Public Republic Art Studio

Понеделник, 03.01.2014

4 февруари, 2014 от · Няма коментари

проф.д-р Яни Милчаков

Днес за пръв път през живота си сядам да пиша дневник. Що е то?

Професионалната деформация ми налага да разгърна една сбита, но сериозна и качествена студия под заглавието „Жанрови форми на девника”. Тя започва така: „Опитите да се дефинира дневника като документално-нефикционален жанр, осъществявани чрез описание и класификация на всички характеристики на текста при строго разграничване на фикция и фактография, се оказват недостатъчни пред протейската му природа…”

IMG_6772

Протей? Виждал съм това странно прозрачно създание, което като защитна мимикрия приема цвета на материята, върху която се движи, на едно от малкото места, където изобщо може да се види – пещерата Постойна в Словения. Зооморфната метафора „протейски жанр” ще рече – безплътен жанр, който може да наподобява други жанрове и тактически да ползува конвенциите им, разбъркани сред истина, искреност, автентичност и произволност…

Само че безплътният жанр го пишат биографично реални хора от плът и кръв. Тогава? Смятат ли тези хора писаното от тях да види един ден бял свят, или го завещават само на чекмеджето? Писане без адресат, без някой Друг няма, но кой е той при „приватното” писане на дневника за „лична употреба”?

Аналогията с общата сфера на автобиографичната и мемоарната литература при дневника не върши много работа – укорителното англосаксонско определение за политическите и дипломатическите мемоари например като alibi-books подсказва читателското очакване, че тези мемоари са непременно украсени и коригирани с по-късна дата в духа „аз тогава бях прав, но събитията, другите, времето….”

Да оставим теорията, като обобщим, че на дневника може да се вярва горе-долу колкото на всяко човешко писане и на всяка литература, но тези дни ми попадна изумителен „Дневник. Фрагменти 1899- 1905” на казанлъшкия художник, илюстратор, музикант и литератор Иван Енчев – Видю. Издаден е за пръв път тези дни в Казанлък – смайващи илюстрации, скрити картинки за деца, щрихи към образите на много български писатели, композитори,артисти…

Бях го чувал покрай приятелството му с Елин Пелин, Чудомир и бохемата, но наистина е невероятен. Обикновено определят творци като Иван Енчев – Видю в ролите им на „фон”, „съвременници”, „среда”, „спътници”, „окръжение на големите имена”. Рубриките от рода на „незаслужено забравени”, „възкръснали страници”, „преоткрити днес”, „прочетени отново” и т.н. въпреки своята голяма познавателна и културна полза казват същото.

Нищо подобно – синтезът между текст, музика, изображение и трескавият му болезнен живот сред стихиите на всички изкуства поставят Видю като незаобиколима фигура на интегралната българската модерност много пред някои канонизирани чисти позьори…

Днес следобед бях председател на научно жури и рецензент за присъждане на докторска степен по филология (как да се каже другояче освен в гланциран научно-бюрократичен „новоговор”!). Темата: „Паремиологически жанрови форми в средновековните паратекстове”, а авторът-Данко Георгиев – способен млад човек, компютърен специалист и филолог.

Между другото, интересни паралели с дневника предлагат приписките, глосите, маргиналиите и пр. на средновековните книжовници, писали, както каза Никола Георгиев „…не само да се знае”. Скромни, анонимни, самобичуващи се – поне ги мислим за такива, но не е зле в случая да прихвана нещо от тяхната условна и ритуална скромност като спра за днес.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай