Public Republic Art Studio

Златин Цветков: Театърът, който правим, възхвалява творческия талант (1)

28 март, 2014 от · Няма коментари

За историята и същността на импровизационния театър
Разговор на Росица Йотковска със Златин Цветков – първа част

Zlatin Zvetkov 3
Фотография: Милко Георгиев

Когато човек отиде за първи път на импровизационен театър, първото, което го грабва, е смехът. Смехът върви в комплект с атмосфера на все още неосъзнат ентусиазъм и усещане за свобода „тук всичко е възможно!“

Почти веднага скептикът в нас надига глас: попаденията и съвпаденията не може да са случайни! След това обаче пред очите му се разиграват и неща, които го убеждават, че всичко се случва „тук и сега“, и след някоя и друга сцена дори и той възкликва „това е уникално!“

Да, има, разбира се, и грешки, има започнати и недовършени сцени, има разминаване и пропуснати ефекти, нерядко и добрият вкус е – аха – изправен до стената, но зрителят е много по-силно завладян от творческия размах на актьорите, отколкото от изплъзналите се между пръстите им „перли“ от „короната“ – той търси заедно с импровизиращите, съпреживява и сам случва събития и биографии, той е в режим „сътворявам“ – смисъл, смях, нов свят и нови пространства. В залата оживяват настроения от някакво забравено, а понякога дори непреживяно детство, триумфира една въодушевена лекота, усещане за размах и динамика – разместват се пластове, емоции, избори.

В един момент човекът, изкушен да открива механизмите, по които се случват нещата, все пак си задава въпроса – какво стои зад всичко това? От какво се гради, какво го прави възможно, как произволните фрагменти започват да функционират като единен организъм?

И ако пожелае да навлезе в кухнята на този театър, открива зад измамната лековатост на забавлението и зад детската безгрижност на играта нещо много по-дълбоко и изненадващо: театърът на импровизациите е вид приложна психология в действие, принципите на импровизацията са принципите на пълноценните човешки взаимоотношения и емоционалното здраве, на успешната бизнес комуникация, на плодотворното творческо и дори социално сътрудничество.

За импровизационния театър и импровизацията в рамките на серия публикации разговаряме със Златин Цветков, един от съучредителите на първата професионална група за импровизационен театър в България и създателят на първия импровизационен курс у нас.
И даваме думата на самия Златин.

2
Фотография: Георги Радулов

Малко история

В момента чета малко история на импровизационния театър, понеже това много ме вълнува – как са се оформили различните школи и така нататък… Много е интересно.

През петдесетте години в Чикаго се сформира една трупа, която се нарича „The Compass Players“. Идеята им е, че нещата в театъра са прекалено фиксирани и актьорите изглеждат много готови – с едни такива сухи реплики, които трябва да казват. И те решават, че ще махнат част от тази заготовка – каквато е и пиесата всъщност – и ще фиксират единствено откъде влизат на сцената и какво се случва вътре, но няма да заучават реплики.

На актьорите се дава задача – ти влизаш отляво, ти влизаш отдясно, това е кухня, скарвате се на тема „Ти си мислиш, че той спи с друга жена“ и след това единият излиза отляво, третият влиза отдясно и става въпрос за еди какво си. Всичко е тотално импровизирано, махат се текстът и детайлите и се импровизира на базата на основни положения – кой какъв е, какви са им взаимоотношенията и т.н. Това обаче не просъществува дълго.

За режисьор на този експеримент е поканен Пол Силс. Ръководителят на трупата е работил с него и забелязал, че употребява „театрални игри“, за да провокира актьорите да създават импровизиран свеж материал, който се ползва по-късно в постановката. Оказва се, че автор на тези игри е майката на Пол, която се казва Виола Сполин и по професия е детска учителка.

Какво прави Виола Сполин. В опита си да намери подходящ начин за работа с децата, тя започва да експериментира, като ги въвлича в различни дейности; кара ги да играят например импровизирани игри. Забелязва, че като даде на децата цел и ги стимулира да я следват, те, в опита си да я постигнат, започват да творят и не се опитват да угодят на учителката. А тя именно това цели – да се елиминира като учител и децата да учат спонтанно.

Казва им например: „Измислете си един предмет и направете този въображаем предмет да е истински. Сега го преместете от тук до там“. Децата го правят и това развива креативността им. Начинът, по който го правят, си е техен. Предметът си е техен. Оценката се дава от всички и е на база не „Правилно / грешно го направи!“, а „Видяхте ли предмета? Убедително ли го държеше? Достигна ли до вас?“

Постепенно Виола Сполин започва да осъзнава, че всичко, което прави, върши работа и за театъра, и започва да обучава хора, които искат да се занимават с актьорско майсторство. Стига дори до поставяне на пиеси. От нищо нещо – тя не идва от театрални среди и не е амбицирана да постигне това, просто така й се случват нещата, по естествен път.
По-късно синът й създава най-големия и популярен импровизационен театър в Чикаго – “The Second City”.

Интересно е, че подходът й съвпада много с театралната професия по принцип. Тя го осъзнава, експериментира и написва една книга, „Импровизация за театър“ се нарича. В нея описва много такива психологически упражнения – за въображаеми предмети и за партниране –, в които всеки е свободен да измисля какво точно прави, свободен да твори, и всичко сътворено трябва да го защити с органично поведение. А за да направи въображаемото истинско, той се учи да е концентриран. Направи ли го истинско, то започва да му влияе и той става по-спонтанен.

И се оказва, че подобен тренинг е идеален за актьора, защото той борави с въображаеми взаимоотношения, въображаеми биографии, въображаеми случки. Ако може да се фокусира, за да ги направи истински, да партнира достатъчно добре, че да приеме чуждите истини за истински, то той започва да бъде истински и в своите персонажи, и така става по-добър актьор.

Следващият етап от обучението й се нарича „оценка“. Важно е тя да не е положителна или отрицателна спрямо идеята на актьора. Трябва да е: „той беше истински или не беше истински (в театъра се нарича органичен)“ , „направи го“ или „не го направи“, а не: „той е добър“ или „не е добър“, „трябва да прави това“, „не трябва да прави онова“. Никой не казва дали идеята е добра или не, и не критикува изпълнението, а дава обратна връзка за истинността. Така оценката развива умения, а не създава усещане за провал или успех на участника.

По-нататък става така, че синът й сформира театър, „The Second City” се нарича, и този театър се превръща в един от големите театри в Чикаго. Там започват да импровизират сцени, но казват – няма да ни плащат хората, за да ги гледат, защото това е експеримент. На практика това, което правят, е, че по време на репетиции половината от импровизаторите слизат при публиката и „застопоряват“ онова, което е интересно. След това го дописват, импровизират го наново във вече готови параметри като в „The Compass Players“ – вече имат „кой-къде-какво“, вече имат случка – и пак го импровизират.

При всяка следваща импровизация се раждат допълнителни реплики, става по-конкретна случката, и така от импровизацията се ражда истинска сцена, която те сглабят в представление и играят за пари, т.е. от рафинирана импровизация изграждат класическо представление. Това се нарича: „comedy review“, или комедиен преглед, и се прави и до ден днешен в този театър, но вече и на други места в САЩ.

Трима от тези актьори са в оригиналния състав на Saturday Night Live – телевизионно шоу в САЩ с над 35 сезона и стотици награди. То се излъчва всяка събота на живо, със скечове, които са родени от актьори и дописани от други актьори и сценаристи, и това е най-популярното комедийно шоу в САЩ. В момента тече над 39-я му сезон.

Всяко представление си има известна личност, която прави откриващ монолог и участва в скечове. Те се репетират преди това, но се играят и излъчват на живо, а сцената е едно пространство, където има три-четири различни декора и публиката гледа всичко едновременно. Тук вече има сценарий, но той е плод на предишни импровизации, и функцията на сценариста е да подреджа и обогатява. Творчеството в импровизацията се надгражда така, че крайният продукт да придобие по-голяма стойност. В същото време мозъкът на този, който играе, не се ограничава в това, само да изпълнява, а участва и активно в творческия процес.

Тук е мястото да отправя поглед към това, което се прави у нас: на много места в България има голям проблем с изпълнителната кондиция – режисьори казват на актьори какво да правят и актьорите нямат обратна връзка с тях – те са само изпълнители, особено във филмите.

Четох един коментар за филм, който даваха наскоро по кината, „Американска схема“. Режисьорът, след като вижда сцена, която е написал, готова, т.е. изиграна и записана, казва на актьорите: „Нещо не ми харесва, кажете вие какво мислите?“ И актьорите започват да му предлагат съвсем различни решения, които той снима в процеса на импровизация. Често се намесва по средата на работата им и им казва какво да правят…

Това нещо е нечувано по нашите географски ширини – първо режисьорът да си позволи да ги прекъсва и да ги насочва по време на снимки, и второ, актьорите, макар и запазвайки параметрите на своите персонажи, да предлагат свои решения. Резултатът е една сцена, която няма нищо общо с оригинала, но която е изключително жива, защото актьорите с импровизирането си, с погледа си „отвътре“, непрекъснато я оживяват и се създава една истинност, която в нашите филми, според мен, липсва.

3
ШиЗи Про. Фотографии: Владимир Томаскевич

И да продължа с ретроспекцията.

През 80-те години в Чикаго се създава нова импровизационна трупа, „Improv Olympic“ се казва. В момента това е вторият голям импровизационен театър в САЩ след „The Second City“. В началото трупата играе само импровиационни игри. Те са кратки, имат условни правила, но вътре може да се случва какво ли не, и е много смешно, защото са изключително абсурдни. Те имат кратък живот – две, три, пет минути, и след това започва нова игра. Едно представление се състои от различни игри с различни правила и може да се играе два часа, изключително бравурно и комично е.

В един момент обаче „Improv Olympic“ казват: тези игри, които правим, вече са ни скучни. И Дел Клоус, който идва от „The Compass Players“ и е преподавал в „The Second City“, предлага: “Дайте да направим нещо, в което всеки участва през цялото време.“ Така те започват да правят така наречената дълга версия.

Това са шест до дванайсетина импровизатори, които през цялото време внимават в една тема и заедно развиват един формат, който е по-дълъг. Наричат го „Харолд“. Името се родило случайно, по аналогия на един от бийтълсите, който, като го попитали „Как си кръсти прическата?“, отговорил „Ами Арчи“. Така и когато се чудили как да кръстят формата, един от актьорите се пошегувал – „Ами Харолд“. Така и останало.

Какво представлява така наречената дълга версия. Зрителите задават произволна дума, и актьорите започват да я разчепкват, за да извадят повече асоциации, повече теми, които да изиграят от нея. Те започват да играят импровизирани сцени, като всеки следи в предишните какво се случва, за да могат различните истории, които се раждат, накрая да се обединят. През цялото време се импровизира, през цялото време актьорите се стремят да се синхронизират, като гледат какво е направено преди това, за да могат да свържат липсващите нишки, и колкото повече нишки, случайно родени в началото на представлението, се свържат в края на представлението, толкова повече зрителите имат усещането, че това е нагласено, а то не е.

Най-големият комплимент за импровизационния театър е представлението да се възприеме от зрителите като предварително нагласено. Качествената импровизация има стойност, много близка до качествената драматургия.

Пътят от Импро театър ХаХаХа до ШиЗи Про

4
“ХаХаХа ИмПро театър” в началото. Фотография: Георги Радулов

По отношение на импровизационния театър в България, процесът при нас беше същият: в „ХаХаХа ИмПро театър“ започнахме да правим къси неща, игри, които са изключително забавни, но имат кратък живот, и в един момент започват да се повтарят. Със създаването на „ШиЗи Про“ вече се опитвам да надградя подхода и да направя по-сложната и по-благодарна за зрителите и участниците форма – на базата на дума от публиката шест до десет души създаваме един свят, работим върху една история с продължителност от 40 минути до час. Имаме и втора част на представлението, която наричаме „отплесване“. То е свободна форма на импровизиране. Публиката дава една дума, а ние правим монолози, кратки скечове, навързани истории и създаваме около нея доста абсурдни ситуации. Всяка следваща сцена идва интуитивно, спонтанно и много бързо.

Дългата версия се изгражда върху импровизирани персонажи, които ще се появят втори и трети път, т.е. ще търпят развитие в течение на времето, ще придобият така наречената в драматургията „арка на образа“ – героят ще започне от едно състояние, ще мине през някакви случки и накрая ще излезе друг от цялата работа. Точно като в живота – едни сме като млади, други сме в средата на живота, и трети сме като сме възрастни. Едни сме преди да ни се случи нещо ужасно или нещо прекрасно, други сме след това. Така, като заложим един персонаж и го видим малко по-дълго във времето, той ще ни стане симпатичен и ще можем да се свържем с него – в дългото представление ще можем да намерим повече себе си, ще изкристализират персонажи, с които можем да се съотнесем.

5
Импротеатър “ШиЗи Про”. Фотография: Владимир Томаскевич

За успехите и провалите

Импровизацията учи, докато работиш, да приемеш най-големия успех и най-големия неуспех по един и същи начин. Защото, както казва Виола Сполин: учим се от опита си, никой не преподава нищо на никого. Тоест единственият начин да вървим напред, е да пробваме, да опитваме отново и отново и отново, и да ставаме по-добри с провалите си, както детето се учи да ходи – пада, пада, пада и накрая прохожда, а не се опитва да направи още в началото перфектната крачка.

Само чрез процеса, чрез щурмуването крачка по крачка на неизвестното можеш да постигнеш нещо, а не чрез стремежа си да бъдеш идеален във всеки един момент. Да бъдеш смел, да ти стиска да рискуваш, като имаш подкрепата на колегата си, че ще бъде заедно с теб и ще се съгласи с теб, за това става въпрос в импровизационния театър. Група хора, които вървят заедно в неизвестното, и с всяка крачка научават повече и повече за него, докато накрая, минавайки целия път, разбират за какво са го вървели. Изкуството да ти се открива какво правиш, докато го вършиш, и едва когато го свършиш, да осъзнаеш какво си направил.

Театърът, който правим, възхвалява творческия талант. Защото все повече творците се превръщат в изпълнители на продуценти, а продуцентите не знаят как да се възползват от таланта на творците.

Импровизационният театър е възможност, в която всеки в групата твори, но основният принцип е „да, и“ – съгласяваш се с другия и надграждаш над него; моето творчество се свързва с творчеството на партньора ми и става нещо повече от мен и нещо повече от него, тоест ние творим заедно, и резултатът е по-добър от този, на всеки един. Така представлението е сътворено от актьори с тяхната самобитност, с тяхното чувство за хумор, с техния собствен поглед върху темите на живота, и то по един изключително искрен начин.

Защото е важно да си искрен, и това, мисля, свързва в най-голяма степен актьорите на сцената със зрителите долу. Целта е да разбием границата между публика и актьори и да създадем заедно един нов свят, изпълнен с интересни персонажи и случки, които ги променят – тръгваме от нулата, и с онова, което публиката ни дава, правим представление.

6
Презентация на Златин Цветков на TEDxBG 2012
Фотография: Владимир Петков

Какво предстои

Принципите са толкова гъвкави, те са като вода, за която можеш да си избереш съд и да я налееш. Ако имаш ваза, ще изглежда по един начин, ако имаш басейн, ще изглежда по друг начин. Въпросът е, че сам трябва да си формоваш вазата и сам трябва да си построиш басейна. Най-ценното е обаче да си създадеш самата вода. Това се и случва в момента – десетината души работим вече една година. И има огромен интерес у хората да го правят, много сме амбицирани да продължим нататък.

Това, което правим, е достатъчно сложно – от нищо да създадеш нещо. Да го застопорим, да го материализираме като комедийно представление не е толкова далечно в перспектива, и аз имам идея и това да се случи. Имам идея това нещо да стане драматично представление също, за момента обаче хората искат по-скоро да бъдат освежени и освободени, има глад за комедия, в която не става въпрос за политика и за пошлост, и мисля, че това е интересното сега – представление, което да забавлява.

Но един ден ще се роди българска пиеса от най-добрите скечове, а защо не и първата драматична пиеса, родена от актьорски импровизации.

Втора част на публикацията можете да прочетете тук
Трета част на публикацията можете да прочетете тук

Предстоящи представления:
Кажи Си Думата! – 29.03.2014,събота
от 20:00 до 21:20 в читалище “Славянска беседа”, София – Представление на ШиЗи Про
Първият К.Е.Ф. в живота Ви – Първо излизане пред публика на група К.Е.Ф.- 31.03.2014, понеделник, от 19.30 в читалище “Славянска беседа”, София

Биография

Златин Цветков е професионален актьор. Навършил наскоро 32 г., той е на сцена вече повече от 16 години.

Участва в театрална студия „Игра“ от 1997 г., а първото си представление на голяма сцена играе през 1999 г. – „Женска управия“ по Аристофан, с режисьор Петър Върбанов.

Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2005 г. в класа на проф. Крикор Азарян.

От 2006 г. играе в независими постановки и представления на театър „Провокация“.

През 2007 година завършва курс към The Shakespeare Theatre Company в град Вашингтон. За кратко е актьор и в театър „Рачо Стоянов“, гр. Габрово.

През 2009 поставя моноспектакъла „Белег“ по пиесата на Робърт Патрик „Децата на Кенеди: един следобед в бара“

От 2005 работи като водещ на телевизионни предавания в различни телевизии. Последните 3 години бе ко-водещ на ежедневно сутрешно предаване на живо по БНТ: „Денят отблизо с Мария“.

През 2006 г. завършва курс по симултанен превод в „Преводачница Мариана Хил“. Работи като симултанен преводач на свободна практика. Изпълнявал е поръчки за клиенти като: М-Тел, Кока-Кола, Луфтханза, Министерство на културата, СЕМ, International women club и др.

През 2009 г. става един от съучредителите на „ХаХаХа Импро театър“ – първата професионална група за импровизационен театър, с която има над 80 представления.

В началото на 2013 г. основава група “ШиЗи Про”, с първи представления, ползващи импровизацията за създаването на театрална комедия. Фокусира се върху така наречената „дълга версия“, където актьорите играят в екип изцяло импровизирано представление, продължаващо над 40 минути. Темата се задава от публиката на място.
В момента работи върху музикално импровизиране на песни по тема от публиката.

Организира първия в България импровизационен курс и води групи от 2010 година. В момента стартира нова група начинаещи, води група средно напреднали: „К.Е.Ф“, група напреднали: „ШиЗи Импро и Хайде ти!“ и група тийнеджъри: „ШиЗи Тийн“.

Провел уъркшопи по импровизационен театър: в НАТФИЗ в класа на проф. Атанас Атанасов; за “HP”, “Neterra”, форум „Горичка“, “Прознание”, “Via Civic Association”, “Friday Sofia” и др.

Рубрики: Frontpage · Графити · За творчеството · Сцена

Етикети: , , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай