Public Republic Art Studio

Златин Цветков: Театърът, който правим, възхвалява творческия талант (2)

29 март, 2014 от · Няма коментари

“Всичко се изгражда миг по миг по миг”

Разговор на Росица Йотковска със Златин Цветков – втора част
(Първа част на публикацията можете да прочетете тук.)

Zlatin Zvetkov 2

Как реши да станеш актьор?

Шестнайсет години съм вече актьор, тази година ще стане половината ми живот. През 97-ма се записах на театрална студия, 99-та излязох на сцена пред 200 души.

Станах актьор, защото исках да бъда всичко – пробваше ми се всяка професия, интересуваше ме всичко, много съм любопитен. Исках да се занимавам с психология, философия.

Когато започнах да ходя на студия – това стана случайно – открих, че ме бива. Тогава бях интровертен тийнейджър и бях изпаднал в някаква депресия. Там научих (благодарение на един актьор, който преподава и сега – Петър Върбанов), че на базата на нещата, които наблюдавам у хората и това, как те си взаимодействат, мога да реша как да се държа, коя част от себе си да извадя на преден план, и да покажа това си поведение пред други хора – първо пред други „студийци“, а после и пред публика. Бях затворен и асоциален, но когато излизах на сцена, имах чувството, че мога всичко да направя.

Zlatin Zvetkov2

На сцената си свободен да бъдеш всякакъв, и това, според мен, е много благодарно за интровертите (особено ако са на границата с екстровертното). Има много екстроверти, които имат фриволно поведение в живота, но им е трудно на сцената. То е като онази истина, че клоунът винаги е тъжен.

Да си актьор изглежда лесно, но истината е, че е свързано с много дисциплина, концентрация и е много емоционално изтощаваща професия. Ние нямаме друго средство за изпълнение, освен собствените си тяло, глас и присъствие. В същото време работим в екип с много хора. Затова трябва да сме много дисциплинирани, съзерцателни и всеотдайни в работата си. Иначе няма резултат.

Та на 18 годишна възраст реших, че искам да бъда актьор и че психологията и философията всъщност са в сърцето на тази работа – ти трябва да опознаеш някакъв различен човек, който мисли различни неща за света от теб, има различни преживявания, чувства, различни комплекси от твоите и т.н.

Твоята задача е да си внушиш всеки един от тези елементи поотделно и да повярваш, че са твои мисли, чувства и т.н, което е психологическият елемент.

Трябва да намериш и физически израз на поведението на този друг човек. Много трудно психофизическо предизвикателство е да се превъплъщаваш в персонаж.

AtWork2

Персонажът не е нещо, което играеш – играеш е лоша дума на актьорски език – ти се превъплъщаваш, тоест започваш да бъдеш този човек. А как се случва това – като намериш другото в себе си, като си кажеш: ако аз бях в тази ситуация, ако ми се беше случило това нещастие примерно, как щеше то да ме промени.

Когато успееш да си повярваш, че нещастието е истинско, че имаш допълнителен проблем, ти започваш да се държиш по друг начин. Поредица от проблеми, успехи, разочарования се нарича биография – повярваш ли във всичко това, започваш да се държиш по друг начин.

Да живееш различни биографии е изключително интересно. Обогатяваш общата си култура, научаваш за човешките взаимоотношения, ставаш по-толерантен и си разширяваш мирогледа.

Как се виждаш след десет години?

Не знам как се виждам след десет години.
В импровизационния театър всичко се изгражда миг по миг по миг, тоест ние сме тук и сега, и във всеки един миг всяко нещо, което ни се случва, може да промени ситуацията и да ни тласне в друга посока.

В живота ни всичко се развива по същия начин – аз правя тук и сега това, което смятам за редно, в следващия миг животът ми предлага други неща, аз ги виждам и решавам дали да тръгна по тях или не, оттам пък ми се предлагат трети неща, аз ги оценявам и тръгвам по тях или не, и така крачка по крачка по крачка влизам в различни сфери, занимавам се с различни дейности, и от всяка една от тях мога да направя връзка към предишното.

Какво ще бъде бъдещето? Поредица от „следване на следващия“. Но за това по-късно.

Всяка една дейност ми е донесла някакво умение, което ми върши работа в импровизационния театър. Импровизационният театър пък ми носи умения, които използвам в другите сфери от живота.

TV_3
Златин Цветков и Мария Андонова – водещи в “Денят отблизо”, БНТ

Смятам, че по-скоро трябва да си отворим сетивата, да видим какво ни се предоставя и да сме готови да го приемем, отколкото да следваме безкомпромисно някаква крайна цел.

Има една реч на Стив Джобс, и той казва – „свързах точките“.
Стив Джобс е посещавал часове по калиграфия в университета, защото му е било интересно. Когато след 15 години прави персоналния компютър „Макинтош“, от калиграфията взима шрифта, който и до ден днешен се ползва в компютрите.

Той казва: „Това ми потрябва 15 години по-късно, но аз учех калиграфия, защото ми се учеше калиграфия, а не защото смятах да правя нещо с нея.“

Импровизацията следва подобен принцип. Тръгваш без ясна посока. Нахвърляш няколко спонтанни „предложения“ към колегата, родени на мига. В един момент от тях се ражда цел. В един следващ момент усещаш, че е дошъл мигът и започваш да свързваш точките от началото, вплиташ ги отново в сцената.

Публиката възприема това като част от фабула. Казва си: „Аха, затова той направи това в началото.“ В действителност в началото изобщо не си знаел какво и защо правиш. Като стигнеш към края на сцената, ако споменеш началото, хората имат чувството, че си им представил едно завършено произведение. Това се нарича „реинкорпориране“. Използване на елементи от миналото, за да придадеш смисъл на настоящето.

ШиЗи Про
Златин Цветков и ШиЗи Про

Изкуството на импровизацията е да го измислиш, докато го правиш. Правиш го, оценяваш какво си направил – не положително или отрицателно, просто му обръщаш внимание – и докато вървиш напред по историята, на моменти се обръщаш назад и свързваш елементите, които си измислил спонтанно. „Свързване на точките.“

Така е и с живота – правиш спонтанно каквото ти се иска и в един момент може би ще се намери някаква твоя среда, твой талант, където ще свържеш всички точки.

Всеки път, когато съм опитвал нещо, което страшно искам да се случи, животът ми е показвал, че не му е сега моментът. Но идва точният момент и то идва спонтанно. Така ми се случват нещата. Така е и с бъдещето. Правя спонтанно неща и свързвам точките. Импровизирам.

Когато играем импровизирания спектакъл, е хубаво да имаме крайна цел и е добре да помним, че рано или късно представлението ни ще свърши. Когато държим сметка за темата, която ни е зададена от публиката в началото, играта може да бъде много плодотворна.

Но ако разказът върви не към първоначалната дума за финал, не помага насилствено да правим препратки към нея. По-добре да оставим цялата история да завърши по начина, по който го изисква самата тя. Тоест ти сътворяваш нещо в движение за самия спектакъл, раждаш спонтанно случки, персонажи, реплики, но в един момент започваш да следваш собственото си произведение.

Точно както писателите си измислят героя и искат нещо да се случи с него, но в един момент осъзнават: „Боже господи, този човек не може да направи това!“ – персонажът е станал толкова истински, че не могат да го насилят да последва тяхната воля и те самите трябва да последват волята на персонажа.

Така е и в живота – ние задаваме някои неща, но докъде ще стигнат, дали ще се случат и как ще се случат, е Божа работа. Ако обаче винаги сме с достатъчно отворени сетива, може би ще хванем знаците и ще съумеем да свържем точките.


Финалът на TEDxBG – импровизация на Златин Цветков върху всички лекции от деня

Вярваш ли, че има щастлива звезда, която те води?

Нямам представа. Не съм вярващ по принцип, но ходя на църква. Обикновено гледам да не искам неща… Гледам да благодаря. Защото всичко, което ти се предоставя, те учи на нещо.

Гледам да не искам, защото желанието е … претенция. Така ми се струва. Желанието е претенция. Ние сме прекалено малки, за да знаем в гигантския мащаб на вселената каква е посоката, в която се движим, кое е добро и кое лошо. Има една приказка: „Справедливостта е човешко понятие. Не можеш да виниш зимата, че е студена.“

И все пак имам някакво усещане за … може би някаква съдбовност. Може би ние сами си изграждаме своята съдба, докато вървим. Може би раят и адът са на земята и може би, в зависимост от това, какво вършим, минаваме през едното или през другото. Не знам. Не знам дали има нещо горе. Има неща, които нямат обяснение.

Много харесвам едно изказване на Кърт Вонегът. Искал е на надгробния му камък да пише: “Единственото доказателство, от което той се нуждаеше за съществуването на Бог, бе музиката”. Музиката е много интересно нещо, за мен тя е мястото, където математиката се свързва с духовното.

Бетовен преди около 200 години е написал „За Елиза“, защото е бил влюбен. Предал е чувствата си на музикален инструмент, записал ги е на хартия под формата на математически символи, и сега, 200 години по-късно, аз възпроизвеждам 2+2 по 3+5+6+8+9, и усещам какво е усещал Бетовен. Той ми е предал любовта си с математика. Може това наистина да е доказателство за съществуването на Бог. Всичко е свързано. Включително душата и математиката.

Zlatin Zvetkov 6

Като заговорихме за любов, какво е за теб любовта?

Хм, не знам! Какво е любовта…
Може би любовта е усещането за взаимност. Да усещаш, че си също толкова важен за другия, колкото той е важен за теб. Да се проявиш през другия.

А несподелената любов тогава?

Несподелената любов не е трябвало да бъде. Тя е еднопосочна проява. Желанието да се проявиш през другия и нежеланието на другия да се прояви през теб. Това е несподелената любов. А споделената любов е взаимно желание да се проявиш през другия. Две преплетени осмици.

Имаш мисъл на визуализатор и много креативен ум. Изкусяват ли те и другите изкуства?

Писал съм стихове. Някак си идваха сами. На български и на английски. Поезията ми харесва. Много ми се ще да се науча да свиря на пиано, дори си купих пиано, но нямам време да практикувам. Сега планираме да правим музикална импровизация, така че ще се опитам пак.

Но обичам музиката, имам музикален слух и затова чуждите езиците много лесно ми се отдават.

Колко езика знаеш?

Учил съм френски. Английски знам перфектно, въпреки че не съм учил много, една-две години в четвърти и пети клас, но превеждам симултанно от английски.

Просто ми харесва как звучи и всяко нещо, което чуя, го запаметявам и в един момент знам кое как звучи правилно, без да знам правилата. А френски съм учил четири години, но не съм го ползвал от десет, иначе много ми харесва. Учил съм хинди една година по 5 часа на ден.

Като не ме приеха във ВИТИЗ, влязох специалност „Индология“ в Софийския, за да не ходя в казарма. Много ми харесаха преподавателите и хората в Центъра по източни езици и култури. Прекрасно място с древен дух по коридорите.

Там също преживях един много хубав момент – една точка, която по-късно свързах – там се запознах с приятелката си. Нямаше да я срещна, ако не се беше случило така. Нямаше да вляза пръв в НАТФИЗ и да уча при Крикор Азарян, ако не бяха ме скъсали при Стефан Данаилов и не бях учил индология. Всичко си има някакъв смисъл.

За едно представление и по други поводи учих реплики на немски, и горе долу поназнайвам руски. Когато чувам неща, много бързо ги запаметявам и мога да ги възпроизведа. В Гърция например трябваше да водя туристически групи от германци до Бодрум.

Дълго време ги насочвах мълчаливо и накрая, от кумова срама, научих 5 изречения на немски, които им рецитирах: “Здравейте, казвам се Златин и не говоря немски. Тези изречения ги научих наизуст. Моля, следвайте ме до тази зелената лодка.

Отсреща в Бодрум ще ви поеме немскоговорящ гид.“ Така добре ги произнасях, че винаги се намираше някой да реши, че се шегувам и да почне да ме пита допълнителни неща на немски. Трябваше да се науча да казвам и че въобще не говоря езика.

Ти обичаш да експериментираш и с акцентите:)

Това пък запомням, като превеждам нещо. Човек като прави нещо с удоволствие, му се получава. Така съм и с произведения – нещо като ми харесва, го наизустявам и след това от време на време си го припомням. А неща, които не ми харесват, ги забравям бързо.


Какво е според теб харизмата? Талантът?

За публиката харизмата е до голяма степен увереността на човека, който прави това, което прави на сцената. Увереност пък може да му даде това, което прави добре. А човек прави нещо добре тогава, когато обича да го прави; не може да си добър в нещо, което не ти създава удоволствие.

Ако има такива хора, те обикновено са работили много, за да го постигнат и не са особено щастливи. Когато пък човек дълго време прави това, което иска да прави, рано или късно прави много от него и става много добър в него, и това е неговият талант. Така си мисля.

Трета част на публикацията можете да прочетете тук

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Графити · За творчеството · Сцена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай