Public Republic Art Studio

Успелия търговец

4 август, 2013 от · 2 Коментара

Иво Топалов

/Откъс от дебютната книга на Иво Топалов “Полетът на орела/

Борислав Гергинов
Художник: Борислав Гергинов, илюстратор на “Полетът на орела”

Момчето пътуваше из цялата страна и това много му харесваше. Не беше неговият път, това беше пътят на Търговеца, но гледките бяха невероятни и срещна интересни хора. Мина по знайни и незнайни пътища и пътеки. Спеше, където намери подслон, с една-единствена цел – да открие нови приятели, на които да продава, за да може да се разраства магазинът и да дойде най-сетне това светло бъдеще, за което всички толкова усилено говореха. Все още таеше в сърцето си надежда, че един ден Търговеца ще отговори на всичките въпроси, с които бе пристъпило прага на магазина, но които сякаш вече не бяха чак толкова важни.

Един ден Момчето срещна друго младо момче, което обикаляше подобно на него пътищата. Това го стъписа. Другият изглеждаше по същия начин, беше облечен в подобни евтини и спретнати дрехи, сприятеляваше се със същите или подобни хора. Дори нещо в погледите им си приличаше. Те правеха едно и също, но за различни търговци, за различни магазини. Момчето си даде сметка, че е зациклило на едно място. Беше забравило, че му предстои път. Беше забравило, че търси отговори. Реши да разбере истината.

Затова Момчето тръгна обратно към града на краля. Искаше незабавно да говори с Търговеца и се чудеше защо е загубил толкова време. По пътя обаче трескавите му мисли се уталожиха и той влезе при Търговеца спокоен, макар и изпълнен с въпроси. С Търговеца отдавна вече бяха станали близки. Харесваха се.

- Здравей! – поздрави Момчето. – Задавам си някои въпроси и исках да говоря с теб.

- Това не е хубаво – усмихна се Търговеца и отговори полушеговито: – Ако си задаваш въпроси, може да започнеш да мислиш, а ако започнеш да мислиш, ще спреш да работиш. Но кажи как мога да ти помогна?

- Прекарах много време тук. Преживях и научих много, но искам да науча още малко, за да бъда щастлив. От самото начало искам да те питам нещо. Защо направи всичко това? Какъв е смисълът? Какво искаше да постигнеш? Знам, че повечето хора биха те попитали как го постигна, но аз виждам, че с достатъчно труд и воля всичко се постига. Кажи ми, моля те!

- Как какъв е смисълът? – отговори Търговеца. – Не е ли очевидно?

- Не, не мога да го разбера. Говорили сме, че трябва да носим полза. На всички. Но и другите магазини го правят.

- Преди всичко винаги трябва да даваме повече, отколкото обещаваме. Защото, когато го правим, просперираме. А когато просперираме, всички сме по-добре. И аз, и ти. И така ще печелим повече от другите магазини.

- Но защо да печелим повече? Нали и те са хора като нас. Нали и те правят, каквото могат. При дългите обиколки намерих много приятели. Аз винаги се грижа за приятелите си и искам те да са добре. Сигурни ли сме, че предлагаме най-доброто?

- Това не е важно, момче. Важното е, че когато са ти приятели, те ще изберат теб пред другия, дори когато той има по-хубава стока – натърти Търговеца, очевидно с желанието този разговор да приключи час по-скоро.

- Но това не е честно! – почти извика Момчето. – Аз не желая да лъжа приятелите си, искам за тях винаги всичко да бъде най-доброто! А щом сме приятели, искам да си казваме винаги истината, дори когато тя може да ме нарани.

- Светът не е честен, приеми го! Първо не знаеш кое е наистина най-доброто за някого. Понякога имаме нужда да бъдем лъгани. Освен това имам новина за теб – каза Търговеца и положи ръка върху рамото на Момчето. – Тези хора не са твои приятели. Те се сприятеляват с всички продавачи и се грижат сами за собствения си интерес. Ти се грижи за своя. Нашата работа е да убедим хората, че ние сме най-добрите. Затова са глашатаите, затова пътувате. Само така можем да спечелим повече пари и можем да дочакаме светлото бъдеще, за което мечтаем.

Ти си добър в убеждаването, ако продължаваш така, скоро ще можеш да се ожениш и да си позволиш собствена каруца или дори карета. Ще можеш да си купиш даже къща с двор, където да си почиваш, когато не работиш. Това са скъпи удоволствия, които всички искат, но малцина могат да си позволят. Но ако си упорит, можеш да заемеш пари от банката и да ги изплащаш, когато можеш. Така щастието ще ти е в кърпа вързано.

Момчето се стъписа, а сърцето му се сви на топка в гърдите. Странно спокойствие беше обвило ума му, а всички мисли бяха като замръзнали.

- Но защо? – попита той.

- Как защо – за да си щастлив!

- Не мога да бъда щастлив, ако не съм честен. Искам да говоря винаги истината. Трябва да има друг начин.

- Ти не живееш в реалния свят – процеди Търговеца с присвити очи. – Много си наивен!

- Мисля, че научих всичко от теб. Сега ще продължа пътя си.

- Сигурен ли си? Ще ми липсва работник като теб. Скоро ще пожънеш успехи! Ще ти увелича заплатата!

Момчето мълчеше. Увеличението на заплатата можеше да му помогне единствено да продължи да съществува по същия начин както и досега. Не можеше обаче да му помогне да живее истински. Знаеше, че мястото му вече не е тук. Беше научил всички възможни уроци. Дори повече отколкото му бяха преподавали. Нямаше дума или сила, която можеше да го задържи. Не знаеше защо е така, но просто искаше да продължи по пътя си. Беше си спомнил важните въпроси и се беше уверил с очите си, че Търговеца не знае отговорите. Той бе намерил собствените си отговори, които го караха да се държи като малък суверен, да ламти за „светлото“ бъдеще, за растеж и сила. И да захранва всички около себе си с обещания и надежди. Нямаше отговори, истина или достойнство в такъв живот. Или поне не за него. Това бе просто един начин на съществуване.

Момчето разбра стойността на честността. Тогава реши оттук нататък да говори само истината, а когато не я знае, да го казва открито. Да си признаеш, че не знаеш нещо, е много трудно за повечето хора, защото си мислят, че това ги принизява в очите на околните. Мислят така, докато не опитат и сами не се уверят, че признавайки своето невежество, те по някакъв особен начин порастват в очите на другите. Истината ги прави свободни!

Момчето излезе пред сградата на Магазина и погледна назад по пътя, по който беше дошъл. Обърна се и продължи в посоката, която беше поел. Беше изминал малко път, но се беше застоял задълго. Не си спомняше какво носеше със себе си, когато идваше към магазина, но сега беше сигурен, че не му е необходимо да носи каквото и да било.

Вървейки, стигна до заведение, където много често пиеше кафето си човек, когото другите наричаха Големия Гуляйджия.

Интервю с автора Иво Топалов можете да прочетете тук.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • rad // 5 авг, 2013 //

    хора, пълен и кратък член. моля!

  • Nik // 27 авг, 2013 //

    Всъщност, не виждам нито един сбъркан член. В българския език собственото име не се членува.

Коментирай