Public Republic Art Studio

Сряда, 02.04.2014

3 април, 2014 от · 1 Коментар

Димитрина Тончева

Събужда ме телефонът. Най-добрият ми приятел. Винаги се обажда, когато съм по път- да разбере как съм, всичко ли е наред. Гласът ми навярно му се е сторил унил и ме развеселява с поредното си секс приключение на младини. Как бивше негово гадже вдъхвала живот на мъжкото му достойнство цели 300км. изпод дланта си, докато пътували, как друго пак бивше отговорила, че не иска да се размножава, след като пожелал да й направи бебе, как пишокът му се уголемявал според мерака на жената и т.н и т.н.

Харесвах първичното му отношение към секса, без да е първичен мъж – винаги ме е зареждало с настроение, а и с любопитство към мъжките инстинкти, облечени в какви ли не думи, за да се харесат и обладаят женската природа. Поглеждам часовника – 2,20ч. Остават около 3ч. път до София. Там ще слиза съседът ми по седалка, а и аз.

Поглеждам и него – спи или по-скоро се преструва на такъв, понеже е невъзможно да не се е събудил от телефонното обаждане, от смеха ми след него – пътниците около нас се бяха раздвижили. Заразена с любопитство към мъжкия нагон и желание да разгадая този мистериозен пътник до мене, прокарвам уж несъзнателно длан изпод якето, с което ни е наметнал, усещам твърдостта на набъбналото му изпод панталона его, при което усещам топлия му дъх в ухото ми да произнася тихичко : „Тези размери задоволителни ли са за принцеса като вас?”

Усмихвам се доволно – интуицията ми е вярна, играе на заспал и то добре – мисля си. Достатъчни, отговарям на въпроса му и отдръпвам дланта си от ципа на панталона му с извинението „Без да искам”. Той ме хваща за китката и връща дланта ми на предишното място с думите „Съжалявам, вече ми е недостатъчно едно докосване, Лейди”.

Под якето изглежда сякаш ръцете ни са вплитат в битка за надмощие – ту моята е отгоре, ту-неговата; над якето-устните ни – пак в същата битка – си говорят за филми, този път на историческа тематика.

- Обичам Кърк Дъглас! – произнася го пламенно и категорично. – Не човека, а как играе Спартак – доуточнява. А на теб , Лейди Ди, ще ти ти отива (вече сме на Ти) много ролята на Вариния.
- Непостижима роля. Харесвам Кейт Бланшет от „Елизабет” – допълвам.
- С мене ако си, няма да има непостижимо, Ди. Никакви табута и страхове.

Автобусът спира за почивка от 20мин. Пътниците се раздвижват и разсейват натрапчивата му самонадеяност. Ползваме тоалетна, той мъжката, аз – дамската. И двамата се бавим на излизане.

- Сами сме. Ще тръгнат ли без нас? – спокойно ме изпитва изпод слънчевите си очила. – Не и преди да ни потърсят поне 5 мин – отговарям му в същия дух.

Когато и последният пътник от групата прекрачва стъпалата на рейса, телата ни се впиват едно в друго пред входа на тоалетната, а устните ни без видимо предизвестие се залепват в дълга и страстна целувка до кръв.

- Ако ни оставят двамата, ще се изядем – констатира Мистър Скорпион и ми посочва автобуса.
– Ожени се за мене, Ди! – произнася вече от седалката си в рейса. Разсмивам се с глас и от сърце. Бива си го, как само си го бива да се шегува със сериозни неща.
- Вече съм го правила това, похотливецо. А и под един покрив с тебе най-много да се изтрепем – отговарям му със съответната закачлива интонация, такова шантаво преживяване, на необичайно място, с непознат човек ми се вижда необвързващо с каквато и да е сериозност.
- Но не и с мене – продължава играта на влюбен, отваряме темата за брака и любовта.

Въпреки това той е убеден, че слезем ли в София, ще бъда негова. След като изважда пред очите ми разните му там козове, стратегии, номера и мъжки шеги, вече пристигнали на автогарата, ме хваща под лакът с думите „Да вървим. Знам,че искаш да се запознаеш с майка ми. Същата като мене си – не те е страх и силно привличаш опасни територии.

Усмихвам му се с думите „Ще отложа опасността за друг път, в момента имам нужда от сигурност и спокойствие”. А и навън времето е ад – заваля като из ведро, изви се силен вятър. Моля шофьора да доплатя за билет до родния ми град. Сър Скорпион пуска лакътя ми, също се усмихва и изрича „До скоро, Ди. Следващата ни среща ще е в рая, обещавам ти” и ми подава телефония си номер, за всеки случай.

Прибирам се към обяд. Мъжът ми е още на работа, а синът ми с приятелката му ще ни гостуват надвечер. С такава радост жадувах да се прибера у дома и да готвя, и да шетам, и да сервирам, и да бъда компания на близките ми хора, а се чувствам изтощена.

Минавам на вариант „Б” – през супермаркета за най-любимите им деликатеси. Каня и родителите си вечерта, и двечките ми най-близки приятелки, понеже на следващия ден съм решила да се върна за заплатата ми в Солун и окончателно да напусна тамошните шефове.

Гостите ме заварват почти в леглото – не помня колко и как така дълбоко съм заспала, че да пропусна да им отворя вратата. Намразвам се, но уюта, с който ме обграждат, сменя омразата с любов. До късно се шегуваме, слушаме музика, танцуваме, въпреки нескончаемите битови и прочее проблеми при всеки един от тях.
Тръгват си.

Отпускам се на дивана, отброявам, както винаги определена сума пари, оставям я на шкафчето за ток, вода и пр., за да ми е чиста съвестта, че съм си платила всяка минута удоволствие в родния ми град, който е: две-три приятелки, мама, тате, мъж ми и, разбира се, младежите с ”Оставка!” от площада.

Останалото вече са някакви далечни хора, непознати лица, чужди проблеми, които продължават да твърдят, че съм израснала под крилото им, че мястото ми е сред тях, че другото е родоотстъпничество и хайманлък.

Присещам се за това: когато съм се раждала, не знам какво и как, защо се е объркало /навярно е семейна тайна/, но са пропуснали да впишат името ми в домовата книга. Оттогава в родния ми град живея като пришълец: не харча време за ремонти, не пазарувам скъпи вещи, не ползвам дълготрайни прибори и плащам наем за престоя си.

Ала когато се прибирам у дома, заключвам входната врата. Навярно си създавам илюзии за сигурност и постоянство. Мислено някога и записано като стих, понеже се е представило за такова в някоя от самотните ми нощи. Както тогава и сега сънят ме придърпва в леглото и покрива с едно неясно пълнолуние до утрето, когато слънцето ще замени луната.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • pep // 4 апр, 2014 //

    Понякога не е добре човек да си казва всичко……

Коментирай