Public Republic Art Studio

Една книга за застрашените влюбени

21 януари, 2014 от · 1 Коментар

Иван Христов

girl
Снимка: /wildlife_encounters

Една книга за застрашените влюбени

В моята рецензия за антологията „Кой сънува моя живот“, публикувана в бр. 1 на Литературен вестник от 16 ян. 2008 определих поезията на Владимир Левчев като значително свързана с Аполоновото начало.

Какво имах предвид. Когато говори за Аполоновото начало, Ницше въвежда понятието съновидение в противовес на опиянението на Дионис.

За разлика от екстаза и опиянението, които са по близо до смъртта и които убиват човешкото тяло в своята екстатичност, сънят или съновидението (мисля, че това понятие е по-точно за тези стихове, доколкото е по-близо до самия живот) – напротив – имат способността да лекуват.

Бях много изненедан, когато прочетох „Черна книга на застрашените видове” и открих един различен Владимир Левчев, дори противоположен на себе си, а именно – отдаден на опиянението.

Cherna_kniga

Както сами се досещате, това е книга за животните и природата. Според мен има два начина да се пише за животните. Единият е, когато човекът се страхува да каже какво мисли и превръща животното в алегория на себе си, а другият – когато човекът е до толкова запленен от животното, че превръща себе си в алегория на животното.

Вторият похват принадлежи на романтиците и модернистите. Нека само припомним Уилям Блейк и неговият Tiger, tiger или Херман Мелвил с Моби Дик, Гарванът на Едгар Алън По.

За Ботевите орли и соколи е излишно да говорим, както и за Фурнаджиевите „крави във кърви окъпани”. И тук имаме работа точно с втория случай. Владимир Левчев като отчаян романтик и убеден морнист. Вижте за какво става въпрос:

Както си върви невъзмутимо,
тази топла късогледа планина
случайно стъпва в ловните полета
на термитите.

(Слон)

Или:

Животно, бременно
с южни звезди.

(Две кенгура)

Човекът се вглежда в животното, за да открие себе си, в една първична форма, необременен от историческо познание. Но истинската причина за това вглеждане е за да се прослави Божието творение, истинското чудо на Битието, опиянението от това да съществуваш.

В моята рецензия за антологията „Кой сънува моя живот” изразих удивлението, че след като е избродил толкова градове, култури, езици, епохи в една изключително сложна биография Владимир Левчев е запазил своя Аз, своята същност.

И като отговор на този въпрос говорих за една друга често срещана фигура в неговата поезия – фигурата на Детето, още един любим образ на романтиците и модернистите. Това е фигурата на човешкото съзнание, което винаги може да се отстрани и да погледне на света по един нов и неочакван начин.

Вероятно тази фигура е накарала Владимир Левчев да се върне отново в България. Ето как е интерпретирана тази тема в стихотворението „Кукувица”:

Единствен огнен лъч е паднал
върху камъка в потока,
където детето
ще стъпи,
за да се събуди.

Но в „Черна книга на застрашените видове” има желание да се отиде отвъд детето, отвъд човешкото, към чистото съдържание – животното, живо и безисторично, неизгонено от Рая, символ на Вечност. Едно друго стихотворение „Листа от сухото дърво” много ясно показва мащаба на това опиянение:

колкото по-тъжно вият и се вият
вечерни комари
и планети,
толкова по-красиви са листата!

Виждате как тук стремежът е да се обхванат от последния комар до най-отдалечената планета. В тази ситуация на божествено вдъхновение е достатъчно само да се разменят местата на риба и море като в стихотворението „Морето в рибата”, за да се разкрие приказното очудняване на света:

Риба съм, която носи
В себе си морето.

Стихотворението „Дърво край пътя” много ясно показва тази философска позиция, в която човекът се сродява с дървото. Идеята е, че Бог чрез сътворението на света вече е задал неговия висш смисъл и единственото, което е необходимо е да го живеем, по възможно най-чистия и прост начин, на вегетативен принцип.

Или казано другояче, ако ние сме едно дърво край пътя е по-добре да се радваме на слънцето и росата, на шума от колите, които минават покрай нас, на гласовете на хората, които отиват на някъде, вместо да тръгнем по същия този път:

Моят труд е Недеянието.
Не мириша на пот,
а на цвят.

(Дърво край пътя)

Когато с Владимир Левчев говорихме за книгата, той ми спомена, че само две стихотворения не са за природа и животни – „България” и „Любов”. Реших, че ще бъде много трудно да включиш стихотворения за България и за любовта в стихосбирка за природа и животни, но когато прочетох книгата тези две стихотворения въобще не ме подразниха.

Опитах се да си отговоря Защо. Ами много просто. Гледната точка към България, към родината в това стихотворение е като гледната точка на мъдреца към детето или животното.

Мъдрецът разбира, че те осмислят битието, защото съществуват като сътворени. В своята едносъставност те са смисълът на многосъставния свят.

Погледната отдалече, през океана, от Вашингтон България изглежда изчистена алегория на прародината, така както животното, назад в миналото, изглежда изчистена алегория на човека. Каква по-добра метафора за смисъла на света от стадо бягащи елени:

И всички политици
(особено жълтелите с десетилетия
по стени на класни стаи),
и всички уводни статии
са незначително детайлче
в шарките на одеялото,
в ръцете на детето,
във влака забързан през България,
в България забързана през времето,
в черната фуния на окото ми…

(България)
Същото се отнася и за любовта. Подобно на далечните разстояния между човека и родината, човека и животното, любовта е далечно разстояние между човека и човека:

Ти си красива
като море в топла есен:
слънцето е зряла дюла,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък…

(Любов)
Тук ще ви спестя сравнението между Далчевия залез като домат и Левчевото слънце зряла дюла. Ще обърна внимание само на тази мараня, която премрежва хоризонта.

Не е ли това маранята на любовта, която премрежва подробстите в образа на любимия, която прикрива неговите недостатъци, за да го превърне в една чиста идея за любов.

По подобен начин и ние, връхлетени от любов, възхитени от любов, опиянени от любов, устрелени от любов сме щастливи като животни, малки кученца в краката на любовта или Бог, които пишат поезия.

“Черна книга на застаршените видове” е всъщност една книга за защита на застрашените влюбени. Да пожелаем на Владимир Левчев да бъде един вечно влюбен, нещо без което поета не може.

Владимир Левчев. Черна книга на застрашените видове. ИК Жанет 45, 2011 г.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Биография | Добре дошли в Бдин! // 25 фев, 2014 //

    [...] 14. Христов, Иван. Една книга за засрашените влюбени, [Рец. за: Владимир Левчев "Черна книга на застрашените видове",] // Литературен вестник, бр. 20, 23-29. май. 2012, също и на: http://www.public-republic.com/magazine/2014/01/119661.php [...]

Коментирай