отлагане.

Това във най-пълна степен важи за младенческата възраст, когато детето е още съвсем зависимо от грижите на околните, но спорадични прояви се запазват и в по-напредналото детство, когато детето вече е принудено да се научи в отлагане на удоволствието.

А може би това “хорово изпълнение” просто не е вече по вкуса му и спира индивидуалността на нашия герой.

Тук е мястото да отбележим и ролята на нагонният дуализъм. Защото тази ритмичност се долавя и от текстовите фигури. Това е и голямото попадение на Асен Босев. Философията на текста е намерила своето пълно изражение и в литературните фигури.

Глобалното схващане на психичния живот, функционирането му на принципа на махалото е намерило израз чрез детската игра и детската същност. Успоредиците, които можем да търсим в редуването на нагонните импулси – напредничество и консерватизъм, покой и устрем са и тук в психичната реалност на детето.

Както отликата на двата, формулирани от Фройд нагона – Ерос и Танатос са шумни и тихи, така и колебанията на детския психичен живот са в този диапазон – люшкане между “искам” и “трябва”. Архитектониката на това стихотворение е изцяло издържана в този стил на противопостовянето.

Не бива да подминаваме и един друг аспект на отношенията То, Аз, Свръхаз – чувството за вина. Бащата на психоанализата пише: “Свръхазът е паметник на слабост и зависимост на Аза, като продължава да господства и над зрелия Аз. По своя произход Свръхазът стои много по-близо до То, той го представлява пред Аза по-далечен от съзнанието, отколкото Азът”.

Колкото То е аморално, тласкащо ни към първичното, толкова Свръхазът може да бъде хиперморален, като проявява такъв натиск /жестокост – З.Ф./, колкото То е способно но това.

В “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд отбелязва: “Забележително е, че колкото повече човек ограничава външната си аграсивност, толкова по-строг, т.е. агресивен става той в своя азов идеал.” Затова, хора отличаващи се с невъзможност да наранят околните, пренасочват тази енергия към мазохистично себенараняване.

Точно в този аспект говорим и за култивиране на една възможност за ненаранимост, защитимост на самия себе си и овладян натиск – агресия, насочена навън.

В стихотворението чувството за вина не е пряко изразено, но то неминумо се прокрадва между редовете. Самото колебание на детето, как да постъпи подсказва това чувство.

Това чувство идва и съзнанието на детето, че от него се очаква то да бъде прилежно, послушно, разумно – все очаквания и изисквания на възрастните. Родителите и другите авторитети за детето следват при възпитанието на детето предписанията на своя собствен Аз.

Каквито и да са отношенията между Аза и Свръхаза у възрастния, той се отнася строго и взискателно към детето. Той, каточе ли е забравил трудностите в своето детство и комплицираността в отношенията със своите родители.
Затова казваме, че Свръхазът на детето се изгражда не по образец на родителите, а по образец на родителския Свръхаз. И за да не затънем съвсем в педагогиката да се върнем отново към текста, където действието се развива в атмосферата на неподражаемия хумор на Асен Босев.

Тук изкушенията за малкия герой стават все по-силни.

Едното му шепти: – Мини
по камъните отстрани!
А другото го тласка здраво:
– Преджапай локвата направо!

В този великолепен стих е отразено цялото детство. Истинско, неподправено, неповторимо. Кога, ако не в детството ще скочиш най-безотговорно с двата крака в локвата. Освен, ако си с гумени ботуши и детето в теб не е съвсем закърняло! А обобщението в края ни напомня Вилхелм Бушовите истории: “Едното Аз “мирувай” вика/ към пакост другото го тика.”

Ако се запитаме от коя част от нашия душевен живот е тази несъзнавана съпротива към праволинейното и обратно, отговорът няма да е еднозначен. Може да идва от Аза, може да идва от Свръхаза, може да е дело само на части от тях. Едно е сигурно – че Азът и Свръхазът не съвпадат със съзнаваното, както и изтласканото, не съвпада с несъзнаваното.

Ако припомним, че разделянето на психичното на съзнавано и несъзнавано е в основата на психоанализата и благодарение на това тя навлезе по-дълбоко в психичния живот, то нека обобщим със знаменитите пророческите думи на Фройд, охарактеризирващи този процес и целебните усилия на психоанализата:

“Тяхната цел е да укрепят Аза, да го направят по-независим от Свръхаза, да разширят полето на неговите възприятия и да изградят организацията му така, че той да може да завоюва нови дялове от То. Там където е било То, трябва да стане Аз”.

Силата на Аза според Фройд се състои в интелигентността, а интелигентността е неделима от мъжеството да се гледа истината в очите, т.е. чувството за реалност. Със свойствения си скептицизъм за човешката природа, той отчита доминирането на човешките влечения над интелекта, но същевременно твърди, че “гласът на интелекта е слаб, но той не се успокоява, докато не накара да го чуят”.

Дали и в този случай да не припишем голяма част от случващото се на несъзнаваното. И трябва да се попитаме, за кой ли път, какво е несъзнавано. Единственото определение е описателно – че ние предполагаме за неговото съществуване вследствие на неговите афекти, но не знаем нищо за него. Така нареченото То е тъмната недостъпна част от нашата личност.

Може би тези разсъждения ще ни помогнат да разберем последния стих, който наред с началния рамкира стихотворението. Нямаме отговор, но по-важното е , че тази колкото по детски изразена, толкова и философски подплатена драматуртия , която Асен Босев разиграва пред нас постава въпроси:

Какво ли става с Атанас?
Живеят в Атанас две Аз!

И бих добавила – както във всеки от нас…

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай