Public Republic Art Studio

Детската игра – първите житейски роли

9 октомври, 2013 от · Няма коментари

5603574292_5da72eb7e7
Снимка: paride de carlo

Психоаналитични щрихи към българската класическа литература за деца

Росица Чернокожева
Институт за литература – БАН

Как играта чете литературата за деца. Как играта чете характерни преживелищни модели, присъщи на детството. Как детето възприема играта като своя насъщна необходимост, как упорито се съпротивлява и отстоява това, което чувства като свое изконно право – да играе. Играта – това са неговите първи житейски роли.

Казала му мама:
– Питката подай.
А пък то: – Не мога,
мен ми се играй.

Казала му мама:
– Стомничката дай.
А пък то : – Не мога,
мен ми се играй.

/”Непослушко” – Дора Габе/

Детето е всецяло погълнато от играта и всяко прекъсване е като натрапване.

В стихотворението на Калина Малина „Ух, какви са лоши!” малката героиня още в заглавието недвусмислено заявява своето недоволство от неразбирането на възрастните.

Мама шета вкъщи
и на мен се мръщи
криво ме поглежда,
хока и нарежда:
“Ах, ти мързелана,
пак игра захвана!
Взимай си чорапа,
да се не изцапа
преждата развита!”
Кака е сърдита.
“Скоро, вика, тука!
Събери боклука!”
Още не измела,
чувам баба Вела:
“Припкай на тавана,
дето ми е стана!
На торба за вълна.
Донеси я пълна!”
Дядо Спас ме дърпа
за сапун и кърпа…
Ух, какви са хора,
пречат ми на двора
да си поиграя,
както аз си зная!

Каква е драмата в тази пиеса. Детето жадува да играе, а всички му намират работа и му пречат. Доналд Уиникът пише: „ На някои деца никога – дори в най-ранното младенчество – не им се позволява просто да се отпуснат по гръб и да се носят по повърхността”.

Неговата препоръка е „да не давим въображението на малкото дете с реализма на действителността”. Най-добре е да има „майка, способна да представи света на малки дози”.

Как детето играе, как лудува и се забавлява, как се наслаждава на свободата си, как я брани от назидателствата на възрастните – ето как го претворява Багряна. Ще проследим фабулата по-подробно. Това стихотворение също е едно разгърнато драматургично действие. Ето началото на „На пързалката”:

– Ах, каква пързалка има,
Анче, тази зима ! –
каза бате със въздишка,
уж четеше книжка.

Желанието. Непреодолимото, обсебващо желание на детето за игра. Защото играта е неговото най-естествено състояние. Франсоаз Долто казваше: ” Детето не знае , че е дете.

То е желаещо същество, а желаещото същество не знае на каква възраст е. Детето е на възрaстта на своето желание”. То не може и не иска да чака, то иска осъществяването, сбъдването веднага.

А и с това толкова дискретно и кокетно „намигване” на авторката – „уж четеше книжка” ни става ясно, че баткото съвсем не е в този момент изцяло в света на книгите, ученето, света на очакваното от него послушание.

Въздишката, която отронва също ни говори колко детето копнее за играта и това занимание като че ли му е малко като тегоба. То великолепно се справя с ролята, която възрастните изискват от него, но е раздвоено между прилежността и играта.

И измъкнахме се двама,
без да види мама.

Колко мили и будещи симпатия са тези малки хитрости и “съзаклятия” при осъществяване на желанието. Фройд пише, че от детската игра можем да разберем как детето тълкува и вижда света. Ето света на нашите малките играчи:

Вънка – Сашко, Милка ,Гого,
смях и глъч до Бога!

Кой с кънките, кой с обуща
по леда се спуща.

Освен за справяне с минало и настояще играта е важна и за бъдещето на детето – тя развива познавателните и моторни умения, подпомага растежа, води до групови взаимоотношения. Играта дава много възможности.

Тя улеснява детето да преживее всичко, което се съдържа в личната му вътрешна психична реалност, а това е основата на растящото чувство за идентичност. Търсенето на Аза е свързано с творчество, това е подход към реалността.

Азът е съставен от различни роли в своя културологичен контекст, а ролите това е играта. Драматургичното действие разгръща сюжета на стихотворението. Децата “потеглят лудешки / с викове и смешки”, но….шейната се прекатурва.

Багряна постига емоционалната привлекателност на детската игра, нейната неподправена атмосфера. Стихът е забързан, задъхан, динамичен. Доналд Уиникът отбелязва – “Да играеш значи да правиш”. Да действаш.

Аз ударих си ръката,
скъсах си яката.
Бате триеше припряно
лявото коляно.

Сашко здраво си охлузи
румените бузи,
а раздрана бе на Милка
новата престилка.

Но пострада клети Гого,
види се, най-много:
той загуби си калпака
и със глас заплака.

Тази динамика, това действие води до физически и психически възбудни състояния. Играта винаги е възбуждаща, защото е на крехката граница между субективно и обективно. Бузите на децата са поруменели не само от студа.

Играта води до желание за удоволствие, което да се изживее. С порастването тези желания се множат, конкретизират се и като сексуални, но това се подготвя още в детството. Много важно е уточнението на Д.Уиникът за връзката игра /възбуда : „ Играта е алтернатива на чувствеността в усилието на детето да поддържа целостта.

Когато тревожността е относително голяма, чувствеността става компулсивна / натраплива/, а играта невъзможна.” Една от целите на играта е да овладява тревожността. Играта доставя невероятно богатство на преживяванията, респективно това е богатството на външния свят. Чрез фантазията в играта детето изненадва и само себе си .

Патрик Дьоларош отбелязва :” В лъжата на играта / при психодрамата –б.м./ излиза истината.” Така е и при детската игра – излизат истини, чрез които детето опознава света вътре в себе си и света навън.

Чрез играта детето има възможност да бъде в различни роли, а това му дава възможност да търси своята идентичност и мястото си в света около него. Създаването на фантазми започва с детските игри и продължава с мечтаенето.

Децата бързо забравят и преодоляват физическата и емоционална болка в хода на играта. Чрез динамиката на действието идва следващото преживяване. То е актуалното, то е тук и сега.

Сбрахме се пак – плахи, бледи,
с болки и повреди…
Но след малко се разсмяхме
и в шейната бяхме.

Радостта, смехът е над всичко. Безгрижието на детството, което няма да се повтори в живота ни. Може би това кара един творец да пише за деца. Творческото живеене на индивида започва с играта. А ето и финала на тази толкова динамична и извикваща детските ни спомени творба:

Карай! Да се наиграем,
па макар да знаем,
че след днешната пързалка
ще ядем тупалка!

Наистина, след такава лудешка игра, назидателствата на възрастните се понасят стоически. От къде идва тази драстично полярна ситуация – от една страна детето, „забравило се в играта” и последващото наказание, извършващо се от възрастните.

Възрастният е забравил, че е бил дете. Освен това, ако и в неговото детство се е прилагала тази „мярка”, той е склонен да повтаря този поведенчески модел. Затова детето развива амбивалентно отношение /едновременно обича и мрази/ към възрастните и се учи да живее с това противоречие, защото то е реалистичното.

Багряна успява да ни придаде по свой начин, да ни зарази, да ни завладее с жизнеутвърждаваща философия на детството.

И още едно стихотворение озаглавено “На пързалката”. От неповторимия Ран Босилек. Едва ли има друг детски писател с така характерен стил. Ако малко повече сме чели стихове за деца и попаднем на това стихотворение, дори да не е подписано, ще познаем автора му.

Защо? Защото няма друг автор, който така както Ран Босилек да пресъздава атмосферата на играещите деца. Стихотворението ни въвлича в тази атмосфера още с първия стих:

Хей, другари, Февруари
на пързалката ни свари!

Ето образа на персонифицирания Февруари – неслучайно изписан като собствено име с главна буква:

Със кокиче се накичил,
като нас лудешки тича,
като нас шейни обича,
като нас по гръб се свлича,
като нас в снега се тика,
пада, става, скача, вика
вихром снежен прах се вдига,
но окото му не мига …

Всичко тук е движение – лудешко и вихрено. Възбудата от играта нараства и завладява всичко. Феруари е дете. Играещо дете. Ето и призива му:

Спускайте се, дечурлига!
Днеска няма ” спри и стига”!
Малък Сечко днес царува!
Малък Сечко с нас лудува!

Едно невероятно единение, една невероятна феерия на природа и лудуващи деца. Има ли нещо по-заразяващо от лудуващите деца! Няма “спри и стига” в играта. Детето е ненаситно в играта.

Ран Босилек наистина няма равен, когато рисува и пресъздава детската игра. И в стихотворението ” Въртележка” наистина светът се завърта пред очите ни шеметно. Светът ехти от виковете и смеха, завъртат се пред очите ни заруменелите бузи и златните къдри.
…………………………………………
Хайде, дръжте се сега,
че започвам да въртя!
И ездачите летят
и лудуват и крещят.
Юнакиня там в уплаха
вика, смей се : ” Ой-ой, ха-ха!”
Хем се плаши, хем не ще
кончето й да се спре.
Къдри златни се ветреят,
бузи нежни руменеят,
и във сладостна уплаха
тя все вика: ” Ой-ой, ха-ха!”

Няма друга такава картина и друг такъв образ на играещото дете в българската класическа литература за деца. Архаизмът “юнакиня” – производно от мъжкия род юнак, като че ли неволно ни подсеща за полиморфността на малкото дете, за единния първоизточник на природата на малкото дете.

Колко точно е пресъздадена възбудата от играта – детето хем се плаши, хем не ще играта да спре. А изразът “сладостна уплаха” не е ли най-точният литературен израз на нагонните ни желания.

Преливането, играта, дуализма на нагоните. В този израз е светът. В този израз е събрана цялата философия на живота. Събира я образът на едно играещо дете.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай