Public Republic Art Studio

Вторник, 01.04.2014

2 април, 2014 от · 3 Коментара

Димитрина Тончева

6 ч.Обичайните действия – сутрешен тоалет, събуждане на децата за школо, разходка на кучето, забърсване на праха из къщата… пред необичайно вкиснатата физиономия на шефа ми.

Събудих се прашинка в окото на слънцето, мисля си. Не е грях, не е наказуемо, казвам си, това е просто причина да завали. Невъзмутимо оставям небето да се прочиства и продължавам да се радвам на случая: изнасям с пролетно настроение куфара пред вратата. Нико понечва да ми помогне, че тежало – нещо отново необичайно за него. Със сменено приветливо изражение ме убеждава да остана – щели да ме закарат в солунска болница.

Отказвам под предлог, че европейската ми здравна карта е с изтекъл срок и за преглед ще трябва да плащам, а не дай си боже се наложи и за престои в болница. Отговаря ми, че той ще поеме всички разходи.

Отказвам под предлог, че не зная гръцки. Отговаря ми, че сестра му ще ми е придружител.

Отказвам под предлог,че според уговорката почивните ми дни ги ползвам в Родината. Отговаря ми, че ако остана, ще имам бонус 7 дни почивки.

Отказвам му, понеже вече съм известила близките ми да ме посрещнат на автогарата. Съветва ме да им съобщя, че автобусните билети са свършили. Отговарям му, че съм си запазила такива и близките ми знаят.

Ядосва се и крещи насреща ми: ”Дима,не ми разправяй, че имаш температура и те боли бъбрек, кажи си ми, че не ти харесва да работиш за мене и затова искаш да се прибереш”! „Не ми харесва” – казвам му, и понечвам да преместя изпод ръката му куфара си с репликата: ”Оставете това на мене, мистър Нико, прекалено тежко е за вас”.

При което той се отдръпва обидено и извиква на съпругата си да ми плати. Броя сумата – таман за пътни – ни повече, ни по-малко. А ми дължат цяла заплата. Ясно, казвам си, страх лозе пази. За да имам мотив да се върна, че току-виж ги оставя сами със задълженията им, което би им причинило предапокалиптични настроения.

На тръгване ми съобщават с опечалени физиономии и тюхкайки се, че ще ме закарат с колата до спирката. Не се стърпявам и се разсмивам с глас, понеже помня как в тъмното, по тесните тротоари, непредвидени за пешеходци, в квартала на богаташите, с два тежки куфара и под гръмотевично небе с пороен дъжд ме оставиха да вървя близо час до същата тази спирка.

Не е необходимо, махвам с ръка и се оглеждам за куфарите ми. Оказва се, че вече ги натоварили в багажника на мерцедеса. Каква необичайна предвидливост, казвам си, предвид вечното им безхаберие относно човешките ми нужди.

Решавам да се възползвам от нея и се озовавам пред офиса на „Арда Тур”. Някакъв мъж с невестулково изражение ме заговаря на гръцки. До него изневиделица се появява друг мъж, който на български ми предлага помощта си с обяснение, че сме точно срещу ЖП гарата, тоест територия на сводници и проститутки. Подминавам и двамата.

В офиса на „Арда Тур” съм час преди тръгване на автобуса, затова отварям лаптопа, една кутийка кока кола и си пускам Пърпъл. Минутки преди отпътуването мъжът, явно българин, ми предлага кола или кафе… да ме почерпел. Благодаря, но вече пих, отговарям. Той понечва да ми помогне за багажа. Мога и сама, отговарям.

По стъпалата надолу към рейса се олюлявам. Мъжът тутакси ме освобождава от багажериите и ги пренася до автобуса с думите, че би искал да пътува в моята компания, но за съжаление местата на продадените билети не подлежали на подмяна. Ще бъда скучна компания, отговарям му, понеже съм жадна за сън и мисля да спя през целия път.

Красива жена да спи до мъж си е вълнуваща компания, отговаря ми. Усмихвам се и добавям – не и ако хърка, при което той се разсмива и ми посочва мястото, упоменато в билета ми. Изчаква да се наместя и сяда до мене. Поглеждам го въпросително и в замяна получавам билета му, на който е записано място съседно до моето.

Съдба. Явно Господ е решил да хъркаме заедно, отговаря ми със загадъчна усмивка. Господ ви е приятел тази нощ, констатирам. И баща, на всички ни е баща, допълва самоуверено съседът ми по седалка. След което отваряме тема за Библията – оказва се, че я е чел, после и друга – за литература, филми, музика…

Запитвам го какво работи. Отговаря – музикант. А на въпроса ми какво е завършил – средно образование, музикално, във военно училище. Ерудицията му никак не ми се връзва с отговорите му, затова продължавам да питам:

- Семейно положение?
- Вдовец.
- Какво се е случило със съпругата ви?
- Почина.
- Съжалявам. Как?
- В болница.
- От какво?

Той отклонява хипнотичния си поглед от мене и сякаш затърсил нещо по пода с очи, прекратява темата:
- Ми… нали знаете… има най-различни женски болести… не ми се говори за това.

Единственият му неконкретен, неясен и неточен отговор поражда в мене съмнения.
- Последен въпрос?
- Последният ще е на друго място, лейди. Но питайте, да речем, за предпоследно тази вечер.
- Зодия?
- Скорпион.

Усмихвам се доволно, отпускам се на седалката, а по отношение смъртта на съпругата му спонтанно ми се приисква да попитам „Ти ли я уби?”, но отхвърлям възможността за подобен род закачки. Доспива ми се. Споделям го. Той ми предлага рамото си за опора.

През всичкото време, докато дремя, ми преподава гръцки. Прави го спокойно, нежно с чувство за хумор, ненатоварващо, при това граматически правилно, дори произхода на думите ми обяснява.

На митницата се сещам, че нося стек контрабандни цигари. И понеже не са за продаване, а за мене, не се чувствам престъпник, но за всеки случай си ги нося в чантата до мене, казвам му. И за кутия от тия свалят и глобяват, предупреждава ме..

Господ тая вечер има болно чувство за хумор навярно, прошепвам му, защото в автобуса се качва митничарка, която с прожекторче почва да проверява багажериите. Неее, Господ, просто ни изпитва, отговаря ми, усмихва се загадъчно, придърпва чантата ми към себе си, отваря я с бавни и уверени движения, поставя отгоре й някакви чорапи с ужасна миризма от своя багаж, извиква към митничарката „Госпожо,багажът ни” и зачаква фенерчето.

Стискам ръката му, за да прекрати предизвикателството. Той ме поглежда спокойно, сякаш нищо не се случва, сякаш не съществува никаква опасност и добавя „Няма да дойде, обещавам ви”. Както и става – митничарката, от лошата миризма ли или от чистосърдечната молба за проверка, кима, обръща се и насочва фенерчето към чантите на другите пътници.

Във военното училище ли се учи това, питам го. Просто сцена от филм, за която се сетих. Неволно стана, отговаря ми. И ме поглежда с такова детинско чистосърдечие, че е трудно да не му повярваш. Сещам се обаче за една друга сцена от филм, в която героинята казва „Престъпниците са с невинни очи” и продължавам да си имам едно наум за съседа ми по седалка.

И с това едно наум окончателно се предавам на съня…

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Brent // 5 апр, 2017 //

    Aw, this was a very good post. Finding the time and actual effort
    to produce a great article… but what can I say… I put things off
    a whole lot and don’t manage to get nearly anything done.

  • educação contínua (ou continuada) é definida por moran como // 25 сеп, 2017 //

    Sеu moԁo ⅾe descrevendo tudo neste artigo é verdadeiramente boa
    , tοdοs ser capaz de sem dificuldade estаr
    ciente de, muito obrigado.

  • relatos de terror cortos en ingles // 6 дек, 2017 //

    ¿Se sabe quién es el autor de ciertas historias?

Коментирай