Public Republic Art Studio

Златин Цветков: Театърът, който правим, възхвалява творческия талант (3)

31 март, 2014 от · Няма коментари

“Перфектната импровизация е партнирането”

Разговор на Росица Йотковска със Златин Цветков – трета част

(Втора част на публикацията можете да прочетете тук.
Първа част на публикацията можете да прочетете тук.)

Златин Цветков

В една дефиниция за импровизационния театър се казва, че той не само включва зрителите в представлението, но и ги променя. Как импровизационният театър променят зрителите, според теб?

Целта на всяко изкуство е да промени публиката.
За мен основното в случая е – хората се качват на празна сцена и публиката избира накъде да вървят и указва посоката. Актьорите, ползвайки таланта си и умението да творят заедно, от Нищото създават история, която е интересна за гледане.

В този ред на мисли публиката, според мен, би се променила от уважението и искреността, с която хората горе се отнасят към нейното предложение и нейната посока.

Радвам се, когато хората се забавляват и не осъждат творението на актьорите. Дали се променя публиката… публиката е всеки един човек, публиката е различна, така че дали се променя или не, нямам представа. Надявам се.

The Public

Факт е, че хората се връщат и им е интересно и любопитно какво се прави на сцената. Ако някой е останал впечатлен как разни неща „хрумват“ и се случват на актьорите по време на представлението, за мен това е най-голямото удоволствие.

Или пък ако някой си каже: „Те това са го измислили предварително!“ Това значи: импровизацията е била толкова добра, че изглежда като завършен предварително написан сценарий.

Коя е перфектната импровизация?

Перфектната импровизация е партнирането. Тоест за да се случи, трябва всеки много да внимава какво другият е казал или свършил, и да добавя към онова, което другият е казал или свършил. Има един принцип: „да, и“. Съгласие и надграждане. Перфектната импровизация е когато „да, и“ присъства винаги.

Когато хората са с изравнен статус, а именно отнасят се към другия като с равен; всички са равни в едно импровизационно шоу. Всеки поддържа и оправдава действията на останалите. Тогава групата е повече от индивида.

ШиЗи Про и Златин

Възможно е някой да блесне, защото такава му се е получила ролята, но това е родено от общата работа, а не защото той е решил, че този път ще е важен.

Следващият път друг ще е важен, третият път трети, тоест перфектна импровизация може да направи една група, в която всеки работи, за да помага на другия и всеки дава своя принос, за да направи чуждата идея по-добра. Ако всеки се стреми чуждата идея да стане по-добра, тогава се оказва, че никой няма идея, а всички работят за една и съща идея.

Перфектната импровизация е това: „Каквото каже или направи другият, съгласявам се с него и добавям нещо свое към неговата идея.“ Той може да ми каже и че иска да споря с него, и аз приемам и започвам да споря с него – съгласявам се и надграждам.

Има много упражнения, които не съм виждал на други места, и които са свързани с това, никой да не води и никой да не следва. Група от шест, седем, десет души започва движение. Ритъмът се забързва или забавя и всеки участник се движи в синхрон с групата, всеки следи всеки, и най-малките промени, които неволно се случват, се следват.

По този начин една група хора се движат, променят скоростта си, спират и тръгват едновременно и никой не може да каже, че е водещ и никой не може да каже, че е следващ, т.е. всеки води и следва едновременно.

Това е така нареченото „групово съзнание“. Свещеният граал на импровизационният театър.

Ако достатъчно време хората работят по този начин, че да следят чуждите идеи, да работят за другия, се случва така, че в един момент на един му хрумва нещо, което четири, шест, десет души са си мислили – започва да се стига до една база данни, която е обща, и това не е нагласяване или предварителна заготовка, а функциониране на хората на една вълна, на една честота.

Самото усещане за това е прекрасно и не мога да се сетя за някаква друга форма, под която това може да се случи в творчески план, може би мога бегло да го сравня с отбор футболисти, които са играли заедно десет години и нападателят автоматично знае кога някой зад него ще му подаде, за да тръгне да тича в определена посока, в синхрон, подсъзнателно.

Съумяваш ли да го пренесеш и в живота?

Една от причините да се занимавам с това вече пета година е, че откакто го правя, започнах да усещам как се променям.

Главно като подход към хората и случващото се в житейски план. С всеки изминал ден усещам как това „да, и“ се прехвърля и в живота ми.

Да не се притесняваш от собствената си идея и идеята на другите, и да си казваш „да“…

Да кажеш „да“ на другия и да добавиш нещо свое, или поне да си дадеш възможност да чуеш другия – това на английски се нарича „suspending judgment“ или забавяне на оценката – прави комуникацията много по-пълноценна.

Това значи, когато някой ти говори, независимо дали е прав или крив, да забавиш с пет, десет, петнайсет секунди реакции като „я стига“, „о, това не може да стане“ или „абе какви тъпотии ми говориш“, и след това забавяне може би човекът, като продължи да говори, ще стигне донякъде, където ти е интересно.

Ако се оставиш да чуеш идеите, които смяташ за глупави, без да ги критикуваш, може в един момент човекът да каже нещо, което да те отвори за някаква нова идея.

Може просто като ти ги каже тези неща, той сам да си промени отношението, и ти след това да влезеш в контакт с него и да влезеш в синхрон със следващото му отношение…

В импровизационното шоу има един такъв интересен принцип, който е много градивен. Понеже актьорите импровизират, те не знаят дори как се казват. Както те нарече колегата, така се казваш. Обаче има и такива моменти: един от актьорите нарича колежката „Мария“, по-късно влиза друг и я нарича „Калояна“. Кое е вярно?

При нас това означава, че героинята е едновременно и Калояна, и Мария. Не избираме между двете имена, а оправдаваме заедно защо и двамата са прави.

Не трябва да си фиксираме версиите така, че да покажем на другия колко е сбъркал, създавайки по този начин „грешка“ а да направим героинята „Калояна-Мария“, или пък Мария с прякор Калояна, или пък баба й се нарича Калояна, затова аз я наричам така.

Всеки е прав за себе си, но комбинацията от идеи на други хора с твоите може да бъде по-продуктивна от това, да вземеш позиция. Така е и в живота.

Златин и ШиЗи Про

Това забавяне на оценката, подходът „да, и“, са изключително полезни в живота и са възможни. Да чуеш двама-трима души как спорят например и да не ги прекъснеш, за да се включиш като трета страна, а да ги оставиш малко да поспорят и да видиш дали ще постигнат съгласие, ако този спор е важен за теб…

Т.е. в една група от хора ти ставаш по-малко конфликтен, придобиваш способността да свързваш чужди идеи, научаваш се да виждаш не как тези хора си противоречат и да определяш кой е прав и кой крив, а как могат и двамата да станат прави.

В бизнеса също е много полезно това. Ако си на ръководна длъжност, да умееш да се изравняваш като статус с останалите, а не да си началникът, който да казва на всеки какво да прави.

Ти така или иначе си началник по презумпция, и не е нужно да притискаш другите, за да имаш авторитет. Тоталитарен манталитет го наричам аз това: „Аз трябва да знам повече от теб, въпреки че не знам повече от теб, и аз трябва да ти кажа какво да правиш, въпреки че не знам какво да правиш, защото ако ти кажа, че не знам, ще ти падна в очите и няма да съм вече шеф.“

Напротив – можеш да оставиш хората да са на твоето ниво, да слезеш при тях и да ги изслушаш, без да се месиш с оценка предварително. Да чуеш различните мнения и тогава да вземеш решение. Да си част от групата, докато взимаш решение.

„Аз не знам какво да правим, дай ти едно предложение?“, ти ми даваш три и аз избирам едно от трите, защото аз съм началник – но аз съм наравно с теб и твоите идеи са на една нога с моите. Така всеки ще бъде прав и всеки ще дава повече и ще иска да работи до теб, с теб и за теб.

От тази гледна точка е много полезно да се направи импровизационен курс за политици, импровизационен курс за бизнесмени, импровизационен курс за преодоляване на конфликти, за изход от кризи и така нататък:)

То се върви в тази посока. В САЩ е много напреднала тази идея в бизнес отношенията, защото в известен смисъл отношенията продавач-клиент са вид театър.

Има такъв подход за продажби, където се казва: „Хората не се интересуват от това, какво можеш да им изрецитираш за продукта, който продаваш, а се интересуват от собствените си проблеми.

Задачата на продаващия човек е първо да влезе под кожата на човека срещу него, да научи повече за неговите потребности, да разбере какво го движи и да свърже нуждите му с продукта, който му предлага. Подходът е отвътре-навън.

А не „този продукт е страхотен, защото …“ – не. „Какви са твоите нужди и как твоите нужди съответстват на този продукт“. Това е част от тази философия, и тя е по-успешна от философията на хората, които продават чрез заучени текстове.

Има го и в мениджърските позиции – да комуникираме един с друг значи да се изслушваме, защото в този тип работа трябва да има много внимание към другия.

Златин и ШиЗи Про

В импровизационния театър са разработени много упражнения за разпределяне на вниманието. Как да чуваш и да изпълняваш. Да слушаш и да не говориш върху другия.

Да внимаваш едновременно с очите си, с ушите си, с тялото си и когато един колега направи въображаем предмет на сцената, да го уважиш, тоест да възприемеш чуждото пространство като свое и се съобразиш с характеристиките му.

Да запомняш много материал и да не забравяш как се казват персонажите, какво се е случило до момента и така нататък. Разпределяш вниманието си на много места. Хубаво е, когато хората работят заедно, да могат едновременно да се изслушват и да добавят информация, уважавайки чутото от другия, а не да се блъскат, за да си кажат своето.

ма един набор от упражнения, които са за това, как аз да вляза в сцена с още седем души и да не дърпам конците „срещу течението“, а да помогна на изграденото до момента на моето влизане.

Ако всички си помагаме едновременно, работата ще върви спонтанно, няма да изпреварваме събитията или да ги дърпаме в своя посока за сметка на другите, всяко следващо нещо ще се ражда естествено и ще има пълноценен живот на сцената.

Друго нещо, което се тренира, е поемането на инициатива. Да можеш да оставиш човека да приключи със своята инициатива, за да ти я даде на теб, или пък да я вземеш от него и той да уважи идеята, че искаш да я вземеш от него, а не да се сърди.

В живота прекалено много ценим личното си пространство или влизаме в чуждото и смятаме, че това е редно. Ако обаче двама души си помагат един на друг, те няма да имат лично пространство и ще са O.K. с това.

И на курсовете се учим едновременно да уважаваме човека до нас и да слеем личните си пространства – тогава творим заедно. Няма правилно и грешно, няма добра и лоша идея – има идея, която се подкрепя и върху която се надгражда.

За бизнеса – да си изравниш статуса с подчинените, да са всички на едно ниво, въпреки че си началник. Да изслушваш другия, да чуеш какво има да каже, да го оставиш да вземе инициативата, защото ако му казваш прекалено много, той ще спре да поема инициатива изобщо и ще се превърне в изпълнител.

Да са всички равни, за да може всеки участник да поеме отговорността във всеки един момент – това е нашата група, тя работи заедно и всеки поема инициативата във всеки момент, когато е нужно. Когато някой започва да „затъва“, друг му помага.

Правим такова едно упражнение за инициативност, казва се „дай-вземи“. Правилото е: винаги трябва да има човек в движение. Ако един спре, тръгва друг. Ако двама тръгнат, те моментално се разбират и единият продължава, другият спира.

Когато работиш с бизнесмени и направиш уъркшоп, всеки иска да тръгне и много трудно някой спира, за да продължи само един. Или пък ако преобладават изпълнителни служители, всички спират и никой не да иска да вземе инициативата, докато шефът не спре.

Докато в добрия екип – когато тръгне един, друг спонтанно спира. Когато двама тръгнат едновременно, моментално се разбират и единият продължава. Всичко е плавно и хармонично. Това са много прости неща. Много ефективни неща.



Когато работиш с хората, те идват със своите си стереотипи, своите си ограничения, комплекси, как успяваш да ги накараш да излязат на сцената и да случат това, за което говориш?

Подходът е през насърчаване.
Това е нещо, което не се случва в училище. В училище учителката пита колко е две плюс две, и ако не кажеш четири, е лошо, ако кажеш четири, е добре, и ако не знаеш колко е, ти няма да вдигнеш ръка, защото ще те е страх да не сгрешиш. Децата започват да се страхуват да не сбъркат, а не се учат да мислят. А всеки си има своя талант …

Основна грешка в училище, според мен е, че горният подход се прилага и по отношение на литературата. А литературата е нещо, към което всеки може да има свое собствено мнение.

Кен Робинсън има една лекция, в която казва, че едно време много са се ценяли четенето, писането и математиката, защото не са ги владеели много хора.

Сега повечето хора знаят да четат и пишат, но имаме нужда от нови идеи. А на нови идеи обучава изкуството. Изкуството обаче е на дъното на стълбицата в учебните програми.

Колкото повече се занимаваме с изкуство, толкова повече обогатяваме въображението си, способни сме да генерираме нови идеи и сме по-спонтанни. Като хвърлиш една боя върху платното, и този, който казва, че е гениална, е прав, и този, който казва, че е ужасна, е прав.

Да имаш мнение е хубаво. Да се научиш да го изразяваш е още по-хубаво. Да се научиш да изразяваш себе си, е прекрасно. Да се научиш, че ще има хора, които ще харесват това, което правиш, и които ще мразят това, което правиш, е още по-прекрасно.

Тогава ти изграждаш себе си и собствения си дух, защото пробвайки хиляди пъти да направиш нещо, което е удоволствие за теб да правиш, ти ще се научиш да го правиш.

Само чрез опитите си ще се научиш да го правиш добре. И това, че някой ще те плюе винаги, е O.K., и това, че някой ще ти се радва винаги, е O.K., но само чрез опитите си ти ще се научиш да не се страхуваш от това.

Zlatin Zvetkov

Тоест за да се научиш на изкуство и да излезеш пред хората, за да добиеш самочувствие, ти трябва да опитваш. За да опитваш, трябва хората да те насърчават.

Затова казвам, че подходът към литературата е грешен, защото трябва да се насърчава мнението на хората по повод литературата, а не да се учи кое е правилно и кое грешно в литературата.

Там няма правилно и грешно, има предпочитания. Дори най-отвратителното нещо, което съм чел, си има фенове и може да помогне на някого да осъзнае нещо за себе си.

Интересен е процесът, когато се съберат хора. Първото нещо, което правя, е, както казах, да насърчавам. Да се пробва, да се бърка, да се пробва, да се бърка и пак да се пробва.

Някои от игрите по принцип са много съревнователни. В импровизационния театър обаче те се играят винаги на принципа: „Като сгрешиш – продължи нататък!“. „Пробвай пак и не спъвай процеса!“.

„Не стой в критиката към себе си, а продължи!“. Ако се играе в кръг и се подава топка (образно казано) и някой изпусне топката, не се караме, че я е изпуснал. Той просто я взима и продължава да подава нататък.

По този начин той се освобождава от страха, че ще бъде коригиран, става по-спонтанен, и му е все по-приятно и лесно да излиза и да прави онова, което прави.

Едва тогава, след продължително насърчаване, може да се стигне до следващ етап. Да насочиш този човек на какво да обърне внимание, за да стане по-добър.

Тогава той опитва още и още и още, и става по-добър и по-добър и по-добър, без да му се наложи да разбере, че един човек с висок критерий би го оплюл, ако влезе и го види. Но рано или късно, с много опити и много опит той става толкова добър, че никой няма основание да го оплюе.

Защото половината от работата на сцената е самочувствието, с което излизаш. Факт. Един фалшиво пеещ човек, който обожава да пее, е много по-интересен от един човек, който пее перфектно, но е обсебен от мисълта да не сбърка. Ентусиазмът е петдесет процента от „заразата“, която кара зрителя да гледа, и то първите петдесет процента.

ШиЗи Про
Фотография: Владимир Томаскевич

Това е процесът – освобождаване да правиш, все едно какво. Следва да осъзнаеш как с това, което правиш, можеш да помогнеш на човека до теб и да се отвориш за неговата помощ.

После да приемеш, че ще правиш страхотни неща, които ще бъдат видяни от един човек на репетиция, и ще правиш ужасни неща, които ще искаш никой да не е видял, пред публика, и трябва да приемеш двете с отворено сърце и без критика, защото се учиш.

Даже повече се учиш от това, което не си направил добре, отколкото от това, което си направил добре. Така рано или късно ще можеш да даваш най-доброто от себе си.

Хората имат нужда да бъдат насърчавани. Насърчаването дава оптимизъм. Оптимизмът дава ентусиазъм. Ентусиазмът дава еуфория. Някой път може да е много безумна тази еуфория, но тя е също толкова заразителна, колкото и негативизмът.

В момента негативизмът е заразил голяма част от страната ни по много поводи. В насърчаването на ентусиазма, което се случва на курсовете, виждам начин да се обърне цялата система капка по капка. Едни хора, които са по-ентусиазирани, по-уважаващи другия и по-отворени за чуждото мнение, са едни по-успешни и по щастливи хора.

Ентусиазмът е половината от истината.

Преди години много исках да поставя един монолог на сцена. Тогава моят преподавател ми каза: „Всичко добре, но… не се забавляваш.“

Аз му казах: „Но тук персонажът страда!“ „Да, но на теб трябва да ти е кеф, че искаш да го направиш този монолог. Да вложиш удоволствието от това, че ти се играе, независимо от страданието на героя. Само това ще те придвижи напред. Иначе виждам, че работиш и че се мъчиш да постигнеш резултат…“

Тоест каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, винаги има някакво удоволствие, което може да се вложи вътре, и то дава живот на работата ни. Процесът създава резултат. А ако просто се стремиш към резултат, работиш имитативно, илюстративно.

В Щатите работих седем месеца с работна виза. Събирах пари, за да направя моноспектакъл като се върна. Бях безкрайно щастлив. Видях, че каквато и работа да вършиш, можеш да си щастлив в нея. Работих касиер, забавлявах се с машинката, която сканираше продуктите, и си казвах, че съм супергерой с лазерен меч и правя отпечатъци на хората по лицата. Мих чинии, и по същия начин се забавлявах с оръжието на труда си, една пръскачка с мощна струя топла вода. Пеех си, докато миех чинии.

Zlatin Zvetkov 11

Това, което вършим, е различно от отношението, с което го вършим. Отношението може да създава настроение, може и да унищожава всякакво настроение. Отношението с сила. А ние можем да сме му господари, а можем и да му слугуваме.

Смяташ ли, че има нещо недопустимо за театъра, нещо, което не би трябвало да се появява на сцената?

Не. Имам любима мисъл на Самюъл Р. Делани: „Единствените и най-важни елементи във всяко общество са артистичният и криминалният. Само тези два елемента, поставяйки под въпрос ценностите на обществото, могат да го принудят да се промени.“ В момента нашата държава е на път да се промени от втория елемент, но мисля, че и в първия има много потенциал.

Какво е новото, което си внесъл ти в импровизационния театър?

В България сме на доста интересен път. От една страна в момента има страшно много информация за експериментите, които се правят в театъра, и човек може да отиде в чужбина да види всичко, което се прави по света. В същото време имаме своя театрална традиция, свои театрални зали, които се пълнят с класически произведения.

TedxBG_2013_2
Златин Цветков в “TEDxBG”

Театралната ни школата, до момента, в който съм завършил, 2005 година, беше добра. Имах късмета да завърша при професор Крикор Азарян, който беше една цяла вселена от познания и начини, по които да ги предаде. Той бе педагог по душа и знаеше как да синтезира познанието, за да не те запълни с информация. Казваше точната дума в точния момент, за да ти свърши точната работа. Една дума, която да те кара да играеш двайсет минути, а не петдесет думи, от които да не знаеш какво да изиграеш след това. Идеалното съотношение на превод от режисьорски на актьорски език.

И на въпроса: надявам се, че успявам да комбинирам в едно представление различни театрални подходи – тези, от класическия театър, тези, от „Stand Up“ комедията и тези, от импровизационната школа в САЩ. Нашите сцени не са просто скечове, които се правят в бар. Когато този тип театър се е създавал в САЩ, сцената е била бар. Ние имаме театрална сцена и подходът ни е по-професионален от гледна точка на средствата за игра.

Представленията, изнесени в бар са с олекотен хумор, защото има едни хора, които пият, и други, които играят. Вторите започват, подсъзнателно дори, да искат да се харесат на пиещите, и рано или късно се стига до онова, което наричаме простотии. Докато една театрална публика влиза в залата с идеята, че ще гледа едни актьори какво правят. Така вниманието е много по-концентрирано и подходът е много по-професионален.

В този ред на мисли постижението тук е, че играем театрално – ползваме всичките сетива, които се изискват от един актьор, и можем да си позволим да създадем на сцената въображаем свят – да използваме въображаема чаша, да се излегнем на въображаем плаж, да създадем въображаем студ и да накараме хората долу да го усетят чрез нашето собствено усещане. Такава една актьорска концентрация изисква внимание от страна на публиката. Така че ние правим по-сложен театър от този, който е правен преди в САЩ.

K.E.F
Аматьорска група за импровизационен театър “К.Е.Ф.”, Фотография: Теодора Гандева

Ние поднасяме не само смешки, но и истории за хора, попаднали в отделни места и изпитващи различни чувства. Създаваме един триизмерен свят и можем да накараме зрителите да го усетят. Публиката вижда цветовете на въображаемите предмети, които играем, чувства студа, когато го живеем на сцената, усеща раздразнението на актьорите, когато си правят скандал или вижда въображаемите светове, когато изграждаме фантастичен сюжет. Това е постижението на нашата група.

Много често публиката, като си тръгне, има спомени визуално как изглежда определена сцена, докато на сцената ние играем де факто на един празен под и едни четири завеси. Но знам, че зрителите, включително и аз на репетиции, виждаме цветове на стени, форми на предмети, големина на коли, усещаме усещанията на актьорите. Съпреживяваме. Това е нещо, с което можем да се похвалим – вкарването на класически театрални прийоми в импровизацията.

Особено ценно, според мен, е, че група хора творят заедно, без да знаят какво правят, и са O.K. с това. Постижение е, че девет актьори, с мен десет, могат да се разберат и да играят заедно.

В България трима души актьори и актриси винаги имат три различни мнения, не са съгласни един с друг. Егото им е голямо. От една страна това е необходимо – когато трябва да излезеш на сцената и да кажеш нещо на публиката, его трябва да има, професията на актьора го изисква. След това, ако критикуват работата ти, те критикуват теб, защото ти си собственият си инструмент. Ти не си цигулар примерно, за да може заради неакордирана цигулка да си изсвирил нещо лошо. Ти си изиграл нещо лошо, значи ти си лош актьор, няма цигулка. Така че егото на актьора е много лесно наранимо и той си го държи напомпано. Мисля, че оттам идват и проблемите с пиенето при творческите натури. Те така се опитват да се преборят с пораженията от добронамерената или недобронамерената критика.

Zlatin Zvetkov_

Важно е да се уцели баланса – между увереността в собствените способности и чувствителността от различното мнение по въпроса. Да сме категорични за себе си и да приемаме другите и тяхното мнение, без да се чувстваме по-добре или по-зле от това. Без насилие, без натякване и с голяма доза ентусиазъм да вървим напред, импровизирайки живота си.

Всички фотографии са от личния архив на Златин Цветков

Рубрики: Frontpage · Графити · За творчеството · Сцена

Етикети: , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай