Public Republic Art Studio

Откъс от новоизлезлия роман „Слънчогледи за Мария”

14 октомври, 2013 от · 1 Коментар

Керана Ангелова

maria
Снимка: @Doug88888 0

Един внезапен ден Винсент получи първия божествен проблясък на гениалното – онова, за което чувстваше, че е дошъл на този свят. Знаеше, че е тук, за да го изтръгне от гърдите си, да го поеме в шепи като новороден младенец и да го постави в краката на света като дар от небесата.

Изпод четката му, която движеше само във въздуха – след разговора с Тео бе престанал да докосва платното – все по-неудържимо и все по-ярко избухваха въображаеми цветове, взривяваха очите му, ослепяваха го: жълти, оранжеви, зелени, червени, сини, виолетови.

Беше се вслушал в съвета на брат си, не се опита нито веднъж повече да подражава на кумирите си. И без да го прави, дори в сънищата от върховете на четките му капеха ярки цветове. Този ден му бе хрумнало да издърпа от ъгъла стари платна. Застана пред тях, постави ръце на кръста и ги загледа. М-р-р-ачно, да. Тъжно. Скучно, приятел. Бездар-но! Скуката се нарича бездарие. Талантът искри от радост. От таланта въздухът трепти. Толкова време загубих, за да го разбера. Безценни години. Изруга и срита една от картините, обувката му проби платното и то се наниза върху крака му.

Винсент се замята, заблъска крак, зарита в стената, рамката се счупи. Накрая се сети да се наведе, дръпна с всичка сила, платното се раздра и той успя да се измъкне от капана му. Замята се из стаята като северна хала. Не спираше да ругае, слюнки хвърчаха от устата му.

Внезапно спря, помисли, върна се при купчината картини и отново постави ръце на кръста. Постоя секунди така, посегна и обърна най-близкото платно – алея с няколко дървета, – постави картината на статива и я загледа с присвити очи. Беше в убити цветове, монохроматична комбинация на бялото и черното с преобладаващо черно. Бе я направил по времето, когато търсеше мрачен унисон с природата. Обърна я към светлината. Сърцето му удряше отчетливо във вените.

С пръсти мазна на няколко места ярки петна и картината грейна. Щастливо синкаво пламъче в сърцевината на монохромната алея, алена светлинка иззад ствола на едното от дърветата като пламнала лисича опашка, няколко размазани виолетови удебелявания в чернотата на клоните.

Стоеше, гледаше и сърцето му продължаваше да бие, все едно птица удряше мощни криле в кафеза на ребрата му – след това се наведе и в изблик на щастие целуна платното. Прясната боя остана върху устните му. Грабна картината, прегърна я, затанцува с нея: Любима моя, прекрасна моя, любов моя, единствена моя, жена моя, моя съдба! Това е. Това е, Винсент ван Гог. Това е.

Втурна се по стълбите, изхвърча на улицата. Полетя към булевард „Клиши“, нетърпеливо отмести ресните на тентата, които се вееха пред вратата на ресторант-кабаре „Тамбурен“ и връхлетя в ресторанта – мястото, където се събираха художници от цяла Европа. Твърде рано по това време на деня – беше празно. Излез, Агостина Сегатори, ела ми, пиленце, Винсент ван Гог вече е велик художник, от днес Винсент ван Гог знае всичко за цветовете!

Собственичката на заведението Агостина се появи царствено иззад една завеса. Смолистите къдри на Агостина, мургавата й кожа, облите гърди в деколтето, сиянието на канделабрите в сумрака, големите барабани, които служат за маси, сребристите покривчици, смехът на момичетата в дъното на дългото помещение, блясъкът на бутилките, наредени по рафтовете зад бара… всичко тук е за него, всичко е негово – на холандеца Винсент ван Гог, художникът, който вече знае тайната на цветовете. Благодаря ти, Боже на светлината, че ми се разкри в пълния си блясък!

Агостина донесе две чаши с абсент, седна на коленете му и го прегърна през рамо. След това потопи кутре в искрящо зелената течност в чашата си и го пъхна в устата му. Винсент облиза абсента, мушна ръка в деколтето на виолетовата й сатенена рокля и свря лице във врата на италианката. Чувстваше се опасно разнежен. Бъди ми майчица, Агостина, бъди ми жена. Винсент ван Гог е гениален и самотен, Агостина, има нужда от ж е н а т а – но нея я няма. Както се очертава, няма и да я намери. Не и в този живот.

В друг един живот е тя, крачи по крайбрежна улица и се казва Мария, има златисти очи, подстригана е като момче и вратът й е нежен и крехък като стъбло на цвете. Облечена е в сиви тесни панталони, прилепнали по бедрата, така прилича на строен младеж, стройна е като млад кипарис и е нежна като астра тази моя Мария. В друго време живее и не знае никак, мамка му, никак не знае, че изнемогвам в копнежа по нея.

От време на време, когато из мозъка ми се завихри кълбовидна мълния, успявам да надникна в бъдещето. Тя е там. Затова, бъди ми жена и майка, Агостина, бъди ми Мария, погали ме по косата и ме приспи в прегръдките си. Мамка му, Агостина, бъди ми Мария!

Жената допи абсента и се надигна. К’во така се разлигави, Винсент? Не ти е присъщо. Направо не мога да те позная. Дървеняк си, темерут си, лудичък си –лигльо никога не си бил. А-а-а, я се съвземи! От мене да мине, ела да те заведа в стаичката отзад – рано е още за любов по това време на деня, к’во си се разнежил такъв като домашно куче, още е сутрин, но да мине от мене, де. Щот не съм лека жена, нали, една самарянка съм ти аз на тебе. Хайде, ставай…

Винсент внезапно удари с юмрук по масата-барабан, барабанът изкънтя. Ти не чу ли какво казах, жено – омръзнало ми е да чукам хагски курви, амстердамски курви, парижки курви… искам Мария, Мария си искам!

Рижият холандец се облакъти върху барабана, постави глава върху ръцете си и задълго остана така. Агостина, тиха и гъвкава като голяма смолиста котка, отиде до бара, взе бутилка, до половина пълна с абсент и отново се върна, още по-тиха и гъвкава. Наля в празната чаша на мъжа, погали го по рижавата коса, остави бутилката до чашата и се запъти към момичетата в дъното на помещението. Пристъпваше като кралица. В сатена на виолетовата й рокля се отразяваха всички цветове, с които стъклените бутилки по рафтовете искряха – жълти, зелени, оранжеви, червени, сини… Винсент, който беше надигнал най-сетне глава, се усмихна – пред очите му Агостина беше се превърнала в пищната парижката богиня на цветовете.

Измести поглед към портрета, който висеше на близката стена – бе нарисувал собственичката на „Тамбурен“ в светла гама, с висок неаполитански тюрбан на главата и с бяло сгънато чадърче на стола до нея; големите й италиански очи приличаха на едри маслини. Ако сега трябваше да го нарисувам този портрет, щях да я изобразя като разпътната, пищна, щедра, сияйна, неудържимо заслепителна богиня на светлината.

cover_kerana_angelova
“Слънчогледи за Мария” вече е в продажба. Поръчайте с отстъпка на http://icu-bg.com/ или попитайте в любимата си книжарница. Издателство ICU и авторът Керана Ангелова очакват с вълнение всеки читателски отзив, всяко споделено преживяване. Приятно четене!

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Дора // 17 окт, 2013 //

    Чета от вчера. Разтварям се в боите и думите на книгата – сън, илюзия, платно с движение. Пътеката сред слънчогледите. Мирисът, който връхлита – слънце, катран и маслени бои. Сякаш водиш читателя по ръба на божествена лудост. Внимателно и все пак не без опасност от политане след опашката на пауна. Арл винаги ми е звучал особено красиво. С красотата на любовта, красотата на болката.

    Благодаря, Керана!

Коментирай