Public Republic Art Studio

Понеделник е понеделник е понеделник? (7.10.2013)

8 октомври, 2013 от · Няма коментари

Анна Симитчиева

Обожавам понеделниците! И това ако не е ден на равносметките. Вглеждам се в завещанието на почивните дни върху тялото и душата си и се усмихвам. Тази седмица посрещам с мускулна треска (това е махмурлукът на любителите-танцьори в понеделник), възпалени сливици и прекрасно настроение с много картини в главата и салса фигури, напъпили на върха на палците ми. Дотъркулвам се до кухнята с идеята да си направя кафе, въпреки че предполагам, че по-скоро след минути кафето ще направи мен, а за саундтрак ми служи песен на Уикеда, която ми навява спомени за първата година от студентсвото в Берлин и сутрините с приятелка преди лекции. Трябва да ѝ се обадя, винаги е мило да чуеш близък без повод, мисля си аз и преглъщам на пресекулки кафе с български мед: сладка носталгия с горчив привкус на ежедневие. Готова съм!

Няколко часа по-късно съм преминала генерална репетиция на женствеността, започвайки от ролята на чистеща Пепеляшка, минавайки през репертоара на четяща Анн от Авонлий, за да имам чувството, че заслужавам времето на една от най-щастливите ми проекции: танцуващата. От началото на студенството ми и съпътстващата го работа по всяко възможно време на денонощието, за мен дните от седмицата изгубиха своята символика. Времето няма начало и край, които да ме стигматизират, за сметка на това имам дни за учене, дни или нощи за работа и останалото е посветено на мен, когато реша, че се обичам, за да си го позволя.

Иначе казано, понеделник стана чудесен ден от момента, в който си позволих да го повярвам, и започнах да преподавам уроци по бачата в училище по танци. По този начин открих, че не съм знаела нищо за изкуството на учителството, въпреки че съм отгледана и възпитана от филолози-преподаватели, oвладели красотата на споделянето. Да операционализираш интуиция и усет в матрица, подходяща за немски възпитаници се оказа предизвикателство за лингвистичните, но и за общочовешките ми компетентности за общуване. Имам още толкова много да уча!

Докато танцувам между ежедневни необходимости на фона на берлински вятър, си давам сметка, че само за един ден съм провела определена комуникация с над 100 души. Объркващото в случая е, че май не се познаваме истински с почти никого от тях. За последните 5 години открих необходимостта от систематизация на комуникацията. В България имах и имам приятели, в Германия имам… приятели в университета, колеги на работата, по-близки колеги, с които след работа бих пила бира, приятели, с които ходя на театър и испанско кино, приятели, с които ходя на танци и, разбира се, приятели, които имам виртуално. Сякаш си имам своя Менделеева таблица на групирани елементи в строг порядък, а бях човек на хаоса!

След 4 часа в залата, потегляме с танцовите ми приятелите към местен клуб, за да отпразнуваме рождения ден на една от нас. Оказва се, че тя освен всичко, е и почти завършил лекар. Това разбираме на партито ѝ. Гостите сме основно два лагера: тези, които само се поздравяват, разменят си няколко реплики и не спират за обитават дансинга, и тези, които не стават от масата, водят разгорещен разговор за медицински конгрес и се чувстват леко неловко от невъзможността да разберат заобикалящата ги шумна лудост. Явно и нашата рожденичка живее поне в два свята, дали защото дори семейството ѝ го предполага (майка германка и баща еквадорец), но нейният шпагат между действителности е очевиден.

2 часа през нощта, отново, а щяхме да се отбием за около час…! Чакаме нощния автобус с колумбийския ми партньор по танци и поамериканчената ми немска приятелка-балерина. Изпускаме автобуса, напушва ни смях, качваме се в следващия, танцуваме по средата му в движение, махаме на хората по улицата от прозореца и се смеем на необоснования си смях. С тях сме се опитомили взаимно като Малкия принц – лисицата. От няколко седмици по ред изживяваме подобен сценарий, затова и с нетърпение очакваме следващия понеделник и започваме да се радваме на приближаването му още в неделя, както лисицата се радва на срещата с Малкия принц, когато наближи времето за нея. Тези наши понеделнични срещи стават кладенец в пустинята на работната седмица. И все пак не прекаляваме, защото сме се опитомили със съпътстващата отговорност на тези ни отношения.

Прибирам се вкъщи, а там ме чака още любов. Обожавам понеделниците!

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай