Public Republic Art Studio

Магазинчето

20 август, 2013 от · Няма коментари

Георги Милев

99386153_e5fa69f8c7
Снимка: Matt Browne

На Ина Иванова, с благодарност и усмивка.

Сега, когато отново беше в България, живееше близо до магазинчето. Минаваше покрай него всяка сутрин докато отиваше на прихванатия в Ню Йорк джогинг. Също и по обяд, когато пазаруаваше нещо за хапване. Не от “КФС” или “Мак Доналдс”, а от едно подобно на аквариум място, където продаваха екологично чиста храна.

Вероника беше заминала от България отдавна, преди двадесетина години, с една от първите вълни емигранти. Не искаше да остане в страна без перспектива и така да провали живота си. Още повече с отличен английски, придобит от “Английска филология” в Софийския университет.

Качи се на полет за Куба с гаджето си и слязоха на “междинната спирка” в Торонто. Самолетът продължи до Острова на “свободата” празен. След шест месеца вече беше в Чикаго. Сама, защото гаджето й остана в Канада. Уплаши се от САЩ, мекотелото. Тя пет години се трепа с каква ли не работа, докато успее да завърши международни бизнес отношения. Е, не беше в Харвард, но Юнивърсити ъф Чикаго също не беше лош старт.

След това се яваваше на безбройни интервюта. Наложи се да започне работа под нивото си, да напуска и пак да започва. Докато накрая попадна във фирмата на Джон. “Джон Фланаган Комерс”. Беше висок, с късо подстригана и все пак достатъчно кестенява коса, волева брадичка и открити сини очи, които също изискваха откритост.

Джон оцени интелекта, бързата мисъл и амбицията на момиче от Източна Европа, дошло да търси Американската си мечта или както там се нарича. Възлагаше й все повече и повече отговорности и един ден Вероника се оказа шеф на отдел “Нови пазари” във фирмата му, търговски посредник. Прави бизнес в Индия (о, прекрасен ужас!), Бангладеш, Русия и Полша. И сега – в България.

Понякога се вглеждаше в тъмната витрина на магазинчето когато се връщаше от среща с някой от местните кретени-производители. Защо кретени? Защото, първо, закъсняваха за срещите или я караха да чака в стерилините приемни на офисите си. При предварително уговорена среща.

Второ – защото всички, без изключение, се опитваха да я свалят, вместо да чуят бизнес-предложенията й. Трето – заради несхватлвите им, бавни мозъци на бързо забогатели с лесни пари тъпанари. Надяваше се да има и други, но тях, за съжаление, още не беше срещнала. Продължаваше да ги търси.

Работата й се състоеше в издирване на стоки, които биха могли да бъдат предложени на необятния, но претенциозен американски пазар. Тя се хвърли със стръв. Почти нямаше време да види промените в позабравената й родина. Пък и какво да гледа и търси? Родителите й бяха починали междувременно, имаше няколко братовчеди, с които не изгаряше от желание да се вижда. Макар и да имаше промени, всичко тук продължаваше да се движи на забавен каданс.

Тя беше бизнесмен, толкова. Нещо, което собствениците на фирми за производство не искаха да проумеят: заради перфектната й фигура на нераждала жена и лешниковите й очи. Заради това, че е българка и, естествено, говори без акцент. И пет пари не даваха, че тя трябваше да се върне в Америка с резултат. Е, поне щеше да им срита ленивите задници! Което и правеше.

*

Магазинчето беше винаги затворено, или поне по времето, когато тя минаваше от там. Единствено то. Намираше се в центъра, на малка уличка. От лявата му страна имаше минимаркет за хранителни стоки, винаги пълен. Не колкото са пълни подобни магазини в САЩ, и със само една каса, но все пак действаше. От дясната блестеше магазин за маркови дънки с “производствени дефекти” – наречен незнайно защо “Аутлет”. Следваше тясна дупка за кафе и цигари, магазин за “Немски стоки на ниски цени” и прочее. Повечето продавачки пушеха отвън в очакване на клиенти. Да, имаше и фалирали магазини, с принтиран върху семпла копирна хартия надпис “дава се под наем”. Но магазинчето не беше фалирало. Все още, вероятно.

Очевидно, преди да закъса, собственикът е продавал рокли, блузи и шалове. Някои от тях още стояха на витрината. За да сме честни, нелоши модели. Ако говорим за роклите, в разцветките им имаше нещо от цветовете и духа на “сари”, които Вероника познаваше добре от времето на пребиваването си в Индия. Не, не бяха точно сари, заради семплостта. О, ужас – и традиционни бългаски мотиви! – крайно неподходяща комбинация.

Вероника предпочиташе да пазарува в един от новите за града молове. Заради гаранцията на марката, актуалния дизайн, нивото на обслужване и изобщо заради липсата на неприятни изненади. Нямаше време и желание да поема рискове в съмнителни магазини и стоки с още по-съмнително качество. С шматкащи се, отвратително-сервилни продавачки.

Предпочиташе да заложи на световните марки, предложени от добре обучен (уел-трейнд) персонал. Пък и не й се налагаше да пазарува често – правеше го само и единствено да изтрие спомените си от срещите с “производителите”, които й причиняваха главоболие. Шопинг-терапи, както се казва. Отиваше с колата, взета под наем, оставяше я в подземния паркинг, пазаруваше и се прибираше в къщи. Чисто и просто.

Понякога се обаждаше на Джон. Вечер. Не толкова да му докладва, колкото да го чуе. И да му се оплаче. Да го държи в течение. И да го чуе. Нещо, от което имаше нужда. Бяха минали десет години, откакто работеха задено. Знаеше, че е женен. И е вярващ, пуритан, отдаден на семейството си. Но имаше нужда да чуе басовият му, позитивен глас. Като котва, за която си привързан, за да не те отнесе течението на непрофесионализма и източната немара.

*

Най-накрая успя да направи пробив. Намери подходящ производител. Не малка за мащабите на България фирма за детски дрехи. Със собствена марка. Остана приятно изненадана. Собственикът, същевеременно и управител, мъж на четиридесет години с умни сини очи, беше първият, който не се опита да я сваля.

И беше успял да направи остров на прилично ниво. Срещнаха се офиса му, после той коректно я запозна с производствените мощности, посочи проблемите. Води я до цеха и до няколко магазина. Цените не бяха ниски. Но бяха разумни за качеството, което предлагаше. Стигнаха до подписване на договор, работа за юристите от двете страни.

Точно тогава, в деня на последната им среща, проточила се до късния следобед, видя магазинчето за първи път отворено. Вървеше лъчезарна, доволна от свършената работа. И забеляза че вътре свети, а врата е отворена. Помисли си, че може би правят инвентаризация или каквото там се прави при фалит. Една висока жена, облечена смешно – театрално с ярка рокля на макове, подреждаше дрехи върху щендерите. Нови дрехи, интересно. Вероника натисна дръжката и влезе вътре.

- Добрър ден – поздрави тя високата, слаба, в не първа младост продавачка.
- Добър ден – кимна жената, хвърляйки бърз поглед към палтото й марка “Гучи”. После, усмихвайки се сякаш на себе си, продължи да работи. – Хубаво палто.
- Благодаря – Вероника изпита нещо като раздразнение. Не трябваше ли да й бъде обърнато повече внимание? – Мога ли да разгледам?
- Елате след десетина минути – каза невъзмутимо продавачката.- Още не съм отворила.
- Аха – При цялото й добро настроение Вероника сега вече се ядоса.– Нима имате и работно време?
- Да. Оворено е всеки ден между четири и половина и седем.

Нямаше нищо подобно. Поне на витрината нямаше никакво работно време. И що за работно време?

- Но сега е 16.30!
- Станало ли е? Ще приключа след малко. Изпийте един чай отсреща. Кажете на Жоро, че е за моя сметка.

Отново с нехаен, сякаш ироничен тон.
Това си беше чисто нахалство.

- Вече пих чай. А къде мога да се видя с Вашия управител?

Това подейства и жената спря да подрежда. Погледна я с любопитство в зелено-жълтите си разделечени очи.

- Защо ви е управителя? Аха, разбирам, вие сте от данъчната служба. Момент, сега ще ви обърна внимание.
- Не съм никакъв проклет данъчен, а клиент. Който е недоволен.
- Ясно. Нека довърша с тези три рокли и ще ви изслушам. – Жената продължи с работата си.
- Искам да говоря с управителя.
- Упорита сте, което е симпатично.
- Не се нуждая от оценката ви.
- Готово. Исках да измия пода, но май няма да успея. Аз съм управителя. И собственика. И персонала. Разбирам възмущението ви. Все пак бих искала да измия, струва ми се, че е прашно.
- Аз също разбирам. Не случайно сте пред фалит.

Вероника ядно се врътна и като малък вихър излезе през вратата.

Ето затова тази страна е в това състояние, мислеше си тя докато вървеше към вкъщи. После я досмеша на яда й. И се сети за пробива днес. И за отличната фирма, която намери. Щеше да докладва на Джон и да го зарадва. Да, не всичко беше загубено!

*

Договорът бе одобрен и подписан от двете страни. С това работата на Вероника по него приключи. Което означаваше, че може да се съсредоточи върху търсенето на нови партньори. “ Има ли в твоята родина прилични софтуерни компании?” – бе я попитал Джон. – “Софтуерът носи далеч по-добри печалби от стоките в леката промишленост. Проучи основно за фирми, които предлагат системи за управление на бизнеса.” “Ще го направя, Джон” – бе отговорила кратко тя.

Тук нещата се оказаха по-оптимистични, поне на пръв поглед. Достатъчно бе да прегледа няколко интернет портала и доби сравнително ясна картина за водещите компании в областта. На срещите й направи впечатление, че фирмите се ръководят от млади професионалисти.

Имаше и, както се казва, “стари кучета”, останали от ерата на компютър “Правец”, но и те бяха наели млад, амбициозен персонал. Никой не я сваляше и, нещо изключително важно, говореха на един език. Цените на предлагания софтуер също изглеждаха приемливи, повече от приемливи всъщност. Така след по-малко от две седмици вече имаше три никак нелоши предложения и изпрати доклад на Джон.

Едната от компаниите беше специализирана в разработването на софтуер за управление на производствените процеси, а другите две в системни решения за търговията на едро и дребно. Джон остана приятно изненадан и я помоли да изчака докато той запознае контрагентите. “Можеш да си починеш няколко дни”, каза й. “Отиди на ски или каквото там решиш. Не си излизала в отпуск от три години, по дяволите!”.

Вероника не отиде на ски. Просто извади от дъното на куфара цифровия си фотоапарат, монтира дълъг обектив и тръгна “на лов”. Градска фотография. Тайната й страст, нараснала като доброкачествен тумор през последните години.

Имаше какво да се снима в София, еклектичен град между древното, старото и модерното. Изпадна във възторг, когато преоткри старите вътрешни дворчета, като започна от фотография на това зад собствената й кооперация.

Рушащи се фасади и огради, балкони със стърчаща като зъби арматура, стари, застрашително надвесени обвити с бръшлян дървета, къщи, обраснали с подобни на водопади разноцветни глицинии и какво ли не! Наред с това – руини от античната римска епоха и средновековния Средец, времето преди идването на турците. После старата баня, джамиите. И новите, свръх-модерни комерсиални сгради, отразяващи Витоша. Беше наистина вълнуващо.

*

В късния следобед на четвъртък мина покрай онзи магазин: пред входа чакаха десетина клиентки! Чакакаха търпеливо… пода да изсъхне. Отворената входна врата бе препречена с дръжката на уред за миене. Механично погледна часовника си: да, разбира се, пет без двадесет! Напуши я смях.

- Извинете, какво чакате? – попита със зле прикрита ирония най-близко стоящата жена, облечена с ефектно палто с флорални мотиви.
- Днес Сара представя новата си колекция.
- А! – можа да възкликне само Вероника. След което ненужно уточни учудването: – Сара? Новата колекция?
- Да – жената я погледна с окръглени от вълненение очи. – Прави невероятни неща.
- Нима? – Изненаданата Вероника повдигна вежди, мимика, която мразеше, защото върху челото й се появяваха бръчки. – Какво по-точно?
- Влезте и ще видите. Ето, вече отваря! – обади се тъничка, изящна дама, наметната с ярко декорирано пончо.

Дръжката на подочистачката вече не препречваше входа и екзалтираните клиентки нахлуха в магазина.

Вероника остана сама на тротоара. Почуди се миг-два и… си тръгна.

Но се върна на другия ден в седем. Сега нямаше моб, препречващ входа, и тя влезе. Звукът на мелодично звънче над глават й я изненада, но приятно, сякаш си спомни нещо, което е забравила. Огледа се и сред щендери, стелажи и дрехи, забеляза щанда, щандче, всъщност, зад което стоеше собственичката.

- Здравейте – кимна й Сара.Раздалечените й очи изглеждаха добронамерени. – Радвам се да ви видя. Как върви фотографската сесия?

Вероника кимна на свой ред. Гласът на собственичаката-шивачка също беше добронамерен и дори гостоприемен.

- Забелязали сте, значи.
- Нямаше как да не забележа, снимахте балкона ми поне тридесет пъти… – Сара се засмя. – Живея в същата сграда, а ателието ми гледа към вътрешния двор. Предполагам, че сме съседи, видях ви как снимате от апартамента отсреща. Докато довършвах колекцията.
- Аха! Значи този балкон с… арматурата зад черницата е ваш?
- Грозният, с ръждясалата арматура, точно така.

Сега вече и Вероника се засмя. Харесваше хора с чувство за хумор, още повече ако имаха и качеството да се самоиронизират.

- Съжалявам, ако съм ви обезпокоила. Не подозирах, че има някой там.
- Не се притеснявайте. Но ако видя балкона си в някое лъскаво списание ще искам процент от хонорара. Все пак съм еврейка.
- Не разчитайте. Аз съм най-обикновен любител. – Тя протегна ръка – Вероника.
- Сара – пое ръката й госпожа собственичката-продавач-дизайнер-съсед. – Искате ли да видите колекцията ми? Или по-скоро това, което остана, моите приятелки вчера буквално опустошиха щандовете.
- Благодаря, Сара.
- Можете да започнете от ратановия кош с шаловете. Обичате ли шалове?

Честно казано, Вероника не обичаше шалове, и все пак кимна любезно. Приближи до големия кош в средата на тясното помещение и зарови ръце. Охо! Не бе виждала такива десени. Платовете не бях нищо особено, качествени, и все пак семпли. Обаче какви фигури и разцветки!

Стана й интересно и след малко се видя как премята четвърти шал през врата си пред стоящото огледало, което Сара незабелязано донесе отнякъде. След това реши, че не може без един от кашмирен плат с източни флорални мотиви, и още един с декоративни изобажеиня на птици. Цените, които видя върху калиграфски надписаните етикети, не успяха да я откажат, а по някакъв начин я амбицираха още повече да ги притежава. Насочи изостреното си внимание към щендерите с рокли.

И почти веднага бе първо привлечена, а после сразена от тиквено жълта рокля (недопустим иначе за нея цвят) с абстрактно преплетени линии, които приличаха на… отново на припомняне. Пожела я – или май беше обратното – тя я изкуши. Цената беше бутикова, но си струваше удоволствието. Същото се случи и с една блуза в изумрудено зелено, за която Сара кратко коментира, някак естествено изоставяйки учтивата форма: “Отива на очите ти”. И добавяйки: “Нея ще ти я продам на половин цена”.

- Уникални неща – каза Вероника, докато Сара сгъваше покупките й и ги настаняваше в екологични книжни торбички.
- Радвам се, че ти харесват. Работя с батикова техника.
- Това не беше ли…?
- Рисуване с восък. Сложно е и става много бавно. Но ми дава възможност да се изразя по-пълно.
- Разбирам. Да ти призная ли – никога не съм харесвала шалове, да не говорим за жълто. Никога! – Вероника дори не забеляза, че също говори на ти. Дългият й престой в английския език си казваше думата.
- Нали? – Сара се засмя в дъното на очите си. – Човек вярва, че има установени вкусове.
- Да! И само като си помисля, че преди седмица бях решила, че си пред фалит!
- Заради работното време, спомням си. Всъщност си права, безобразно е да се работи само следобед.
- Напротив, мисля, че е добър маркетинг. Когато нещо е трудно достъпно, става два пъти по-желано.

*

Стана неусетно. Ден след ден Вероника идваше в магазина. Сара се оказа интересен събеседник. Зад привидно мелахолната й визия се откри жена, която се интересува от източна философия и изкуство. Вероника за пръв път от нея чу, че ароматите и цветовете лекуват. Научи освен това, че в дзен естетиката минимализмът и взискателността към детайла са изключително важни. Семплост и нестандартност на формата. И нещо много важно: стремежът към празнотата.

Сподели с нея, че всъщност някои от декорациите върху платовете й са с техниката суми-е. “Просто нахвърлям няколко щриха, максимално бързо, като се старая да не мисля. Ненарисуваното, загатнатото, липсващото понякога е по-изразително и важно от видимото.” Вероника, която в последните двадесетина години беше мислила с икономически категории, остана сразена.

Говореха и за други неща, за сложните извивки на живота на Сара, която беше родена в България, после беше заминала с родителите си в Израел. След като беше успяла да се разведе три пъти и да роди четири деца, беше обиколила буквално целия свят, преди да се върне пак тук, в магазинчето на баща си.

“Той продаваше фотоапарати преди да заминем. Когато ни върнаха помещението след промените, се чудехме дали да не го продадем. Но го запазих, платих дела на сестрите и брат ми и реших аз да работя в него”.

*

Все пак прагматизмът на битието си каза думата и се наложи след отпуската Вероника да замине в САЩ, за да се срещне с контрагентите, които беше намерил Джон.

Когато разопаковаше багажа, най-отгоре в куфара й грееше жълтата рокля. А онзи шал, с птиците, го нямаше никъде. Освен на една от снимките.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай