Public Republic Art Studio

19.07.2013

20 юли, 2013 от · Няма коментари

Златко Ангелов

Вчера обещах да запиша рецептата за бобена чорба – за мен си е супа, но съчетанието “бобена супа” просто не върви на български – и да разкажа за автомобилното движение, за карането на кола въобще. Но снощи във Вашингтон се е случило нещо неочаквано, което ме предизвиква да коментирам.

Но нека вървя поред. В света боб колкото нас ядат като че ли само мексиканците. Но го правят по съвсем други начини. И имат десетки видове бобове – по големина, цвят и твърдост. Зет ми например, който е шеф в собствения си ресторант “Ацтека” в Рио де Жанейро, прави едно бобено предястие като мезе за ледена бира, което е бобено пюре омесено със свинска кайма, подправено с малко чили и орегано, удобно да се яде с начос. Ще кажете, просто като боб, но е фантастично вкусно. Също и моята супа от боб.

Защо я наричам супа? Не само заради това, че се яде с лъжица, а главно заради това, че думата чорба внушава нещо, което се прави за много хора, нещо от ниско качество и което може да бъде приготвено как да е. За моята супа бобът трябва да е бял и едър, такъв се намира само в Западното полукълбо. Трябва да престои една нощ във вода, каквото е останало от водата да се изхвърли, да се премие още два пъти и тогава да се сложи на огъня с поне три пъти повече вода от обема на самия боб. Нито капка олио, това е основния принцип. Отначало се нарязва голяма глава лук на ситно, докато тенджерата завира, изпенва се и веднага се слага на възможно най-бавен огън като се добавят моркови и целина, нарязани ситно, скилидки чесън и люта пиперка. Тази смес къкри бавно около два часа и тогава й хвърлям една ситно нарязана пиперка, слагам сол и джоджен (във Варна се казва гюзум), прясно отскубан от двора, и супата е готова за ядене.

За американските ни приятели тази супа и баницата със сирене, която прави жена ми, станаха най-желаните ястия на вечерите у дома ни. Научихме ги да ядат боб, така да се каже. За съжаление не е удобно бобената супа да се пренася, затова като ходим на парти носим баница. И тя е винаги, цели петнадесет години, най-търсеното блюдо на масата.

Баница си вземаме и когато тръгнем на път с колата. Аз не можах да се науча да ям бъргъри във фаст фууд заведенията, които са единствените по пътя, затова си носим храна. А в Америка се пътува дълго, между две точки има не просто много часове каране, но е пустош – десетки мили без селище. Особено в Средния Запад: като се тръгне от Източния бряг на запад и докато се стигне до Калифорния или Орегон, са бившите прерии, сега наречени Големите Равнини, и после Скалистите планини, и после пустините на Аризона, Ню Мексико, Невада и червените пясъци на Юта.

И тези дни, в Англия, изведнъж ме удари тази специфична разлика на шосетата. Тук те преминават почти непрекъснато през селища, трудно е да определиш къде свършва едното и къде започва следващото. Кръговите кръстовища следват начесто до втръсване, а истинските магистрали са малко и по тях не може да се кара дълго: разстоянията между два града, които искаш да посетиш, не са големи. И не са пусти.

Съответно на това възприятие за огромно пространство, рядка населеност, изобилие от земя и простор, средностатическият американец е най-лошия шофьор на света. На шосетата той е сравнително сам, необезпокояван от гъст трафик, местата за паркиране са широки, скоростта се контролира много стриктно, изпреварването не е задължително от ляво, а всеки си кара със своята скорост в която лента му се иска, стига да е празна. Въпреки че не слиза от колата си, въпреки че семейството му има най-малко една кола и един пикап и въпреки че му е позволено да кара от 16-годишна възраст – но без практическият изпит да е задължителен – този американец просто не кара добре. А да караш добре, според мен, означава да се съобразяваш с останалите на пътя и да не им пречиш.

В Англия хората се съобразяват с останалите. Принудени са от теснотията. Изпреварва се само отдясно, кръговите кръстовища са добре разчертани и всеки следва своята лента, хората карат бързо и дисциплинирано. По второстепенните шосета, които обикновено са тесни колкото за една кола – но и автобусите се движат по тях – разчертаването на пътната настилка е абсолютно задължително. Но онова, което ми направи най-силно впечатление, е, че въпреки гъстия трафик почти навсякъде, движението е сравнително лесно и течно: потоците коли се движат бързо, малцина са онези, които го забавят. Докато в Америка, поради недисциплинираността и разглезеността откъм пространство, задръстванията са много по-чести, отколкото би трябвало да бъдат. И съответно не са предизвикани от лоши пътища или извънреден брой автомобили, а от леността на шофьорите да внимават и да бъдат гъвкави в решенията си. Карането с автоматична скоростна кутия е също вид леност. Ръчните скорости те правят много по-динамичен и съсредоточен, да не говорим, че ти позволяват да ускоряваш по-ефективно.

Коя е най-добрата кола на света? БМВ, без съмнение.

Но за американците най-добри са техните коли. Но те по начало не се ентусиазират много от коли. С прословутата си практичност, те ползват колите за преместване през големите пространства, за покупки, за извънбрачен секс, за гледане на филми, изобщо за удобство.

Онова, което ентусиазира искрено и масово американците, е техния президент. Ентусиазъм в случая не значи възторг и съгласие. Означава, че всичко, което президентът върши, се възприема като важно и то не оставя никого равнодушен – в неодобрението, както и в одобрението. Аз също се поддадох на този ентусиазъм и това е за мен един от сигурните признаци, че съм станал американец. Осем години бях потиснат от смешно неадекватното поведение на Дъбля (Буш, младши), участвах активно в първата и втората кампании за избиране на Барак Обама и вече пет години съм щастлив, че Америка има такъв президент. Може би най-интелигентният на всички времена, съответно на това – най-интелектуалният. Но не непременно най-успешният. Успехът на президентите ни се мери по други белези.

В Америка горещата тема тези дни е оправдателната присъда над Джордж Зимърман, човекът, който застреля черното момче Трейвън Мартин по време на смяната му в системата neighborhood watch (съседи се организират да следят за съмнителни личности и прояви в квартала с превантивна цел) във Флорида. Случаят е много сложен, както юридически, така и морално, но той отново извади на повърхността расовия дебат. Момчето е било застреляно по недоразумение, без да има никакво криминално поведение или дори намерение. И въпреки това добрите адвокати на Зимърман успяха да го оправдаят като се възползваха от един закон на щата Флорида, която позволява употреба на оръжие, ако се чувстваш застрашен върху територията, която е или смяташ за своя собственост.

Барак Обама дълго време се въздържаше да вземе отношение по оправдателната присъда. Вчера обаче той се е появил неочаквано, без предварителна разгласа, в залата за пресконференции на Белия Дом и е произнесъл 19-минутна реч специално по този повод. Белият Дом нарочно не е обявил предварително, че ще има такава реч, за да предотврати обичайните за всяко предстоящо президентско изказване медийно спекулиране и тълкуване, което наглед е предназначено да подготви публиката с информация, а всъщност я настройва против или за онова, което президентът ще каже. По този начин президентът губи от авторитета си.

В своята спонтанна, непрочетена от предварително приготвен текст реч Обама е казал, между другото, следното: “Когато Трейвън Мартин падна убит от куршум, аз казах, че това би могъл да бъде моят син. По друг начин казано, Трейвън Мартин можеше да съм аз преди 35 години. [...] Малко са черните мъже в тази страна, които не са били наблюдавани отблизо, докато пазаруват в супермаркета. Аз самият съм бил наблюдаван. Малко са черните мъже, които не са чували как ключалките на спрените коли щракват отвътре, когато прекосяват някоя улица. Това се е случвало и на мен – преди да стана сенатор. Малко са черните мъже, които, като се качат в асансьора, не са виждали жени, които стискат нервно чантите си и задържат дъха си преди да се измъкнат от асансьора при първата възможност. Общността на черните граждани на Америка е съвсем наясно, че прилагането на криминалното законодателство продължава да е непропорционално по-стриктно за черните, отколкото за белите. [...] Нещо трябва да се направи…”

Потресаващото е, че това го казва черен президент на САЩ, който управлява вече втори мандат. Казва го с непоклатимото разбиране, че това е хроничният проблем на тази нация. Проблем, породен от робството. От истинско робство – когато черните хора са били притежание на белите си господари. И децата на бившите им господари до ден-днешен не могат да се отърват от чувството за превъзходство над децата на бившите роби по отношение не на друго, а на гражданските и икономическите права.

И въпреки този двувековен проблем, в Америка хората живеят свободно. И се справят с проблема си по възможно най-демократичния и цивилизован начин.

Това ме навежда на мисли за България, където хората са били освободени да управляват съдбата си преди 135 години без да са били роби. И до ден-днешен не могат да се споразумеят как да се самоуправляват. Има нещо гнило в… България, както би казал Хамлет. Но кое е то? По този въпрос мненията са толкова, колкото са и българите. Във всеки случай невъзможно е да си представя, че евреин или циганин би могъл да стане президент или министър-председател на България – защото нито един българин не си го помисля дори.

Тъкмо това преодоляване на историческите дадености, това неподчинение на съдбата и на конфликтите, заложени от миналото, и последователният разум, с който се балансират интересите на индивидите и групите в тази огромна хетерогенна държава, е примерът, който Америка дава на целия останал свят. Някои у нас обаче виждат само интересите на Америка, но не и нейния освобождаващ духа пример.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай