Public Republic Art Studio

21.07.2013

23 юли, 2013 от · 5 Коментара

Златко Ангелов


Днес мисля за миналото си в България. Колко спокойно беше то! Колко безхаберно! Колко по фройдовски изтласкващо в килерите на паметта лицемерието и съглашателството, капитулацията да бъдеш затворник без да си осъден. Бяхме млади, естествено, и ни се струваше, че принципът на живота е удоволствието. Може и философстването. Празното, но сладко балканско мъдруване на кафе или ракия.

Всъщност ние пиехме чай. С втората ми съпруга имахме прекрасен двор със стара къща в Тревненския балкан и прекарвахме там дългите лета на 1977-1980. И двамата бяхме преподаватели в Медицинския институт и никой не ни търсеше за работа от юли до септември. Имах излишна енергия и започнах да строя ограда от камъните наоколо – суха зидария. Сутрин докъм 10 четях – тогава прочетох Буденброкови, “Йосиф и неговите братя” и “Игра на стъклени перли” и препрочетох “Братя Карамазови” – а към пет часа се миех на кладенеца и сядахме да пием чай. В края на август крушите капеха от дървото до нас, а отсрещните два баира се разголваха като гърди на младо момиче в падащия здрач, докато нощта ги погълне, и ние се приберем под асмата да вечеряме. Почти като в “Под манастирската лоза” на Елин Пелин.

Да правя зид от камъни, който не служи за нищо – какво пилеене на творческа енергия! Да се правя, че животът е нормален – каква лъжа!

И все пак, в името на какво е трябвало този живот да бъде напуснат, зачеркнат и осъден? Меко казано, в името на мечтата, че свободата е постижима и че свободният човек живее по-добре. Но от чисто лична, човешка гледна точка, аз съм сигурен, че го напуснах, защото разбрах, че неговата безполезност ме унищожава. А какво би било полезност? Пак за мен лично: да бъда продуктивен, да произвеждам мисъл, анализи, текстове, да разпространявам информация. Това, което правя сега. О, в морален план? Да нямам усещането, че съм подъл и използвам безсмислеността на соца, за да живея необезпокояван, макар и в красива клетка.

И откак започнах да го зачерквам – то не стана отведнъж, минаха около 10 години, докато извадя от тъмното своята неморалност, своята интелигентска капитулация – пиша. Помня “Здравен фронт”, където бях репортер, а зам.-главният редактор беше човекът на ДС, който цензурираше какво може и какво не може да излезе. Страхотна школа! Научих се да пиша кратко, но и се научих да се самоцензурирам. Това ми помогна след това, когато нямаше защо да се цензурирам, да пиша стегнато, без излишни неща. Цензурата е вид дисциплина. А добро писане не става без дисциплина. Вижте само тази прочута фраза, с която започва “Безкраен празник”, знам я наизуст: “Ако си имал късмета да си живял в Париж като млад, където и да отидеш по-сетне в живота си, той остава с теб, защото Париж е един безкраен празник.”

Уви, преводът не може да предаде алитерацията между move out (да отидеш)и moveable feast (безкраен празник). Такова начало може да напише само много дисциплиниран писател.

Но има и друго – и то е отчасти отзвук на мислите ми от началото. Дори и да искам, дори и да мога, аз няма как да напиша фраза за Париж, понеже съм “нямал късмета” да живея в Париж като млад. Моята фраза, ако можех да бъда почтително откровен като Хемингуей и ако не знаех, че ще засегна самолюбието на своите сънародници, би звучала приблизително така: Ако си имал лошия късмет да си живял в България като млад, където и да отидеш по-сетне в живота си, тя те следва като сянка, защото България е един несвършващ затвор.

Закриха вестника и дойде 1989, времето, когато можехме да пишем всичко. Тогава ми стана ясно колко отговорност изисква моята професия. Когато се преместих в Канада, чувството ми за отговорност пред текста ми позволи да продължа да пиша единствено на медицински теми. Аз бях пришълец в едно общество, което не познавах. Медицинското писане ми осигури достатъчен доход, започнах да го преподавам на докторанти по биология и медицина. Междувременно написах своя мемоар за комунизма. И едва тогава, през 2002, когато мемоарът беше публикуван, съвестта ми се изчисти. Най-после бях станал писател, защото към дисциплината бях прибавил и отговорността. Отново Хемингуей: “Познанието изисква повече отговорност от писателя и прави писането по-трудно.”

Сега аз пак обичам балканското мъдруване на кафе или ракия. Има две разлики обаче. Първата е, че в самата България то вече не е така сладко както някога. Събитията от последните 24 години го вгорчиха до неузнаваемост. Едва ли някому е до мъдруване, освен ако не е пълен морален дебил. А втората е, че аз си избирам хората, с които сядам на кафе или ракия и знам, че съм станал много нетърпелив към глупостта и взискателен към ума. Когато намеря превъзходен светъл ум, мъдруването е не само сладко, то става творческо.

И ето че към този стил на общуване – хортуване! – се добавиха американската компютърна технология и Фейсбук. Каквото и да се говори за Фейсбук, той е модерна форма на хортуване. Важат същите принципи: глупостта е нетърпима, рядко срещаният ум е светлина и щастие. Във Фейсбук намерих няколко такива страхотни приятели и приятелки.

Да, спомените са извор на всичко. Загубим ли паметта си, личността ни се разпада. Сега се връщам към скорошни спомени – пиша пътепис за пътуванията си с кола през Америка.

Към края на престоя ми там, дъщеря ми Бистра и аз се качихме на колата в Пало Алто, където тя живее с приятеля си, и карахме по брега до Мишън Ранч. Това е старо ранчо в южния край на селцето Кармел, Carmel by the Sea. В този момент е невъзможно да се намери къща за купуване в Кармел – толкова това място е търсено. Клинт Ийстууд е бил негов кмет през 90-те, а Мишън Ранч си е негово притежание и до сега.

Стигнахме в късен следобед. На огромната ливада в подножието на къщите кротко пасяха овце. В пространството пред къщите бяха паркирали
коли, но имаше свободни места. На бара в ресторанта седяха местни хора и пиеха вино. Малко встрани от него беше сложен малък роял, Flügel, или ако предпочитате по американски, Baby Grand, около което имаше тесен бар и столове. Плешив възрастен мъж с прошарена брада, несъмнено красив, свиреше джаз. Поръчахме си мартини и кафе. Аз държа мартинито да е в класическата триъгълна чаша, но щом кажа, че го искам с бучки лед, неизменно го сипват в цилиндричните чаши за уиски. Атмосферата беше идеална – хора отпиват от чаши на столчета, бърборят, пианото рони джазовите си трели, на терасата отвън пада мъгла, морето е наблизо без да се вижда – но нищо не може да бъде наистина идеално. Мартинито беше в обикновена чаша.

Ако си достатъчно стар, за да искаш всичко да ти е идеално, но си търпелив към малките човешки несъвършенства, Мишън Ранч е мястото за тебе. Виж как изглежда тук http://www.missionranchcarmel.com/ и тук https://www.facebook.com/profile.php?id=14835378&sk=photos&collection_token=14835378%3A2305272732%3A69&set=a.10101474305506889.1073741831.14835378&type=3.

Възрастна лейди пред чаша калифорнийско Совиньон Блан – видях го, когато барманът й доливаше – заговори дъщеря ми. Помолих я да я фотографирам. Лицето на тази жена беше сюжет за разказ. Не по Чехов. Може би е време да седна и го напиша.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Morrison // 24 юли, 2013 //

    Разказът е клише, просто поредната лична изповед, съчинена да обслужи господстващата интерпретация на историята. И сега не си свободен, и сега те шпионират точно толкова, колкото и преди. Защо се правиш, че не забелязваш? След Студената война епохата не стана по-искрена, а ти просто смени империята, на която си васал. Преди уж нямаше свобода, а сега нямаш нито свобода, нито сигурност.

  • otchelnik // 24 юли, 2013 //

    Браво, Morrison! Най-после някой да каже “Царят е гол”…

  • Dontschew // 24 юли, 2013 //

    Такива “клишета” като горният дневник от 21.07.2013 на Златко Ангелов трябва да бъдат написани още с хиляди и хиляди. Написано е много майсторски, точно и изящно. В шестте реда на увода авторът е употребил като че ли всички нужни думи и изрази, за да опише наложилата се практика за смисъла на живота в края на социалистическото общество. Такъв беше животът и така е описан. Каква да е изповедта, ако не лична? Описан е имено живота, а не някаква си “господстваща интерпретация”.
    Защо да съм непремено свободен сега? И сега има обективни пречки, човек да не е съвсем свободен. Но релативно видяно сега сме по-свободно от преди, щом можем да се движим с леки коли из Америка и там където можем и стига да искаме. Ако сега “епохата не е станала по-искрена”, то ние изясняваме постояно какво е искрено и какво не е искрено. И го можем. Нищо, че сме “васали на някаква си империя”. Ние бягаме от васалството и практикуваме свободата. Сигурност имаме дотолкова, колкото сме способни да назовем поименно престъпниците и онези прикрити фактори, които ни тровят понякога живота. И да се опитаме истински да се преборим с тях. Разбира се, че става дума за пари. Нека всеки да си измисли как да ги спечели или да се сдобие с тях по честен начин, без да лъже (много) другите.
    За да задоволи себе си и семейството си. Просто е длъжен да опита сериозно. Златко Ангелов е направил много и е постигнал
    почти толкова, колкото му трябва на човек. Казвам му браво!

  • otchelnik // 27 юли, 2013 //

    Dontschew, не се пише ИМЕНО, а ИМЕННО. И трябваше хвалебствията за доносника на ДС да ги подпишеш със собственото си име… Но нямат свършване заблудените, както и алчните за слава и пари. Нямат край НЕСЪОТВЕТСТВИЯТА в живота ни…

  • Re-Vouchers // 28 яну, 2018 //

    Wonderful goods from you, man. I’ve be aware your stuff previous to and you are just extremely great.
    I actually like what you have acquired right here, certainly like what
    you’re stating and the way in which during which you are saying it.
    You make it entertaining and you still care for to stay it sensible.
    I can’t wait to learn far more from you. This
    is really a great web site.

Коментирай