Public Republic Art Studio

В търсене на земния рай

23 октомври, 2013 от · Няма коментари

Марта Радева

8611660224_8844955007
Снимка: rzlatko

“Истина ви казвам: ако не станете като децата, не ще влезете в Царството небесно” (Мат. 18: 1-4)

Когато за пръв път поехме по планинските пътеки, децата бяха малки. Спомням си едно пътуване през Родопите с теснолинейката (която дъщеря ни упорито наричаше „мулинейката”).

И пак тогава, съвсем неочаквано за всички, това 4-5-годишно дете изтърси нещо от рода на ”Като гледам нашата красива България, вече не искам да се оженя в Америка”.

За пръв път чувахме, че искала да се жени там! Две десетилетия след тази случка обаче женитбата й в Америка е факт. Но и верността й към „нашата красива България” (поне засега) също е факт.

Миналата година в Групата луди глави, с която всяко лято обикаляме българските планини (като справедливо ги редуваме, за да не обидим някоя), се питахме дали щерка ми ще продължи да идва с нас.

Или догодина по планинско време ще си е вече в Балтимор. Ами ако групата ни се увеличи с един американец?! През годините всеки нов приятел, гадже, съпруг сме изпитвали все по този начин: включваме го в Групата и ако издържи проверката на високото, става един от нас. Опитът ни научи, че не след дълго провалилите се в това изпитание си тръгват и от живота на ония, които са ги довели.

Нашата странна група се материализира само веднъж годишно и само в Планината. Но онзи дух, който приемаме от нея в тази лятна седмица, е с нас през цялата година. В различни градове, с различни професии, на различни възрасти (ако не броим ядрото от някогашни състуденти), единайсет месеца всички следваме различните си пътища, докато не дойде август. И тогава зарязваме всичко, вземаме отпуска, теглим заеми, грабваме раниците и поемаме заедно нагоре.

Всеки път в началото се питаме защо си го причиняваме. Цяла година се блъскаш, изстискваш си мозъка до последната капка, опъваш си нервите до откат… И когато излезеш в о т п у с к а, за да се о т п у с н е ш, нарамваш тежката раница и тръгваш по баирите. Някой злорадо припомня що е то турист: върви по най-трудния път от точка А през точка С до точка В, където няма абсолютно никаква работа.

Смеем се и се чудим защо сме тръгнали по стръмнините, през камъни и сипеи, към усамотени хижи с мизерни външни тоалетни, често без бани; да спим по твърди нарове и легла с увиснали пружини; да се храним със сухоежбина или с леща и боб цяла седмица?

Може би, уморени от дребнавите и ефимерни цели на равнинното надбягване, отчаяно търсим във високите пространства земния рай, за който имаме смътни спомени от някой предишен живот… И всеки път, сред болката в изморените ни гърбове и нозе, бавно и красиво се ражда Смисълът, който догодина пак ще ни събере.

Това лято изневерихме само на августовската си традиция, за да може и дъщеря ми (вече очакваща българо-американското си отроче) да бъде заедно с нас през юли. Двамата Николаевци и Валери приготвиха специално за нея щадящ маршрут в Стара планина.

Но може ли някой да обуздае треперливото майчино сърце?! Първите ми дни в планината минаха под знака на грижата – да не би бебето да се появи в някоя от хижите или по неравните каменисти пътеки. Напразно се напрягах да се отдам на съзерцание, когато някой възкликнеше ”Ама това е райско кътче!”…

Както е известно, съзерцанието не бяга от нищо така упорито, както от напрежението. Потопих се само в безбрежното зелено море, което се откри пред нас от връх Триглав, и то за миг, защото ми се струваше, че бременното ми момиче е стъпило на ръба на скалата.

А до заплануваното Райско пръскало така и не стигнахме, тъй като Съдбата не ни беше подготвила планинско раждане, а едно друго произшествие.

Тази година с Групата дойде и 74-годишната ми майка (също ентусиазирана туристка навремето), за да пази и тя внучка си. Но на третия ден „пазачката” получи криза и трябваше спешно да търсим помощ за нея.

В последвалата тревожна нощ ясно и болезнено осъзнах две от измеренията на рая. Няма друг рай освен изгубения, твърди Марсел Пруст. И аз преживях носталгично райското състояние, в което сме били през изминалите дни, когато като деца огласяхме планинските скали със смеха и закачките си, с шеговитата грижа на мъжете към „нашето бременно момиче”.

Това същото момиче вечер организираше игрите, които ни превръщаха съвсем в деца: играехме на асоциации, на филми, на листчета, на психиатър и така се вживявахме, че край огъня, под едрите планински звезди, забравяхме тежащите ни социални роли.

Но сега, в тая драматична трета нощ, седяхме в непълен състав (една част тръгнаха с болната), посърнали на продълговатата маса в хижата и играехме на… весели и спокойни. И когато в края на краищата всичко приключи благополучно, осъзнах един друг рай – на милостта, на провереното приятелство, пред което изглежда и самата Планина благоговее.

Третото измерение на рая преживях след малко повече от месец, отново сред природата, но вече отделно от Групата. Беше 19 август, празникът на Бялото братство, и по мое желание синът ми ме заведе сутринта на Мястото на Учителя в Софийския квартал Изгрев.

Бяхме доста комична двойка: аз на колело, а той – в спортен екип, бягаше пред мен, за да ми показва прекия път през Борисовата градина. И двамата бяхме недоспали, защото от няколко дни дъщеря ми лежеше с болки в родилната клиника и всяка нощ се будехме с мисълта, че не можем с нищо да й помогнем. Изпитанието си беше за нея…

Иван ме остави пред градината на Бялата къща и отново на „бегом” се върна обратно, беше на работа. Застанах сред непознатите за мене облечени в бяло хора, в един от лъчите, излизащи от засаденото с цветя място. Там е било положено през декември 1944 г. земното тяло на Беинса Дуно, посветения Учител на българите. Цигуларите в кръга засвириха и аз се присъединих към множеството, което поздравяваше с песен изгряващото слънце.

Преди Паневритмията обаче неочаквано усетих нечии ръце на раменете си. В първия момент ми се стори, че видях разплакано детско лице. Но когато чух думите „Прости ми… Прости ми! Аз всичко съм простила!”, осъзнах, че пред мен е Ралица. Дълго би било да обяснявам сложните отношения, в които до този момент бяхме с нея – бившата жена на по-малкия ми брат…

И досега се чудя как петнайсетината минути до началото на Слънчевия танц, през които вървяхме нагоре към гората, ни стигнаха, за да си кажем толкова неща! Бяхме като две деца, които отново се откриват, след като преди време са си разделили куклите и парцалките.

Заедно играхме „Слънчеви лъчи” и отворили сърцата си за прошката и любовта, изживявахме като реалност звучащите в края на танца думи „Туй е рай”. Тогава се случи и онова дългоочаквано телефонното обаждане, което ми извести, че на Земята най-после беше пристигнал Робин – детето на Василена и Нейтън, заченато в Балтимор, но родено в Пазарджик.

Дванайсет дни по-късно, докато пиша тези редове в квартирата на децата ми, слушам по радиото приглушените звуци от невероятния джаз на Луис Армстронг. А в съседната стая една млада българка и един млад американец пеят на рожбата си „Хубава си моя горо!”. Дали в Америка, или в България ще потърсят рая тримата?

Все едно. Раят не е място. Раят не е време. Раят е онзи кратък миг, в който от болката се ражда Любовта.

Текстът спечели поощрителна награда на конкурса за пътепис на Public Republic “Где е земният рай?” по случай 150 години от рождението на Алеко.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай