Public Republic Art Studio

20.07.2013

21 юли, 2013 от · Няма коментари

Златко Ангелов


Тези дни жена ми и аз, свързани в брак от 30 години, отново подреждаме дом. Не казвам “дома си”, за да не се получи впечатлението, че просто сме си купили нови мебели или сме сменили цвета на стените в къщата. Само физическият дом, конкретната къща, може да бъде обвързан с притежателното местоимение “си”. Думата ми е за дома като представа за място, където човек се чувства уютно и в безопасност.

Подреждаме мебелите и вещите, донесени от Америка, в една къща – “къщичка” както сполучливо каза дъщеря ми Вела от Америка като видя снимките – наета под наем в държавата, където се преместихме да живеем: Англия. Някои мебели си вместиха в новото пространство, други трябваше да изхвърлим, трети трябваше да купим от тук. Същото важи и за електроуредите.

Дали важи за едната душа?

Вчера научих, че хората по света, които не принадлежат на определена страна, са 220 милиона. И над една четвърт от тях, 64 милиона, са се прибавили към общия брой през последните 12 години. Тези хора всъщност представляват петата по големина държава в света. Държавата на безотечествениците.

Аз и жена ми сме едни от тях. Първото ни преместване беше в Канада, второто – в САЩ, третото – в Англия, четвъртото… о, такова още няма, но вече мислим за него, може би в Испания? Преведено на езика на дома, това значи, че след родния си дом във Варна и семейния си дом в София сме си устройвали дом в Канада, в САЩ и в Англия, да не говорим, че преди време прекарахме цяла година в свой дом в Испания.

Ала къде е нашият дом?

Нашето движение започна дълги години след като живяхме в страната, където бяхме родени. Но има и наши братя – и сестри – безотечественици, които са се родили в място, което не е родно на техните родители. Или са дошли съвсем малки и не помнят родината на родителите си. Между нашата и тяхната категория има много важна разлика. Ние сме избрали (други са били прогонени) да се движим по света – те са родени в един подвижен свят. Ние трябва да съвместим чувствата си към родината с понятието, че целият свят е наш – за тях светът е техен и без граници по рождение. Аз се преживявам като висящ между две култури (онази, в която съм отрасъл и тази, към която съм се нагодил) – за моите деца, дошли тук съвсем малки, няма значение дали принадлежат на някаква местна култура; те се чувстват удобно и са отворени да живеят в новосъздадените междукултурни пространства; все още не мога с чиста съвест да ги нарека общества.

В българския език думата “безотечественик” има отрицателни конотации. И действително, човечеството продължава да ползва локалната култура – отечеството – като основен модел на съществуване. Този модел е неделим от кръвната свързаност: общият белег на членовете на всяка нация не е територията, а принадлежността им към основния генетичен пул. Но увеличаващата се подвижност на хората, смесените бракове, децата, родени извън кръвната родина на бащите си – всичко това е израз на освобождение. Освобождение от отечеството. Избор на нов смисъл на думата ДОМ.

“Отечество” и “дом” за нас не са вече едно и също. Отечеството преля в Дома. А за нашите деца отечеството се обезсмисли – те са свободни да избират и сменят физическата локалност на дома си. Те ще се задомят с хора като тях, израсли в локалната култура без да я присвоят и без да изпитват лоялност към нея, готови да избират своя дом, необезпокоявани от веригата на кръвната принадлежност. В английския език съществува чудесен словесен израз на този преход: идентичността си човек не определя вече чрез земята (soil), а чрез душата (soul).

И все пак, къде е моят дом?

Еволюцията от внушението на баба ми, че родният ми дом е моето вечно място на земята, до преживяването ми на целия свят като място, където мога свободно да устроя дома си по свой избор и да сменям това място, е всъщност нещо, което мога условно да нарека “мой дом”. То е нещо като разширяване и свиване на пространството, в което поставям душата си. Отначало това пространство беше малко: родният град, земята на България. После се разду до огромната територия на Северна Америка – и тогава бях объркан. Бях раздвоен между миналото и настоящето, исках да принадлежа, а не знаех на какво. Постепенно разбрах, че принадлежа на себе си – и всички онези връзки, любови, деца и спомени, които нося в себе си. Тогава пространството отново започна да се свива до размерите на къщата, в която живея.

Когато казвам къща, не мислете, че става дума за собственост. Домът не е онази къща, на която съм собственик. Също не става дума за мястото, където се прибирам да спя. Собствеността и физиологията не определят дома. Но когато притежавам свободата да се разположа физически и културно по целия свят – и го правя постоянно през живота си – аз се самолишаваш от територия, от чувството, че моят дом са улиците, по които се движа, и хората, които срещам. Моят дом действително е нещо, което нося във себе си. Премествам го. И понеже премествам и покъщнината си – истинският мой дом е въздухът, който изпълва поредната ми къща. В този въздух съм целият аз. В този въздух е душата ми.

В този въздух са спомените ми.

Всяка къща, в която съм живял, е неизличима в паметта ми. Имаше къщи, от които като изляза, срещах познати и от които можех да стигна навсякъде дори със завързани очи. Имаше къщи, от които излизах без да знам накъде трябва да тръгна. И като тръгнех, бях сигурен, че нито един човек няма да ме познае, нито един няма да ме попита къде отивам. Постепенно тези къщи заприличваха на първите: колкото повече живеех на едно място, толкова повече къщата ми заприличваше на мене, сливаше се с онази от детството и все пак беше много различна.

За мен се промени и смисълът на израза “да се върнеш у дома”. Когато съм постоянно в дома си – в душата си, сиреч – аз няма защо да се връщам някъде. Аз се прибирам в къщи от работа, от далечен път, от магазина. Но когато мога да устроя дома си навсякъде, нима трябва да се връщам някъде!

И все пак има места, където съм временно, и място, където съм постоянно. Пътувам някъде и съм там временно, в хотели, по летища, гари, автобуси, приятелски дом, и в един момент настъпва умора, която ме кара да мечтая да се върна у дома. У дома – постоянното място, мястото на навика, на стаите, в които знаеш мястото на всеки предмет, мястото, за което се грижиш.

Особено чувство ме обзе, когато продадохме къщата си в Айова, а още нямахме представа къде ще живеем в Саутхамптън. През този почти цял месец се шегувах, че сме бездомни, но свободни. Първата грижа на новото място беше да си намерим къща. Облекчението настъпи не когато се нанесохме в нея, а още в момента, когато подписахме наемния договор. Мисълта, че имаш постоянно убежище, колкото и да е атавистична, е част от психическото ти благополучие.

Имаш ли къща, физически дом, започваш да срастваш с общността, сред която тя се намира: плащаш за услугите, плащаш данъци, намираш си лекар и зъболекар, общуваш със съседи. Това е друг начин да дефинираш дома си. Новото състояние на безотечественост те освобождава от закотвеността към дома – способен си без дистрес и промяна в качеството на живот да вдигнеш котва, да се придвижиш и да установиш дома си на друго място.

Струва ми се, че езикът, особено българският, не е вече в състояние да предаде нюансирано всички тези нови състояния, свързани с дома. Засега те са само натрупващ се опит на хора като мен, които са избрали да имат лично чувство за дом, което е независимо от месторождението, гражданството, културната принадлежност и кръвта. Може би все още не съм в състояние да предам смисъла на този избор и неговите последствия с чисти и ясни категории. Но то не е от нежелание или неумение, а защото става дума за непознато на повечето хора усещане за свобода, което има неизброими измерения.

Моят дом е там, където хората, които обичам и които ме обичат, идват да ме видят. Някои идват само с думи, други с глас, трети се качват на самолет или влак, четвърти пристигат с кола, пети изпращат образа си. За мен е важно, че, освен мен, и те се чувстват в моя дом уютно и в безопасност.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай