Public Republic Art Studio

Понеделник, 31.03.2014

1 април, 2014 от · 1 Коментар

Димитрина Тончева

С температура съм и бъбречни болки. След година и половина в режим „здрав дух в здраво тяло” гневът ми към снобарския манталитет на „богатите” ми шефове в Солун си е казал думата.

Съобщавам им на английски, че се прибирам в България и причината за това.
Заемат поза „разсеяност” по гръцки и се оттеглят в покоите си с неадекватно императорско величие. Навярно, за да обсъдят какво ще правят с мене или след мене, мисля си, и нетърпеливо изчаквам появяването им. Болката в бъбрека се засилва.

След 20-тина минути ме викат, за да измия чиниите. Повтарям им,че ми е зле. Шефът изпада в раздразнителност и ме праща да съм лежала в стаята си. Казвам му, че се нуждая от джипито си, което е най-наясно със здравословния ми проблем, че ще си ходя в България и да си ми плати задържаната заплата. Раздразнението му нараства и с викове ми съобщава, че той щял да извика лекар, не можел да ми плати на мига и нямало как да си се прибера в Родината.

Минават два часа,лекар не се появява. Добре че съм предвидила и бъбречна криза, успокоявам се и изпивам съответните хапчета за това, нося си ги от БГ. Болката намалява, но гневът ми нараства с всяка минута. Иска ми се да си тръгна веднагически, но ми е невъзможно да им оставя труда си в безвъзмездния му вид. Нямам и лев в себе си, камо ли евро за пътни.

Въпреки това резервирам билет за след няколко часа до София. До тогава, казвам си, все ще намеря начин, за да си получа парите. Ставам от леглото, отварям вратата на стаята ми, отварям гардероба и с гръм и трясък започвам да стягам багажериите си. Знам,че шумотевицата ще привлече вниманието на „Мистър” Нико
(шефът ми).

Виждам го как се отправя към съседното до мен помещение, уж да търси нещо си, но спира почти на пръсти до вратата ми и надзърта шпионски. Правя се, че не го забелязвам и продължавам гневно да хвърлям дрехи в куфара. „Можеш да не ми платиш, но не можеш да ме спреш да си тръгна”, мисля си. След което се качвам в кухнята и споделя това с жена му с надеждата да ускоря мисловните им процеси.

Ефектът е налице. Молят ме да остана и си почивам. „Императрица” Елени (шефката) ми сервира в леглото, на мене, слугинята, през 5 минути ме питат как се чувствам, имам ли нужда от нещо. Доволно се отпускам в леглото по нашенски с „Късно е либе за китка”.
Почти съм убедена,че ще стане на моето.

Ако ли пък на сутринта отново забравят да ми платят заплатата, ще си я прибера от джобовете на Нико. Едно от задълженията ми в къщата му е да изваждам пачките евра от панталона и сакото, с които е бил през деня на работа, и ги оставям на нощното му шкафче, така че… поемам с облекчение дъх и се отнасям в страната на сънищата.

Говоря си с третата част от денонощието – с нещо между слънцето и луната, което, въпреки крехкостта си, не иска да свършва. Думите нямат значение, само ухания и тишина. Говоря си с третата част от денонощието, откакто съм си компания, и ми е хубаво. Нищо не ме прелъстява така, както липсата на заслепение.

Димитрина Тончева е родена на 11.02.1971г. в Димитровград. Завършила е средното си образование в Икономически техникум – Хасково ( 1989г.) – финанси и кредит. Магистър – българска филология, възпитаник на ПУ”Паисий Хилендарски”. Автор на 4 стихосбирки, с публикации в национални и чуждестранни издания.
Работила като: счетоводител, касиер, сладкар, учител, възпитател, журналист, детегледачка, продавачка, редактор, прислуга, болногледачка.
Омъжена със син на 23г.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Красимир… // 4 апр, 2014 //

    …Ех, Дима…Ти ли няма да им намери…цаката…Само така…:)

Коментирай