Public Republic Art Studio

18.07.2013

19 юли, 2013 от · Няма коментари

Златко Ангелов

Пиша този дневник със съзнанието колко това занимание е старомодно. Днес повечето хора пишат някъде – не на ръка, а с клавиатура – и веднага го изпращат: в имейл, на стената си във Фейсбук, в блог или в различните апликации за чатене. (Още една английска дума, навлязла спонтанно и безболезнено във всички езици.) А дневникът, в неговата класическа форма, е тетрадка или бележник, или красиво подвързана книга, предназначена за интимните минути на човека, който е решил, че животът му е с нещо важен и трябва да си го записва. Спотаената му мисъл, разбира се, е била, че някога някой ще прочете тези интимни записки и ще си спомни за човека, който ги е оставил. Дневникът е епистоларна форма, резонираща на скоростта на онова време, когато хората са се движели с каляски или каруци, най-бързо е било с парен локомотив.

Днешната скорост прави такава форма непотребна. Мисълта, драскулката, наблюдението, откритието мигом политат в електронното пространство и – помислете за Туитър! – стават достояние на неограничен, но неизвестен брой хора.

Да бъдеш старомоден не е порок. Но аз просто не съм. Аз пиша онова, което ми се струва важно – независимо дали изглежда ултрамодерно или старомодно. И приех да пиша тези Дневници само защото те са юбер-постмодерна форма на комуникация, адекватна на високата скорост и анти-интимната публичност на днешния свят. Но дали онова, което за мен е важно и достойно да бъде дневниково съдържание, е важно и за онези, които с един клик на мишката го довеждат на екрана на компютъра си. И в този аспект на комуникацията не може да се стигне до обобщение. За едни ще е важно, за други – не. Едни ще се отегчат, други ще се възхитят. Но ако едно време пишещите – записващите – са знаели кой може да прочете дневника им и това са били хора, които е могло да се изброят на пръстите на едната ръка, днес комуникацията е анонимна.

Фейсбук – големият отворен дневник на света – е всъщност анонимен!

И все пак аз държа на формата! Формата трябва да остане дневникова. Опорните точки на текста трябва да са неща, случили се през деня.

Онова, което ми се случи днес, беше Кейт Мос. Преди пет години, във второто си есе за Америка за сп. “Съвременник”, писах за модата и модната фотография: тогава Луи Вюитон бяха пуснали своята концептуална реклама за пътуването с чанти, техните чанти – Горбачов, Шон О’Конъри, Ума Търман и… и да, Кейт Мос. Най-вълнуващата жена на света. И най-дълго работещата топ-модел! Тя не остарява, не защото тялото й поради някаква магия стои младо, а защото очите й съдържат и излъчват женското състояние. С нещо напомня на Бриджит Бардо, с друго – на Клаудия Шифър, но цялата Кейт Мос е уникална и не прилича на никоя друга, освен на Вечната жена.

Ако Мона Лиза е канонизираната загадъчност, достигаща до нас от времената на Леонардо – нарисувана от гениалния художник, сиреч, преработена, доизмислена от неговото въображение – Кейт Мос е жива мистерия, старееща пред очите ни, но сякаш непоколебимо млада, увековечена от фотографските апарати, които нямат въображение. Те имат структура. Безстрастност. Неутралност. Фактура. Фотографът избира светлината, дрехите, позата – но фотоапаратът, особено дигиталният, отразява онова, което е пред него 1:1.

Докато чаках пред кабинета на лицево-челюстния хирург, разгърнах списание “Вог”. На корицата му беше тя. Вътре имаше фото-албум от нейни пози в различни бански костюми, като реклама или величаене на един малък Карибски остров, Сейнт Бартелми, който е плажно убежище на хората от хайлайфа. (Едно време и у нас е имало хайлайф – но това, че днес няма, не прави думата старомодна, защото тя си е английска и продължава да се употребява точно така: high life). Списанието нямаше защо да има други страници, други снимки, други лица. Кейт го изпълваше цялото – и когато обърнах последната страница от репортажа и ме погледна някаква друга млада жена, друг модел, рекламиращ друга модна къща, изпитах сътресение – тя ми се видя грозна. И я съжалих, че идва след Кейт Мос.

Именно трайността на спомена за нейните очи, поставени над една съвършена триъгълна уста, е необикновеното у нея. Тя гледа над теб, в някакво пространство, където е само тя, и същевременно се взира дълбоко в тебе.

Всичко вътре в кабинета стана бързо и лесно, както трябва. Тръгнах обратно в ден, жарък колкото на Карибието, и пътувах по натовареното английско движение около Лондон. Аз обичам да карам кола – със сигурност повече от мнозинството хора, понеже съм почти единственият сред приятелите ми, който говори за карането и го преживява. Смятам, че щях да се уважавам по-малко, ако не бях добър шофьор. Автомобилите, впрочем, като дневниците, промениха своята скорост в течение на живота ми. Едно време 80 км/ч за Лада беше сравнително добра скорост, при това за тесните тогава български шосета. Днес 140 км/ч (80 мили/час) с всяка съвременна кола ми се струва бавно.

За разлика от дневниковата комуникационна цел обаче, колата си остава лично преживяване. Караш в поток от коли, но нямаш никакъв досег с техните водачи, и не се интересуваш. Всички спазвате едни и същи правила, но стигате до целта си различно бързо, а някои – не успяват. И удоволствието от шофирането си остава твое, несподелимо и уникално.

Джи пи ес системите правят шофьора още по-изолиран. Няма защо да знае пътя, нито да пита за пътя. Говорещата карта те намира и те води безпогрешно към места, които са ти непознати. За мен в Англия, чиято география досега не ми беше интересна и поради това не я познавам, джи пи ес е спасение. Карането на кола във всяка страна има свои особености: пътните знаци са различни, пространствената организация на шосетата и техните връзки е различна, рефлексите на шофьорите са различни. Все пак, едно е устройството на мозъка, който е свикнал да се движи отдясно откакто се е родил и друго – на мозъка, който е свикнал да се движи отляво откакто се е родил. Но нека оставя тази тема за утре.

На газовата печка съм сложил да се вари боба и скоро трябва да го спра. Може би утре ще напиша рецептата за бобената чорба, която е мой специалитет. И някой българин, който я прочете, ще каже: той ще ме учи мен да правя боб, от моя боб по-вкусен няма.

Същото казват и за социалните и политическите коментари. И ние все пак продължаваме да ги пишем. Но днес в България пак не се случи очакваното, т.е., случи се нищо, затова нека отида долу и сипя боб за жена ми и себе си. Със салата и ракия.

До утре – с надежди, че нещо ще се случи!

Рубрики: Frontpage · Без категория · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай