Public Republic Art Studio

Хубаво парче земя, под водата

13 януари, 2014 от · Няма коментари

Катрин Шмит
Превод от немски език: Майа Разбойникова-Фратева

wasser
Photo: Tino Hanke

Монолозите на баба ми за мен най-често представляваха само някаква шушнеща лепкава маса, която капе от устата й, както е присъщо и за мнозина други като нея. Не я обичах и това не беше чудно, като се имат пред вид отворените по краката й рани, наболата брада по сбръчканото й лице и навика й да ме обсебва с острата си миризма.

И ето ме седнала до нея, а тя отърква задника си в ребрата ми, дръгне гърбицата си в сгънатите ми колене и мокри ръцете ми с мърморенето си, докато аз повръщам навътре в себе си. След такова повръщане изпадах в особено състояние, направо бях годна за консумация: Баба ми ме опитваше с наслада. Дари ме с блаженство, мърмореше тя под носа си, бъркаше с пръсти в устата ми и се опитваше да хване езика ми, който й се изплъзваше. В тези моменти трябваше много да внимавам да не повърна и външно, което би могло да има лоши последици. Родителите ми винаги ми втълпяваха, да съм мила с баба и да я обичам, защото просто трябва да обичаме старостта.

„Старостта” беше състоянието на напредваща деменция, в което се намираше баба. За съжаление, тялото й си спомняше за половия ми орган, който тя наричаше „дудичка”, „котенце” или „сливка” и понякога се опитваше да го опипа. В ръка с тънка игла-губерка, с която, докато беше още с всичкия си, беше плела въздушни паравани за семейния ни живот.

Бях седемгодишно, здраво дете със закръглени прасци, които много радваха баба и насочваха към също така пълничките ми бедра, които пък на свой ред завършваха с онова, за което тялото на баба ми си спомняше. Когато по обяд се връщах от училище, тя лежеше кротко в леглото си. Бях в първи клас и се бях научила да изплезвам език, докато пишех.

Винаги трябваше да внимавам баба да не налапа върха на езика ми, след като тихичко беше станала от леглото и се бе спотаила зад гърба ми. Да избягам не беше позволено, трябваше да я обичам, дори когато всичко това се случваше. Не беше лесно. Малките ми сиви родители изобщо нямаха представа, какво означава да внимаваш непрестанно за езика си. Те изобщо рядко имаха представа за нещо.

Например веднъж погледът ми се спря в пребоядисан в бяло конски вагон, закрепен върху бетонова основа и предоставен на Германския червен кръст. (Този вагон сякаш беше оцелял от други времена и ми напомняше, че пред детето, което бях, се премълчаваха много неща.) Извикана за тройна ваксинация, стоях на пет метра разстояние от иглата на спринцовката и се чудех на изкривения врат на съседката си. Дебелите й вени се виеха по гърба на ръката й, питах се, как ли най-лесно по тези пълноводни канали могат да заплуват кораби, а на глас казах, че ей сега ще се потопя в тъмно безсъзнание.

Майка ми ме подхвана и се зае с палтото ми. Когато след няколко секунди дойдох на себе си, то беше разкопчано. Отворих гърло и поех въздух. Хрумна ми, че малките ми сиви родители нямат представа какво означава да са те извикали за тройна ваксинация. Все пак обаче тройната ваксинация беше за предпочитане пред издирването на седмина свидетели от Зибенбюрген за хубавото парче земя под водата, за което говореше баба.

Сигурно наистина е било хубаво парче земя, защото баба беше привързана към него като суха ябълка, останала необрана и упорито висяща на дървото в продължение на много зими. Изглежда някога е живяла там и сега искаше да знае как съм успяла да избягам през Фришкия залив. Нямаше смисъл да я питам, какъв е този залив, дари ме с блаженство, тя се опитваше да захапе върха на езика ми. Наричаше ме с името на майка ми, която не можеше да я чуе, тъй като рядко си стоеше в къщи.

Парчето земя под водата трябва да е било толкова хубаво, че баба ми ме помоли, а устата й зейна, да потърся седмина свидетели и тя да бъде обезщетена за загубата си. С получените пари щяла да си купи едно малко момиченце със сочна сливка за гризкане. С дудичка за смазване, за облизване, с котенце от кадифе.

Тя посягаше към губерката и чоплеше пърхута от мазната кожа на главата си, облизваше иглата и го дъвчеше с беззъбата си уста. Непрестанно мислех за седмината свидетели, никой не повярва колко много ми трябваха. И никой не беше съгласен да се заеме със хубавото парче земя под водата. Когато казвах това на баба, с която деляхме спалнята, тя много се ядосваше и ме налагаше. Плюеше. Безнадеждните ми родители нямаха представа за бабиното хубаво парче земя под водата.

Бях известна с разкраченото си ходене. Майка ми веднъж ме заведе на ортопед, за да изчезне тази странна походка. Ортопедът пригоди към краката ми метални, облечени в кожа подплънки за обувки и изпрати майка ми ведно с мен на друг лекар. Той разгледа моята дудичка, говори за лоша кръв и фурунколоза и поизряза подутините, които отдавна носех между бедрата си. Пищях, а после си тръгнах за в къщи с още по-разкрачена походка. Майка ми трябваше да ходи на работа, баба се грижеше за домакинството, което цял предиобяд се състоеше само от мен и имаше нужда от студени компреси. Ръсеше лайка върху разрезите на чатала ми. Почти я обичах, защото тъкмо си бях отправила строги предупреждения и бях повърнала вътрешно, но баба не повярва и заби езика си в пъпа ми. Стана ми смешно, а баба говореше за хубавите времена, когато ще си е купила малкото момиченце с котенце от кадифе. Заявих високо, че съм на път да потъна в тъмно безсъзнание, но тя ме захапа и свести, а устата й миришеше на карбол.

Родителите ми нямаха ни най-малка представа за седмината свидетели и най-сетне отново ме пратиха на училище, макар че подутините продължаваха да растат, да се пукат и и да миришат лошо. Баба ми продължаваше да ръси плюнки около себе си, та чак ми се завиваше свят.

В града имаше старчески дом. Там трябва да изпратим баба, каза една вечер баща ми на жена си, но тя вдигна ръце и отказа. Хората щели да си помислят това и онова, аз самата непрекъснато мислех това и онова, имах трудности с издирването на седмината свидетели, за които родителите ми нищо не желаеха да знаят. Проучих нещата най-основно и междувременно попитах Бербел Калтвасер дали не иска да дойде заедно с шестимата си братя след училище у нас.

Бербел Калтвасер малко се учуди, защото всичките й братя бяха малки и шумни. За мой късмет в сърцето й тъкмо се бе спуснала есен, родителите й искаха да се местят с нея в Билефелт, в друг един живот, така че предстоеше сбогуване. Бербел се зарадва на добрата възможност да избегне вълненията по опаковането на багажа и желанието за забрава. Аз бях просто приятелка от училище, която тя щеше да посети, а Бербел Калтвасер беше най-възрастната от седмината свидетели, които най-сетне бях намерила.

Една сряда цялата група влезе в стаята, която делях с баба. Бербел ми беше донесла пионерската си риза и синя връзка. Това не е модерно в Билефелт , каза тя, и остави пакетчето на масата. Баба провери дали няма пари в джобовете на ризата, защото имала голяма нужда от тях във връзка с малкото момиченце. Малко се страхувах, че Бербел може да се хареса на баба и тя би пожелала начаса да я задържи. Но шестте братчета в стаята вдигаха такава олелия, че не можеше и да става дума за захапване.

Започнах да ги броя пред баба: Ето виж, те са шест, като прибавим Бербел, стават седем. Точно седмина свидетели, бабо, за хубавото парче земя под водата… После стана късно и баба заспа, без да обърне внимание на седмината свидетели. Тази вечер разказах на малките си родители, които нямаха никаква представа от всичко това, отново цялата история, а майка ми проведе дълъг телефонен разговор с д-р Цеман, нашия детски лекар, който изпрати двете ни при д-р Крумхаар, защото той разбирал повече от тези неща.

Липса на калций, каза д-р Крумхаар на майка ми, която нямаше никакво понятие. Но аз бях разбрала: Диагнозата се наричаше точно като онзи уред, на който баба ми и аз веднъж седмично изстисквахме прането: мангел. Представих си колко плоска щях да стана от предписаното лекарство и даже почти малко се радвах на това. По пътя към дома събирах разни зелени, червени, сини и жълти стъкълца. В града имаше няколко бижутерийни магазина, които раздаваха отпадъците от стъкло на собствениците на градини с цел разкрасяване на пътищата между лехите и насажденията.

Собствениците на бижутериите се казваха Рибарш и Ефнер, Длухи и Мартинек и се бяха ПРЕСЕЛИЛИ ОТ ГАБЛОНЦ в нашия град, както казваше баба. ПРЕСЕЛИЛИ СЕ ОТ ГАБЛОНЦ означаваше, че и те бяха оставили някое хубаво парче земя под водата, но затова пък тук добре се бяха подслонили, на твърдата земя. Ще позеленея от яд, каза баба и седна на леглото, като й показах парченцата, събрани по пътя. ПРЕСЕЛНИЦИ ОТ ГАБЛОНЦ, а тук се правят на нещо си. А моето хубаво парче земя под водата, боже-боже. А ти как преплува през залива, момиче? Баба ми мляска към езика ми. Дари ме с блаженство, лудетино.

Парченцата се разпръснаха по пода, ръцете ми поставиха началото и се запънаха в главата на баба. Исках да я обичам, не бях забравила. Ръцете ми се забиха в очите й, така че тя започна да вие, пусна ме и започна да вика седмината свидетели, които й липсваха, за да бъде щастлива.

Домашното в главата ми се нуждаеше от стъкълцата като пъстро доказателство: трябваше да издирим и запишем предприятията в малкия град, събрах набързо парченцата от пода, сритах баба в костта под коляното и изтичах в градината, където се скрих със съкровището си зад храст цариградско грозде. ПРЕСЕЛНИЦИ ОТ ГАБЛОНЦ, крещеше лудата ми баба от стаята, прозорците бяха широко отворени, пожелавах й лека нощ, тъкмо беше станало обяд, часовникът на кулата кънтеше, а ръката ми най-сетне беше порязана и кървеше, успокоих се.

Когато след обяд родителите ми се прибраха в къщи, аз все още стоях зад храста. С доста усилия, лежейки, бях нанесла имената на бижутерите в тетрадката си. Вцепенена от страх, че баба, търсейки седмината свидетели, може да претърси градината, не можах веднага да различа стъпките на родителите си от тези на баба и започнах да пищя, като отприщих гърлото си и оттам се чу гръдно грухтене.

Малката ми майка ме чу, а баща ми заговори, че е време най-сетне да дадем баба в старческия дом. В края на краищата родителите ми ме намериха, майка ми затопли сок от бъз в сребристата купа, която иначе служеше само за млякото ми сутрин и която сега стана синьо-черна от сока. Бъзът ще свали температурата ти, детето ми. Майка ми бършеше потта от челото ми, сърцето й винаги се вълнуваше, когато мислеше за мен, но от мен самата тя нямаше никаква представа.

По-късно, трябва да е било през същия месец, направихме чудесен излет до близката стена на язовира, където трябваше да се науча да плувам. Исках напълно да потъна в тъмно безсъзнание, като видях водната бездна, в която баща ми възнамеряваше да ме хвърли, но за щастие баба ми напипа дудичката ми на задната седалка на колата. Иначе хубавият излет щеше за приключи много бързо, малките ми родители се страхуваха много от тъмното безсъзнание, в което толкова трудно можеха да ме открият, никъде другаде не бях толкова добре скрита.

Майка ми беше дошла през залива, поне това вече знаех, беше напуснала с плуване хубавото парче земя под водата и вероятно е била не по-възрастна от мен в момента, в който си седях пред язовира и се страхувах. Малкият ми баща ме насапуниса, преди да ме хвърли, баба ми посегна към кърпата и се отърка в мен като куче, което никога не би трябвало да ми става приятел, и изведнъж наистина захапа баща ми в левия прасец. Скоро след това за последен път погледнах баба ми отблизо, лежеше върху носилката на линейката, кървавата й уста искаше да ме целуне. Малката ми майка този път беше схванала нещо и ме държеше скрита зад гърба си, докато натовариха баба на колата и я отведоха в клиниката, която тя никога повече не напусна, и в която никога не ме допуснаха.

Когато малките ми родители не можеха да ме видят, може би защото твърде дълго работеха или беряха плодовете на цариградското грозде в градината, аз изтичвах до клиниката. Стоях до оградата на болничната градина и понякога можех да видя баба на прозореца, която махаше навън, към мен, сякаш ОТ ГАБЛОНЦ НАСАМ или ПРЕЗ ЗАЛИВА, може би дори не махаше на мен, а на хубавото парче земя под водата или на седмината свидетели, които сега живееха в Билефелт, а може би там зад прозореца беше намерила само за себе си едно малко момиченце, с котенце от кадифе, почти се надявах да е така.

Информация за писателката и нейния разказ “Шаран en bleu” вижте тук.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай