Public Republic Art Studio

Откъс от романа “Портрет на поета като млад” на Недялко Славов

14 декември, 2013 от · Няма коментари

Недялко Славов

nedyalko-slavov

*

Колко ли време мерим улиците? Седмица? Месец?
Жълтият пес ни е назначил за господари. Следва ни навсякъде с неверните си очи. Теа балансира по бордюрите с разперени ръце, след нея балансирам и аз. Крачим, слепи за света, целуваме се по улиците и входовете.

Да отидем в хотел е абсурд! Представям си картинката! С вид на подсъдим попълвам регистрационните карти, Теа брои листата на фикуса с едно листо. Рецепционистката гледа като прокурор. Троха трепти по мустака й, чесновият й дъх не дава на мухите да кацнат. Виждам и пътя ни по Виа Долороса. Ръката ми се плъзга по парапета, дланта ми подсвирка с тъничък сух писък. Подсвиркват и стъпките ни по просташкия балатум в коридора. След малко се чука на вратата. Чука се строго, обвинително. Влиза един с бял шлифер и с морал на монахиня. Другарят е от Нравствената. Зад рамото му наднича предателката: „Те са” – съска тя и ни сочи с пръст. Следва глоба с фиш, паспортите ни са прибрани. След ден съм привикан в личен състав на гимназията и съм дисциплинарно уволнен. „За аморално поведение и интимни действия с несемейна другарка.”

Може да се целуваме в парка до 22.00 – от 22.01 с тояги в ръце тръгват патрулите от ДООМС (доброволчески отряди за обществен морал и спокойствие ).
Решаваме да опитаме на тавана, но отново провал. Такухи и Лаура са на пост в своя Наутилус. Накрая качвам Теа на гръб и стъпките ни нагоре стават единични.
И ето че врагът е измамен!

Стариците притихват – мислят си, че се люшкам пиян, докато мъкна любимата си на гръб и не само че я мъкна, но преплитайки крака, се питам – колко ли любовни хамали са я носили така?
Пускам Теа на пода и казвам театрално:
– Е, Теа, затвори вратата и отвори сърцето си!

*

Първата ни близост е пълен фарс!
Леглото звънти. Пружината е като тетива – само да мръднем и ще ни залепи на тавана!
Ехти оглушителният туптеж на кръвта!
Побеснелите ни тела са настръхнали, ръмжат едно срещу друго като зверове. Косите на Теа светят от статичното електричество, мъжеството ми крепи небесата!

Решавам да се преместим на пода. Навивам дюшека на руло, прегръщам го и му удрямe едно танго из стаята. Щом приключваме, разстилам дюшека и тръгвам да търся Теа. Пропуква дъска, търкулва се шише, сърцето ми гърми, главата ми е евакуирана! Неврони без електричество, празни мисловни коридори, машинални асоциации – кръвта ми се е изтеглила към другото място, в кислородния си глад мозъкът ми бълнува. Какво бълнува ли? Безумни образи, смахнати видения, ретроспективни подробности. Теа е на един дъх разстояние – не диша, а направо издишва огнени пламъци! Истинска влюбена ламя! Ръката й решително напредва към слабините ми.

По дяволите! Да става какво ще!
Смъквам панталона и докопвам ламята.

Политам.

Стаята се завърта около оста си. Долу се надига тропот. Чувайки, виждам сестрите – изправени на пръсти, по дантелени нощници, с нощни шапчици на главите; удрят по тавана с дръжките на метлите!
– Флориааааан, курва ли си ни довел, Флориааааан! Ах, тиии, Флориан! Курваааа на бордааа!

Следва кратко съвещание, вратите хлопват; вероятно сестрите ще сменят тактиката.
Раменете на Теа потреперват.
– Плачеш ли?
– Да – тресе се тя в беззвучен кикот, – плача и още как!

*

Мисли като повърхностен поглед: летливи, пристрастни… Опитвам се да я подредя в главата си.

…ивица светлина под вратата…
…синтетично цвете с парфюмен мирис…
…монахиня с червило…

Това е Теа. Или може би не е! Твърде обикновена е тя, прекалено естествена е. Ето и сега – как само го прави! Като децата накривява настрани глава, повдига рамо и с него се почесва по ухото!

Мога да я подредя като пъзел от само нейни си жестове, мимики, реакции. Например начинът, по който подпряла буза, разтегля ъгълчето на устните си, или пък решейки коси, е захапала фибите си; или начинът, по който пародира примирение с комично извити нагоре очи; или как разучава с език розовия обрив в улея под ноздрите си. Ами как изиграва любимия си етюд по невинност – притиснала ръка към гърдите, с ахнали ахатови очи (всъщност ахатови са само привечер, под слънцето са златистозелени, с пясъчен нанос от жълто). Или другият й етюд по виновност – свела очи, открехнала в безмълвен възклик уста – кой може да постигне тази поза! О, как обичам тая капризно счупена вежда, тоя немигащ поглед на младите й безсрамни очи, тая лъкатушеща по гръбнака й струйка пот.

Това е тя!
Теа!

Любовната инфлуенца ме връхлита, влюбвам се. Влюбвам се до уши! Съпротивлявам се, бунтувам се, не бива да го допусна – една силна любовна ангина, една изтощителна лирическа простуда в най-хубавия сезон на годината, в началото на лятото, това е…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай